Неизбежно правосъдие

Но засега дробовете го боляха от препускането, от насилената кашлица. Питаше се дали има счупени ребра, дали ребро може да пробие бял дроб и дали заради пробит дроб може изведнъж да се свлече в кома…

Стигна до по-голяма улица, с оживено движение. „Гиъри“? Нима някъде в града животът си продължаваше нормално? Не му се вярваше, но доказателството беше пред очите му.

Потрепери, прокашля се и пресече улицата. Намери телефонен автомат и се обади на Мелъни, за да й каже къде е. Оставаха му само още две-три пресечки до „Свети Игнатий“. Мелъни знаеше къде е църквата и щеше да дойде след четвърт час.

Никаква следа от Уес.

Не очакваше да го завари толкова късно. Поне беше по-топло тук.

Седна на една скамейка в дъното на църквата, престори се, че е потънал в молитва. Не се бе молил често през последните пет години, откакто Хюстънската епархия отказа да погребе неговия баща-самоубиец в семейния парцел на гробището, където бе погребан собствения му баща, дядото на Кевин. И без това не особено силната му вяра тогава се разклати сериозно. А в армията, в Кувейт, след смъртта на Джоуи и след разчистването на Пътя на смъртта, просто изчезна.

Но долепи длани и застана на колене. По централната пътека мина свещеник и му кимна, за щастие без да го разпознае, поспря — дали за да каже нещо? — но се отказа и отмина. Кевин си отдъхна.

Вратата се отвори отново. Помоли се да не е същият свещеник. Прекалено уморен беше, за да бяга пак.

Мелъни Синклер се настани до него. Той се стресна. Под налегналата я сянка на тревогата, зад страха в очите й, тя изглеждаше особено жизнена, прекрасна. Нима наистина бе решил да я изостави? Сигурно се е побъркал. Но тя беше или поне _той я виждаше такава_, толкова досадна праведница… Или си въобразяваше, че такава я помни, дори беше убеден, но си оставаше неоспоримият факт, че не се бе радвал така на ничие присъствие досега. Очевидно в главата му се преплитаха какви ли не щуротии.

— Мисля, че трябва да се махнеш оттук.

Тя караше, а той се бе свлякъл на седалката до нея, под линията на прозорците.

— Може и това да направя.

— Кевин, _трябва_…

Погледът му й беше твърде познат.

— Мел, дай малко почивка на това „трябва“. Та какво щеше да кажеш?

Веднага съжали за думите си. Права беше.

Тя стисна устни, защото едва не възрази по навик, че името й е Мелъни. А не Мел. Но откри, че изобщо не я интересува как ще я нарича. Усмихна се лекичко и едва не му каза, представи си как му казва: „Ей, Кевин, защо не ми викаш Киселата Мел?“.

— Какво смешно има? — попита той.

— Нищо.

Той не се заяде. Какво да се прави — да му се смее, щом иска. Но Мелъни не желаеше да останат недомлъвки.

— Не казах „трябва“, Кевин, защото знам по-добре от тебе какво да правиш. А защото ми се струва, че може би е по-добре да изчезнеш някъде, докато този ужас малко се поукроти. Кевин, тук биеш на очи. Мога още сега да те откарам някъде. Ей така, ще продължим по пътя.

— Би ли _направила_ това?

Тя пак си захапа устните.

— Ами, да, ще го направя.

Той осмисли думите й. Изведнъж в това момиче се показа… или само му се стори… нещо друго. Нещо, което нито бе забелязвал, нито оценил преди.

— Само че тогава ще съм истински беглец. И ако ме хванат…

— Но ти и сега си беглец.

— Вярно.

Спряха пред обгорял светофар, където полицай насочваше движението.

— Не се смъквай по-надолу — предупреди тя.

Наоколо присъствието на Националната гвардия се натрапваше, колона от камиони с петниста маскировка се точеше по улицата и за колите оставаше едно-единствено платно.

Кевин се понадигна.

— Права си.

Махна на няколко войници и се усмихна.

— И така е добре, не се престаравай. Моля те.

Той се обърна към нея.

— Помниш ли Уес Фаръл?

— Да.

Уес, още един от неуморните пиячи, преди беше вечен повод за раздори.

— Е, като си помисля, остава ми единствено да изкарам наяве истинската случка. Всичко друго — да бягам, да се предам — каквото и да направя, като ме докопат, ще ме довършат.

— А Уес какво може да измисли?

— Той е юрист. Ще ги накара да го чуят.

— Вече не е.

— Ами, как да не е. Знае кои лостове да дръпне.

— А ще направи ли това за теб?

— Непременно. Сигурен съм.

— После?

— После поне ще имам някакъв шанс. Мел, _знаеш_, че не съм виновен за това нещо.

Тя се пресегна, за секунда докосна ръката му и се дръпна. Не му се натрапваше. Само му помагаше. Не му бяха нужни още главоболия.

— Вярно е, знам. Само че, според мен, рискът е голям, това е.

Той сви рамене.

— Сега всичко е риск. Цялата разправия се нажежи прекалено. И ако взема, че избягам… както и да е, _не искам_ да бягам.

— Защото ще излезе, че си признаваш, нали?

— Ъхъ, май е така. Но най-вече ми изглежда неправилно. Тоест, нали знам истината. Знам какво стана. Бях там, Мел. И това трябва да се разчуе. Какво е станало. Не е само заради мен…

— И мислиш, че точно Уес Фаръл е човекът, който ще ти помогне да се очистиш от тази кал?

— Мисля, че за юрист Уес Фаръл е доста свястно човече.

Тя не се сдържа.

— Юрист, който прекалява с пиенето и за нищо не зачита живота, дори своя.

Кевин едва не я захапа, но премълча. Не беше време да се карат. Ето я, дойде да го измъкне. И това беше по-важно. Той свали дясната й ръка от волана и я стисна на седалката между двамата. Тя сведе поглед, засмя се и хвана по-здраво ръката му.

— Не тук! — каза Кевин.

Минаха край дома на Уес Фаръл и „доста свястното човече“ още не се бе прибрало. Мелъни предположи и Кевин не можа да отрече безусловно, че Фаръл е отишъл да се натряска някъде. Опита да я разсее с шегата, че и пияниците понякога били приятни хора, но Мелъни нямаше настроение да се майтапи. И въпреки че откакто се помнеше, шегите му бяха защитна реакция във всяко раздрусващо нервите положение, сега също не му идваха от душа.

Нищо чудно, щом не можеше да се отърси от представата, че целият град го е подгонил. Позна го възрастната жена, пред чиято врата се прикри. Ченгетата в патрулната кола май също го нацелиха. Вероятно и човекът от апартамента над онзи, в който влезе за малко.

Отделни случки ли? Може би. Или не. Защото се случваха все _на него_. Не че някой _би могъл_ да го познае. По-лошо — случайни и дори безразлични хора _вече_ го разпознаваха.

А в момента Мелъни се нареждаше в колоната коли около павилион за хамбургери, встрани от Деветнадесето Авеню.