Неизбежно правосъдие

— Не тук! — повтори Кевин. — Какви ги вършиш?

— Трябва да ядем — настоя тя. — Нали няма да влизаме вътре.

— Няма значение дали сме вътре. Трябва да…

Вече беше късно да се махнат. Зад тях спря още една кола. Сега му оставаше или да чака с Мелъни, или да изскочи и да си плюе на петите. Но накъде? И какви бяха шансовете му да не го познаят на улицата? По-добри, отколкото тук, както приличаше на мишена в стрелбище? Готов ли беше да заложи на това? Да заложи живота си? И нейния?

Още дори не се здрачаваше. Никакви проблеми с видимостта. Не вярваше да измине дори два-три квартала.

Въртеше глава и срещаше безброй лица — в колата отпред (хората на задната седалка се обръщаха — защо?), отзад, пресичаха на пешеходните пътеки, вървяха по тротоара… и всички се взираха в него.

Мимолетни погледи или внимателно наблюдение — всички бяха насочени към него. Мелъни избра популярно място на претъпкана улица, почти по времето за вечеря. Въпрос на време, докато някой го познае.

Смъкна се колкото можа по-надолу. Мелъни свали стъклото откъм своята страна.

— Какво искаш? — попита го.

— _Искам_ да се разкарам оттук, ей това искам.

Тя се вторачи в огледалото.

— Не можем. Какво друго ти остава?

Прозорецът на колата още беше отворен.

— Виж, Мелъни, и на мен ми се иска, но някак не мога да се държа небрежно…

— Не се държа небрежно — натърти тя. — Но все нещо трябва да ядем и всъщност никой не те гледа, поне тук.

— Всички само мен зяпат.

Шофьорът зад тях ги подкани с клаксона, Мелъни махна помирително през прозореца, после поръча два двойни сандвича със сирене, пържени картофи, шейкове. Премести колата по-напред, заедно с цялата опашка.

Все още бяха притиснати в безизходица, колите пълзяха съвсем бавно. Поне след пет минути щяха да стигнат от другата страна на павилиона, където изпълняваха поръчките.

— Мелъни, може и да ми се е подпалило въображението. Но пък ако не е, значи скоро ще съм труп.

Най-вероятно ти също, добави мислено. Тя не разбираше ли?

— Трябва да ми имаш доверие…

— Трябва да имам доверие на инстинктите си. Поне досега ме отърваха.

Тя го изгледа.

— Между другото, Кевин, и аз имам нещо общо с това, че досега си се отървал. Разбирам… за Бога, снощи си видял как линчуват човек. На кой няма да му тракат зъбите? _И аз_ се боя. Но си мисля, че виждам нещата малко по-ясно.

Усмихна се насила. Надяваше се да е права.

Той неохотно си призна, че му остава още една стъпка до паниката, а тя изглеждаше дори неестествено спокойна.

— Може и така да е, но…

— Само съм сигурна, че тук е безопасно, колкото на всяко друго място в града. Налага се да издържиш и да не побегнеш. Май по-добре вече да свикнем с положението.

Помръднаха още малко напред. Зад тях надуваха клаксоните, хората говореха на висок глас, хилеха се, крещяха досами отворения прозорец на колата, но поне никой не връхлиташе към тях. Кевин заби поглед надолу и стисна с ръка челото си.

— По дяволите, как да се отървем от това?

— Не знам точно, но ще мислим по-добре с пълни кореми — безизразно промълви тя.

Мелъни беше права. Изигра основна роля, за да са сега тук… никой не го позна, павилионът за хамбургери беше избор, белязан с вдъхновение и за добро или лошо, светна му малко пред очите, когато си напълни корема. Взираше се с неизразима благодарност в жената срещу себе си.

Най-важното — тя му повярва.

Винаги бе подозирал, че в нея се крие още нещо — много повече, отколкото той виждаше, докато се срещаха, но някакво разминаване в характерите, или гузната му съвест, или и двете причини оплескаха всичко и той реши, че е време да продължи нататък.

Но когато закъса, положението се промени. Бяха партньори, бяха равни. И това го накара да се почувства най-долния измамник. Държа се нечестно с Мелъни, докато излизаха заедно, защото не й каза, че преди да се свалят, преспа — веднъж, само една нощ — с нейната приятелка Синди Тейлър. Сега дължеше истината на Мелъни — и за себе си, и за нейната „най-добра приятелка“. Защото онази не само му беше „скочила“, както спомена веднъж.

Разказа й.

И сега Мелъни, потиснала паническото му желание да избяга с почти непоклатима твърдост, придържаше полупразната чаша млечен шейк на волана и тихичко плачеше.

В ранната вечер слънцето надничаше през ниските облаци, подсилваше червения блясък на косата й и мокрите пътечки по бузите.

— Не вярвам — изхълца тя. — _Синди?_

— Помислих си, че е редно да ти кажа.

— Не знам защо… защо не си помислил да ми кажеш преди, когато бяхме… когато си представях, че сме заедно.

— Наистина бяхме заедно, Мелъни.

Тя почти успя да се засмее.

— Как ли сте ми се подигравали зад гърба, през цялото време.

— Не. Със Синди не бяхме гаджета. Стана веднъж, преди изобщо да тръгна с тебе.

— Но тя ми _каза_…

— Мел, излъгала те е.

Мелъни се извъртя към него.

— А _ти_ защо не ми каза?

— И какво щеше да стане, освен да те заболи? Пък и аз си представях, че Синди си е признала, че си знаела и не ти е пукало.

Мелъни се вгледа задълго в него.

— Кевин…

— Не, май не ми се вярва, че щеше да се отнесеш така.

— И на мен не ми се вярва. Все пак съм жена.

Нямаше спор по това.

Бяха спуснали стъклата сантиметър-два, вятърът свиреше в отворите.

— Добре де — призна Кевин, — исках те. Ако ти бях казал за Синди, нямах никакъв шанс.

Тя пак го погледна, не знаеше на какво да вярва.

— Може да си искал коя да е…

— Ако исках коя да е, щях да си остана със Синди или с някоя друга и честно казано, сигурно щеше да ми е по-леко.

Мелъни не се зарадва особено на забележката. Кевин се обърна към нея.

— Хайде, Мел, какво искаш да ти кажа? Смятах, че си страхотно момиче. Да не мислиш, че нещо съм чувствал към Синди? Виж какво, и двамата се опитахме, но като че не си паснахме.