Неоспоримо доказателство

Беше възнамерявал да продължи да чете и чете, и че те — стенограмите щяха да пристигнат по-късно тази вечер, вероятно и писмените показания на Мей. Искаше да прегледа отново всяка дума, казана от Търкъл — Чоморо бе обявил заседанието за закрито, след като Пулиъс беше свършила с частния детектив и Харди щеше да проведе кръстосания си разпит утре.

Изведнъж си даде сметка, че стига толкова. Франи беше права, прекалено бе скапан, за да мисли. Допи бирата си и запали камината, пусна светлинките на елхата и заслуша как Джон Фахи свири някакво коледно парче на китара.

Моузес вече беше дошъл, Франи си тананикаше и сновеше напред-назад между кухнята и трапезарията, докато подреждаше масата. Изпи още една бира. Чувството за клаустрофобия, което го бе обгърнало през последните два дни, започна да го напуска. Както и умората.

— Истинският проблем е — каза той — че Търкъл е бил замесен, точка. Не е толкова заради показанията му, въпреки че и те сами по себе си са достатъчно лоши, а заради факта, че Анди изобщо го е наел.

— Какво лошо има в това? Искал е да разбере какво се е случило, защо Мей го е зарязала.

— И наема частен детектив? Ти би ли наел частен детектив?

Моузес повдигна рамене.

— Той е бил действащ съдия. Може да не е имал време да я проследи лично. Не знам… той какво ти каза?

— Същото. Но аз какво трябва да кажа на съдебните заседатели? Ние всички сме преживявали раздели, нали така? Търсим ли на пет хиляди километра частен детектив, който да продължи с преследването?

Франи беше под арката между трапезарията и всекидневната.

— Аз бих те преследвала до края на света — каза тя. — Междувременно, вечерята е сервирана.

Беше надминала себе си. Супата представляваше гъст бульон с тапиока и кисела сметана. Агнешкото, натъпкано с чесън и натъркано с розмарин и лимонов сок, беше сервирано с гарнитура от картофи и спанак с мускатово орехче и оцет. Тя дори изпи половин чаша от прекрасното орегонско „Пино Ноар“. Говориха си за отминалите Коледи. Спомените на Моузес за родителите им с Франи, спомените на Харди за неговите. Изобщо не стана дума за процеса.

След като Моузес си тръгна, Харди и Франи почистиха масата и заедно измиха чиниите, наваксваха изгубеното, измисляха имена за новото бебе, закачаха се.

— Ще си помислиш ли, че съм ужасен човек, ако не работя тази вечер? — попита Харди.

Очите на Франи блестяха.

— Не смятам, че ще можеш да си го простиш — тя го прегърна.

— Ами ако стана рано?

— Колко рано?

— Много рано.

Франи се направи, че размишлява.

— А какво ще правиш, ако не работиш?

— Може би ще си легна, ще поспя.

— Кое от двете?

53

Много рано се оказа четири часа, но той се събуди ободрен, нарастващата паника, която го бе обзела, някак си се беше разсеяла. Облече си спортен екип — дълго долнище и шушлякова грейка — и изпухтя шест километровата си обиколка.

До пет и петнайсет се беше изкъпал и облякъл и беше на бюрото си с вчерашната стенограма и напечатаните показания на Мей Шин от прокуратурата.

Опасенията му напълно се оправдаха.

„В: Тогава вече сте били престанали да се виждате с г-н Фаулър, нали така?

О: Да, мисля, че беше в началото на март. Просто случайно ме завари у дома. Обикновено оставям на телефонен секретар, но очаквах Оуен да ми се обади, така че вдигнах.

В: И какво ви каза Фаулър?

О: Каза, че се тревожел за мен.

В: Защо?

О: Каза, че разбрал, че се виждам с Оуен Неш. Предполагам, че бе чувал лоши неща за него или си е мислел, че е чувал. Каза, че искал да се увери, че съм добре.

В: Вие какво му отговорихте?

О: Опитвах се главно да му кажа, че се държи глупаво. Вижте, не исках да го наранявам. Тогава той ми каза, че ако Оуен ми направел нещо, да съм отидела при него, винаги съм можела да отида при него. Е, опитах се да му обясня, казах му, че ако не друго, Оуен ме кара да се чувствам по-сигурна, отколкото някога съм била с него. Поне беше взел пистолета.

В: Кой пистолет, г-це Шин?

О: Пистолетът. Не ми харесваше да се мотае наоколо и помолих Анди да го вземе у тях — не го исках в къщата си. Но той не можел да го направи, тъй като бил съдия…

В: И после какво?

О: Казах му, че сме оставили пистолета на «Елоиз» в чекмеджето отдясно до леглото, в случай, че станеше нещо и ми дотрябваше, но поне вече не беше у дома. Без него се чувствах в по-голяма безопасност.

В: И какво отговори съдията — г-н Фаулър — на това?

О: Всъщност, нищо. После ме попита защо съм престанала да се виждам с него. Наистина ми беше трудно, но му казах… Бях се влюбила в Оуен.

В: Как реагира той на това?

О: Каза, че си мислел, че съм била влюбена в него. Аз му отвърнах, че съм го харесвала, че е означавал много за мен. Попита ме, какво ще стане, ако Оуен изчезне от картинката, мислела ли съм, че мога да се виждам отново с него?

В: А вие какво му отговорихте?

О: Казах му, че съжалявам, но просто не мога. Оуен ме беше променил или аз се бях променила. Вече просто не бях същата, бях друг човек. Той каза, че ако Оуен го нямало, може би съм щяла да изпитвам — както преди — същите чувства, които съм изпитвала към него. Мислех си, че Оуен винаги ще бъде тук…

В: Няма нищо, г-це Шин, успокойте се.

О: Казах, че не знам.

В: Че не знаете какво, Мей?

О: Какво ще правя, ако Оуен го няма. Не можех да мисля за това. Вярвах му, на Оуен искам да кажа. Той нямаше да ме напусне. Тогава Анди… съдията… каза, ами ако нещо се случело с Оуен? Какво съм щяла да правя тогава?

В: И вие какво му отговорихте?

О: Мисля, че му отвърнах, че не знам, дори не желаех да мисля за подобно нещо.“

Харди се натъкна на Глицки под паметната плоча на загиналите полицаи във фоайето на Съдебната палата. Беше девет и двадесет. Заседанието на съда се откриваше след десет минути, а Анди Фаулър още не беше пристигнал. Джейн му звънеше у дома за трети път от девет часа насам, предишните два пъти никой не беше вдигнал.

Харди разказа на Ейб за съкрушителните свидетелски показания на Мей Шин.

— Може би Фаулър просто е решил да зареже всичко и да избяга.

— Не би го направил. Дал е един милион долара гаранция, Ейб. Предал си е паспорта.

Глицки, далеч по-осведомен в това отношение, се усмихна.

— Искаш нов паспорт ли? Дай ми десет минути. Ще ти струва петдесетачка.

— Не би го направил.

— Един милион долара не могат да се сравнят с живот в панделата. Особено за човек като Фаулър… знаеш ли колко време ще оцелее съдията, ако се озове там? Това е добрата новина — няма да се мъчи дълго. Лошата е, че ще се мъчи много.