Неоспоримо доказателство

— Не, не бях.

— Не сте ли и в момента все още почетен член на Щатската колегия?

— Член съм.

— Добре, благодаря ви.

63

Фаулър искаше да поговорят. Джейн искаше да се карат, Франи, сигурен беше, искаше да се прибере. Джеф Елиът бе пристигнал в галерията и искаше интервю.

Но Селин напускаше съдебната зала и нямаше време за нищо от това. Той беше натъпкал документацията си в куфарчето по-рано и сега, като се извиняваше, си пробиваше път през галерията към коридора. Тя беше с петдесетина крачки напред, когато напусна сградата през задната врата на моргата.

Студената нощ себе спуснала. Въздухът все още беше влажен от бурята, въпреки че бе спряло да вали. Харди се затича, за да я настигне. Той също беше паркирал на паркинга отзад и стигна до колата си, когато и Селин стигна до своята. Харди излезе от мястото на три коли зад нея и я последва нагоре през „Маркет“ към „Ван Нес“, после на север към „Ломбард“, като винаги гледаше да ги разделя поне една кола. Трябваше да пресече само на два червени светофара.

На „Ломбард“, когато зави на запад, той се осмели да се приближи на съседното платно. Тя караше с леко превишена скорост, но не безразсъдно. Щом приближиха отбивката от моста „Голдън Гейт“, Харди за миг бе обхванат от паника — беше сбъркал и тя отиваше към „Саусалито“ или някъде другаде, може би на гости на Кен Фарис.

Но Селин пое по отбивката, а не по моста и изви през поклащащите се евкалипти по „Президио“. Никога не бе ходил в къщата й. Не знаеше къде живее. Но беше сигурен, че си отива у дома.

Явно бе отгатнал. Къщата й се намираше на по-малко от три пресечки разстояние от бившия палат на баща й в „Сий Клиф“, не кой знае колко по-далеч от собствената му къща като разстояние, въпреки че в други отношения се намираше на светлинни години. Домът на Селин обаче, не беше палат — не изглеждаше много по-голям от този на Харди.

Тя зави по алеята и той спря до бордюра от другата страна на улицата, като изгаси фаровете си.

Знаеше, че вероятността е малка, но му беше хрумнало снощи, като единствената останала му възможност да намери изход от положението. Ако Селин още пазеше ключа си от „Елоиз“, това щеше да е краят. Беше единственото обяснение как липсващият пистолет се бе озовал обратно в чекмеджето, след като той го беше видял празно в сряда вечерта. Трябваше само да го вземе, да го намери в нея, в нейно притежание.

Да звънне на звънеца, да я събори, да я върже и да претърси къщата — но не можеше да го направи. Трябваше да чака. Можеше да го пусне в тоалетната, да го хвърли в боклука. Но не смяташе, че ще постъпи така. Тя искаше да го разкара от къщата, да го разкара изобщо от полезрението. Ако беше у нея, природата й щеше да я накара да се освободи от него по драматичен начин, надяваше се той.

Така че чакаше.

Светна горния прозорец, сянката й премина покрай него. Дори и на студа, осъзна Харди, дланите му се потяха. Защо го правеше? Трябваше да придума или насили Ейб да дойде с него. Но ето, че беше тук.

Чакаше.

Светлината угасна, после другата на долния етаж. Чу да се тряска врата, вратата на кола да се отваря и затваря и запали двигателя си.

С изгасени фарове, той направи обратен завой и я проследи пак по пътя, по който беше дошла по „Ел Камино дел Мар“. Но тя кара само няколко минути, преди да спре на тъмния паркинг на „Фелън Бийч“.

Нощта беше зловещо спокойна след дъжда. Листата на евкалиптите плющяха и се удряха над главите им, чу се вой на сирена, която отдалече оповестяваше за мъглата.

Харди я остави да влезе между дърветата, преди да паркира до входа и се затича през рядката горичка.

Селин бе спряла в предната част на паркинга, изключила бе двигателя, угасила бе фаровете си. Мостът „Голдън Гейт“ блестеше над главите им в ясната нощ. Вратата се отвори, тя слезе и без да се обръща или колебае, се запъти към брега.

Полупълната луна се отразяваше във водата, като хвърляше светла сянка, докато Селин вървеше, без да бърза, по пясъка. Харди стигна до края на брега и си събу обувките. Беше изминала половината път до водата, когато се втурна след нея.

Тя чу. Докато Харди се приближаваше към нея, се обърна.

— Селин.

Сякаш го бе очаквала. Това не беше просто обикновен страх — тя знаеше кой е той и щом го видя, кимна, като че ли сама на себе си и размаха дясната си ръка във въздуха.

Харди се хвърли към китката й. Господи, беше забравил колко е силна! Селин се дърпаше, риташе го по краката, в слабините.

Харди я държеше, без да пуска ръцете й, насили се и той да я ритне, улучи я отстрани на коляното и я събори извиваща се на земята, като падна отгоре й.

Селин продължаваше да се съпротивлява и го захапа за ръката, близо до рамото. Извъртайки се, той се отпусна с цялата си тежест върху нея. Тя риташе с крака и се опитваше да го избута, като хвърляше пясък върху двамата, в лицата, в очите им.

Харди се стовари върху ръката й — държеше я здраво стисната в юмрук — и започна да разтваря пръстите й. С другата си ръка Селин се протегна и заби нокти в скалпа му. Почувства как кожата надолу по врата му се раздира.

Съпротивата й започваше да отслабва. Стиснатият юмрук бавно се отвори, достатъчно, за да усети какво държеше вътре, да го сграбчи и да се претърколи.

Не знаеше дали това щеше да е края, така че продължи да се търкаля, докато не се отдалечи малко, може би на три-четири метра, после се изправи на колене с лице към нея, задъхан от усилието. Селин продължаваше да лежи там, в ушития си по поръчка тъмносив костюм, вече разкъсан на парцали.

Харди с мъка си поемаше въздух, като не сваляше очи от нея. Хвърли поглед към ключа в ръката си — прикрепен към малка халка и парче дърво. Знаеше, въпреки че не можеше да го прочете, че върху дървото бе изписана или с пирограф, или с неизтриваемо мастило, думата „Елоиз“.

Постепенно започна да чува плискането на водата. Селин се бе обърнала настрани и се бе свила на кълбо. Хлипанията й нямаха нищо общо с него… Беше абсолютно лично и потресаващо. Оплакваше всичко, което бе загубила, всичко, което никога не беше имала.

Оуен Неш се усмихваше срещу вятъра, когато запали мотора. Пурата стърчеше, наполовина изпушена от устата му. Бяха в открито море от два часа и всичко щеше да бъде наред. Беше казал на Селин, че ще се жени за Мей. Тя щеше да разбере, най-накрая щеше да го приеме. И сега щеше да е свободна от него и от онова, което бяха започнали толкова отдавна, от вината и сладострастието, които ги бяха свързвали толкова дълго, че той не можеше да си спомни някога да е било по друг начин.