Неоспоримо доказателство

— И това се е превърнало в товар?

— Понякога — призна тя. Отпи от чашата си. — Съжалявам. Не трябваше да се размеквам толкова.

Харди откри, че сега той слага ръката си върху нейната.

— Селин, виж. Веднъж поне човек трябва да си позволи да се размекне. Трябва да го оставяш да се излива от време на време или всичко ще избие изведнъж, а ти не искаш това да стане, нали?

— Но не беше чак такъв товар. Ако се вземе предвид всичко добро, което дължа на това, сериозно. Има неща, които никога не бих направила без татко.

— Вярвам ти.

Тя поклати глава.

— Просто винаги беше толкова суров. Дори и когато беше добър, бе суров. Той довеждаше хората до крайности — изненадана съм, че Кен Фарис не ви е обяснил. Искам да кажа, погледнете ни нас двамата, ние сме идеален пример. Но си заслужаваше, заради онова, което човек получаваше.

— А именно?

Тя отдръпна ръката си и Харди си помисли, че я е обидил.

— Главното беше да си близо до него. До него ли си, чувстваш се по-жив от всякога.

Харди разклати питието на дъното на чашата си. Навън вече съвсем се беше смрачило. Още няколко души бяха дошли в „Софи“.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита той. — Мисля си, че точно сега ти е позволено да изпитваш известна доза смесени чувства. Не бих се притеснявал за това.

Селин отново постави ръката си върху тази на Харди.

— Съжалявам, но мисля, че джинът вече ме хвана.

— Искаш ли един евтин съвет? Иди си вземи една бутилка, намери някого, с когото можеш да си поговориш и изпий половината. Няма нищо по-естествено от това да си ядосан на някой близък, когато той умре.

— Не мога да говоря с никого — каза тя. — Не и за татко.

— С мен вече говориш от половин час за него.

Тя стисна ръката му за последно, после я пусна.

— Ти си прокурор. Не те касае лично. Не е същото.

— Касае ме достатъчно. Това е работата ми, делото ми.

— Точно така, едно дело.

— Не е само това, Селин. Някой е убил баща ти.

— И може да съм била аз, нали?

— Не ставай глупава.

— Разследвате убийство, а сега ти ме накара да ти кажа, че съм му ядосана…

— Селин…

— Е, бях в Санта Круз през цялата събота и неделя. Бях в една къща с трима мои приятели. Не бих могла да съм тук…

Харди се изправи и се приближи до нея, притисна главата й здраво към себе си. Джинът я беше хванал, паниката се бе надигнала, когато алкохолът я бе накарал да се отпусне.

— Престани — прошепна той. — Престани.

Усети как дишането й се успокоява. Една гола ръка обгърна рамото му и го притисна, привлече го надолу към нея. Измина секунда. Пет. Прегръдката й се отпусна и Селин се отдръпна. Синкавосивите й очи се бяха насълзили.

— Съжалявам — промълви тя. — Толкова съм объркана.

— Всичко е наред — отвърна Харди. — Хайде да се махаме оттук. — Селин послушно изчака до вратата, докато той си вземе сакото и я хване за ръка. Излязоха в топлата ранна вечер.

По пътя обратно към Палатата тя му разказа за съботната уговорка относно „Елоиз“ на Оуен с Мей Шин.

— Знам — каза Харди. — Разследваме го. — Помисли си дали да й каже за онова, което бяха открили на борда, но разследването не беше приключило, и това можеше да почака. Всичко, от което Селин се нуждаеше, беше малко разбиране и малко време, за да свикне с мисълта, че баща й е бил убит. Харди не смяташе, че разкритията по разследването ще допринесат с нещо за душевното й равновесие.

Стигнаха до колата й — сребристо BMW 350 инжекцион — и тя бързо прегърна Харди, извини се за „сцената“. Каза му, че е добър човек, после се качи в колата си и го остави с лек мирис на джин, спомена от нейното тяло, притиснато до неговото и усещането, че, без да иска, е извършил нещо ужасно лошо.

Ядяха пица в помещението за репортери на третия етаж на съдебната палата, на същия, на който бяха разположени и канторите на областните прокурори.

Стаята, подобаваща на уважението, което полицията питаеше към средството за масова информация наречено печат, не беше кой знае какво. Имаше една зелена дъска, на която се отбелязваха нарастващия брой убийства в Сан Франциско, доста за тази година (шейсет и осем). Информационно табло, покрито с три пръста коледни картички, които момчетата от пресата бяха получили от приятелите си в сградата, както и от ареста, където на някои от тях им се бе налагало да отсядат. Плотовете на трите бюра, взети заедно, не можеха да се сравнят с дъбовото бюро на Кен Фарис в Южен Сан Франциско. Имаше също и един старомоден ученически чин. На него седеше Джеф Елиът.

Пицата не беше лоша. Аншоа, луканка, наденица и гъби. Кас Уейнбърг, привлекателна лесбийка, наближаваща трийсетте, я беше поръчала. Тя работеше за „Бей Гардиън“ и понеже имала среща късно тази вечер и нямало къде да ходи, решила да донесе една голяма и да си полафи, с който там евентуално виси още в „пресцентъра“. Второто „голямо“ бюро беше окупирано от Оскар Франко, репортер на испаноезичния „Ла Ора“. Освен това тук беше и Джим Бланчърд от оукландския „Трибюн“, който през последните осемнайсет месеца се тревожеше непрекъснато за завършека на кариерата си, ако вестникът му фалира.

— Моята версия е — казваше той, — че този Елиът тук, сам е оправил онзи тип. Иначе как би се добрал до толкова добър материал?

Кас подхвана.

— Бил си ветроходец, нали? Не ми ли го каза сам? В колежа.

— Бил е — намеси се Бланчърд. — В колежа, в Голямото езеро.

Вярно беше. Преди да го пипне дисеминираната склероза, Елиът бе обичал да плава, да прекарва летата си под платна. Отразяваше Купата на Америка за гимназиалния си вестник, като специален пратеник.

— Не в Голямото езеро, а на Голямото езеро, как вониш на аншоа само — отвърна той.

— „Във“, „на“, няма значение. Открива къде си държи Неш яхтата, добира се до палубата и му светява маслото.

— После скачам зад борда и давам собственоръчно ръката на акулата.

Бланчърд налапа парче пица.

— Точно. За това обаче трябва да ти стиска.

Кас разсъждаваше дълбокомислено:

— Всичко е възможно. Днес хората биха направили какво ли не, за да се прочуят.

Джеф беше на седмото небе. Готов да преглътне всичките им подигравки. Вече бе един от тях.

Оскар Франко обиколи стаята с дебнещите си очи.

— От колко време сте в занаята, момчета, и никой да не забележи наистина голямата новина за днес? Единствено аз.

Кас погледна към Бланчърд.

— Това беше най-дългото изречение, което някога е казвал, нали?

— Смей се — отвърна Франко. — Голямата новина е от отдел двайсет и седем във връзка с измамата по делото Чарлс Хендрикс. Фаулър е отхвърлил делото.

— О, Боже! — Бланчърд седна изправен.

— Този човек е голяма работа — заяви Кас.

— Какво? — Джеф Елиът не обичаше да пропуска голяма новина, независимо чия беше. — Съдия Фаулър ли? Какво е направил?