Неоспоримо доказателство

Явно Глицки му харесваше. Или може би просто беше в добро настроение. Във всеки случай, не можеше да му се затвори устата.

— Що за име е Глицки? — попита той, докато нагласяваха камерата за интервюто. — Никога не съм познавал човек на име Глицки.

— Еврейско е — отвърна Ейб.

— Как еврейско?

— Така, еврейско, Девън.

— Е, как си се сдобил с еврейско име?

— А ти как си се сдобил с името Уотърингтън?

— От баща ми бе, човек.

— Е…

— Искаш да кажеш, че Глицки ти е останало от баща ти? А той откъде го е получил?

Ейб беше свикнал с коефициенти на интелигентност равни на стайна температура. Въпреки че, помисли си той, Девън вероятно беше близо до границата, отвъд която едва ли би могъл да бъде смятан за вменяем и съден. Но Глицки можеше да е и търпелив, когато му отърваше, а сега не му оставаше кой знае какво друго да направи.

— Баща ми се е сдобил с името Глицки, защото е бил евреин.

— Я стига! Ебаваш ли ме? — Глицки усети как Девън го оглежда за някакъв признак на двуличие. Лицето му остана напълно сериозно.

— След малко ще сме готови да започнем, сержант. — Техничката беше жена на средна възраст, напълно безлична и без всякакво настроение. Може би излизаше с пазача, който беше придружил Девън до долу и който в момента стоеше до вратата на стаята за разпити.

— Баща ми не беше черен — отвърна Глицки.

Видя как Девън го преглъща, смила го и накрая зацепва:

— Хей, светнах. Баща ти е евреин. Искам да кажа, истински чифут.

Ейб се почуди как ли щеше да се почувства баща му Нат, ако го наречаха истински чифут и реши да го попита следващия път, когато се видеха. Той седна от другата страна на масата, срещу Девън и му зададе първите въпроси — име, възраст, място на раждане.

— Добре, Девън, да минем на въпроса. В около седем часа вечерта в неделя, двайсет и първи юни, си стоял на ъгъла на „Дедмън Корт“ — Глицки обичаше това име — и „Кашмир лейн“ в „Хънтърс пойнт“, нали така?

Девън кимна и Глицки продължи нататък с набелязания в главата си списък от въпроси — установи, че Девън е стоял сред група съседи, когато един зелен камаро минал нагоре с двама мъже отпред и двама отзад. Когато се появила колата, някой на ъгъла извикал и няколко души паднали на земята. Девън останал прав и видял дулата на пистолетите да стърчат от предните и задните прозорци. Оказало се, че до задния прозорец седи още един мъж, с насочена пушка или пистолет над покрива на колата.

— Идентифицирал си стрелеца като Тримейн Уилсън.

— Да, Уилсън беше.

Глицки се почуди как Девън е могъл да разпознае Уилсън, след като други двама свидетели твърдяха, че стрелците са носели ски маски.

— И е стрелял от предния прозорец откъм страната на пътника.

— Точно.

— Нещо не ти ли попречи да го видиш?

— Не. Беше само на двайсетина крачки. Видях го толкова ясно, колкото виждам теб.

— Чух, че носел нещо върху лицето си.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали се сещаш, ски маска, кърпа, имало нещо върху лицето му?

Девън млъкна, непринуденият му разказ бе нарушен.

— Беше Уилсън — настоя той.

— Не казвам, че не е бил, Девън. Питам дали лицето му не е бил покрито с нещо.

— Какво значение има?

Глицки кимна на техничката и тя спря видеото. Глицки знаеше, че касетофонът под масата продължава да си работи.

— Добре, не записваме, Девън. Носеше ли маска или не носеше.

— Хей, казвам ти, че беше Уилсън. Знам, че беше Уилсън. Така, че аз го издавам, а ти ме пускаш, такава е уговорката.

Глицки поклати глава.

— Уговорката е да ни дадеш някакви доказателства, които можем да използваме в съда. Той носеше маска, нали?

Девън се замисли, пресмятайки шансовете си, после поклати глава.

— Няма начин, човече. Нямаше маска.

Глицки въздъхна, после помоли техничката да включи отново апаратурата.

— Добре, Девън, за протокола, стрелецът, който ти идентифицира като Тримейн Уилсън, носеше ли нещо на лицето си?

— Току-що казах, че не.

— Кажи ми отново. Стрелецът носеше ли нещо на лицето си?

— Не.

Дотук нищо изненадващо. Въпреки че Девън явно казваше истината за това, че знаел, че стрелецът бил Уилсън, но ако не можеше да свидетелства, че наистина го е видял да дърпа спусъка, показанията му нямаше да са от полза за никого.

— Имаш ли нещо общо с Уилсън?

Лицето на Девън беше жива въпросителна.

— Братовчед, доведен брат, нещо от сорта?

— Не.

— Той има ли някакви роднински връзки с някой, когото познаваш? — Девън отново замлъкна, но този път Глицки не го изчака. Той се извърна към техничката. — Загаси го — каза. — Добре, Девън, откъде познаваш Уилсън?

Беше необходима около минута, но излезе, че Тримейн Уилсън наскоро се е преместил при жената, с която Девън живял в продължение на две години и която била майка на детето му.

— Така, че Девън решил, че може да си опече работата, като прати Уилсън на топло за известно време и си върне дамата на сърцето обратно. Хитро, нали?

— Бая — Харди седеше зад бюрото на Глицки и се опитваше да върне доброто си настроение след караницата с Лок и Пулиъс. — Но се е оказало, че Уилсън го е направил?

— Да, разбира се. Девън смята, че самият той е бил мишената. Затова си бил купил пистолета, с който го хванахме в четвъртък. Уилсън е искал да го очисти, но както винаги правят, не са улучи този, по който наистина са се целили, а са убили няколко души, които са стояли наоколо.

— Значи Девън е обратно горе.

— Няма доказателства, няма сделка. Девън е сигурен, че Уилсън е стрелял — и вероятно е така. Важното е, че знаем един от стрелците. Искаш ли да опиташ и да пробуташ показанията на Девън на съдебните заседатели?

— Защо не се договориш с Девън, не го пуснеш обратно на улицата и не му върнеш пистолета? Той отива и застрелва Уилсън, после ние си го прибираме обратно.

Глицки се усмихна, белегът през устните му проблесна.

— Хубава идея — той я обмисли за миг. — А сега какво ще кажеш да ми станеш от стола?

Харди се изправи. Вдигна папката, която държеше и я стовари по средата на бюрото на Глицки.

— Е, засега ти връщаме нещата обратно — каза Харди.

Глицки разлисти папката и се извърна към него.