Нощем с белите коне

Той гледаше с тъга вехтите износени тетрадки. Повечето от тях бяха с откъснати листа — навярно бе използвал стари тетрадки на децата си. Всичко беше грижливо и точно изписано, почеркът му бе ясен и категоричен. Може би такъв беше и характерът му, само житейските беди го бяха подтиснали и сломили.

Към седем часа навън се позвъни, доста свободно, както обикновено звънят свои хора. Беше Сашо, разбира се, съвсем го бе забравил тоя следобед. На слабата светлина на антренцето лицето му не показваше нищо особено — ни сръдня, ни благоволение. Но като че ли не беше същият Сашо, нещо сдържано, може би нещо притаено враждебно се усещаше в цялото му поведение. И като седна на обикновеното си място, не се облегна назад, както винаги, остана си там с изправен гръбнак.

— Хайде, без фасони, мойто момче! — засмя се вуйчо му. — Утре можеш да си подадеш документите.

— Много важно! — вдигна рамене младежът. — Ако искам, мога да плета и пуловери.

— Не се сърди, ами води някъде да почерпиш!

— Къде да те заведа?

— Знам ли? Според теб в кой ресторант е модерно сега да се ходи?

— Сега е модерно да се ходи по разни ханчета — отвърна младежът. — Със служебна кола и със секретарка. А за маскировка се взима един какъв да е чужденец. Тогава всичко върви на държавни разноски.

— Има ли сепаренца? — полюбопитствува Урумов.

— Какво е това сепаренца?

— Какво знаете вие! — измърмори снизходително вуйчото. — Сепаренце е уединено място, където се скрива дамата, за да не я компрометирате?

— Или където трябва ние да се скрием, за да не ни компрометира дамата. Но за съжаление аз нямам такива връзки.

— Тогава защо да ходим по тия ханчета?

— Прав си! Като е толкова по-лесно в Руския клуб.

Отидоха пеша до Руския клуб, за да се поразтъпчат. Духаше тънък, вечерен ветрец, из въздуха се премятаха самотни снежинки. Но нямаше да вали, небето се бе изяснило. Ниско над хоризонта жълтата луна се бе разцепила като тиква между тънките пера на облаците. Двамата я гледаха респектирани, сякаш парчетата наистина можеха да се изтърсят над старата грешна земя. Академикът се стараеше да върви в крак с младежа, стъпките им кънтяха приятно в студения въздух.

Големият салон на клуба бе доста хладен, почти студен. В тоя ранен час имаше само една заета маса, келнерите висяха зиморничаво по ъглите. Взеха удобно място, далече от прозорците, младежът енергично по-три ръце.

— Знаеш ли, вуйчо — каза той зарадван, — за да се стоплим, ще си поръчаме греяно вино. В хубава порцеланова кана с нарязани ябълки и джинджифил.

— Готово! — съгласи се охотно академикът.

Точно в тоя момент приближи келнерът, доста възрастен, с къса яка коса, толкова бяла, сякаш цял ден я бе търкал с четка. Сашо веднага забеляза, че лицето му излъчваше някакво особено почитание.

— Ще го приготвим специално за господин професора — каза любезно келнерът.

Едва сега академикът вдигна глава и го погледна. — Вашето лице ми е познато — каза той.

— От Юнион клуб — поясни все така любезно келнерът. — Вие идвахте там с баща си преди Девети.

— Да, да — сега си спомних.

— Десет години работих там! — продължи с едва прикрито достойнство келнерът. — Поверяваха ми най-отговорните маси… Обслужвал съм и регентите.

И като рече тая крилата фраза, достолепно се упъти към кухнята. Младежът едва скри усмивката си.

— Вуйчо, тоя страшно ти се израдва. Сигурен съм, че те взе за някоя буржоазна реликва.

— Защо, не приличам ли?

— Как не — много повече! Според мен приличаш на маркиз Ексетър. Или той би трябвало да прилича на тебе, ако държи на титлата си.

Греяното вино има много интересни и скрити свойства, които го отличават от обикновеното. Още след първата чаша ушите на Ексетърския маркиз добиха цвят на вишнев сироп. След втората той подробно разказа за срещата си със Скорчев. През цялото време разбираше, че не бива да го прави, но езикът, вследствие на джинджифила може би, упорито го сърбеше. Но Сашо и след третата чаша изглеждаше доста загрижен.

— Прибързал си! — каза той след кратко размишление.

— С кое съм прибързал?

— Ей туй — със събранието си прибързал. Науката си е наука, нейните проблеми не се решават с гласуване. Това още Аристотел си го е знаел.

— И според теб какво може да стане на събранието?

— Ами да те бламират.

— Глупости! — каза небрежно академикът. — В науката тия работи не стават така лесно. Или си направил нещо, или не си направил — всичко е налице.

След греяно вино нищо друго не върви освен ново греяно вино. След като изпиха и втората каничка, вуйчо му изяде прилежно своя рамстек с лук и го погледна сънливо. Явно, че трябваше да си вървят. Навън луната бе събрала своите жълти парчета, сега образът й изглеждаше избистрен и помъдрял. Някакви неясни мисли се въртяха в ума на академика, докато зяпаше към небето. Каквото и събрание да устроят, все едно — сега наистина все едно. Момчето ще продължи неговата работа и навярно ще стигне много по-далече. Въпросът е на него да не попречат. Но той е упорит, ще надделее, тъй че благословен да е денят, в който бе погазил своите скрупули.

— Вуйчо, все ми се иска да те питам нещо — обади се внезапно младежът. — И все не ми е удобно.

— И на мен не ми е удобно, като те слушам. Питай каквото искаш!

— Вуйчо, защо не си станал партиен член?

— Според теб това важно ли е?

— Разбира се, че е важно. Сега щеше да имаш много по-здрави позиции като директор на института.

Академикът усети, че му стана неприятно. Аз не държа ни най-малко на своята длъжност — каза той сухо.

— Не е въпрос за длъжността, а за позициите. Нима не държиш на своите научни идеи?

— А не ти ли минава през ума, че трябва да е заслужил с нещо човек.

— Зер не си? Аз съм чувал, че всички Урумовци са били по традиция републиканци и русофили.

— Това е вярно, мойто момче… И все пак надали е достатъчно.

— Ами какво повече? Непременно ли трябва да си се сражавал на барикадите?

— Поне да си носил вода!

— Явно, че не искаш да ми отговориш — измърмори младежът. — Аз пък си мисля, че нарочно те държат тъй… Да има авторитетен човек, който да представлява и безпартийните. В тия там… м-м-м… форума, както им казват.

Академикът замълча. Все още никой не знаеше какво се бе случило в оная страшна нощ. Никой не го бе питал, на никого нищо не бе разказвал. То не бе премерено на никакви везни, не бе го споменал в служебната си биография. Опитваше се да го забрави и бе успял донякъде.

През последните месеци на войната се беше евакуирал в Банкя. Живееше сам в бяла таванска стаичка на една вила, претъпкана с бежанци. Жена му бе избягала на още по-сигурно място — при една приятелка в Чамкория. Бомбардировките бяха престанали, но американските самолети бучеха денем и нощем над тихо го курортно селище. Те си имаха друга работа сега, бомбардираха непрекъснато петролните рафинерии в Плоещ. Често ги гледаше от малкото дървено балконче на вилата как летяха бавно, белезникаво прозрачни в чистото лятно небе. Никакви изтребители не ги преследваха, не ги обстрелваха даже противовъздушните батареи, скрити в предхълмията на Люлин. Навярно се плашеха да не би „въздушните крепости“, раздразнени, да си хвърлят над тях страшния товар.

Големият ден дойде някак неочаквано, не така, както си го бе представял. Нямаше ни стрелба, ни барикади, ни намръщени работници, препасани с патрондаши, каквито бе видял из някои съветски филми. Просто някакви прежълтели момчета с червени ленти на ръката тичаха възбудени насам-натам и видимо като че ли нищо не вършеха. Но не беше точно така, защото заеха без бой всички официални учреждения и установиха властта. Наистина около Банкя квартируваха няколко силни войскови части и можеха да ги смажат с един удар. Но не го сториха. Самите войскови части бяха, изглежда, в ръцете на въстаниците, все още нищо не можеше да се разбере. Но сега момчетата с лентите изглеждаха по-уверени, всички бяха въоръжени с нови немски шмайзери. Говореше се, че Червената армия всеки момент може да влезе в София.