Нощем с белите коне

— Майко, много те моля!… Сега цял ден ще бъда нервна.

Майка й се усмихна и пусна електрическата печка. В стаята се понесе леко, приятно бръмчене, което сякаш само топлеше. След това дръпна пердетата, които изшумяха на своите металически ролки, и излезе. Едва сега Криста отвори очи. През прозореца се виждаше съвсем малко небе, белезникаво и студено като парче лед. Навярно духаше силничък вятър, някакво пране се премяташе във въздуха на опънатия между сградите найлонов кабел. Зимното пране е много хубаво, става кораво и нагънато като смачкана ламарина и така приятно съска под нагорещената ютия. Тя се измъкна изпод завивките, прозя се докрай като коте, после направи десетина движения, които можеха да минат и за гимнастика. Бялата бархетна пижама с розови цветчета я правеше малко по-едричка. Като се препъна в електрическата печка, Криста се изправи пред прозореца. Денят бе съвсем ясен, но небето приличаше на замръзнала река, толкова белезникаво и кораво. Духаше остричък вятър, прането тракаше върху заледеното въже, ръкавите на ризите й махаха нервно, сякаш нещо ги беше обидила.

Криста им намигна и започна лениво да се облича. Толкова хубава кожа, толкова гладка — така нескромно мислеше тя за себе си. Но кой ли разбира на тоя свят от хубави работи, никой. Сега изобщо не са на мода дребните момичета, особено ако и нослетата им са малки. Сега са на мода такива като оная патка, като Дончето, високи и гъвкави като маркучи, без никакъв задник, но ако може — с малко по-едричък бюст. Пфу!… Пъхна краката в чехлите си и ги потътра навън. Холът беше тесен и тъмен, тъй като по-хубавата му част, заедно с френския прозорец, бе останала на квартирантите. От тях ги отделяше само тънка дъсчена стена, облепена отсам с тапети, а оттатък с вестници. Беше дадена на някакъв артилерийски офицер, с две момиченца, които, оставени сами, по цял ден се сражаваха с някакви тенджери, може би с нощните си гърнета. Сега двете ревяха в хор, чуваше се слаб женски глас, изпълнен с досада, без нито капка обич или майчино снизхождение. Защо ли ги бе произвела, като не можеше дори да ги обича? Криста знаеше, че е разпоредители в едно от столичните кина, веднъж страшно се смути, като й дръпна безцеремонно билетите от ръката и я поведе с късогледите си очи към местата им. Това й беше цялата благодарност, задето се бяха настанили в дома им, без да ги питат. Отначало просто не можеше да се живее в апартамента, но след това артилерийският офицер, кротичък и плах като агне пред смръщения образ на жена си, сам скова дъсчената преграда и работите се пооправиха.

В кухнята я чакаше закуската — чай и топли кренвирши. Докато закусваше, майка й готвеше нещо на котлона, тъй като нямаха електрическа печка. Не беше никаква готвачка тая майчица, ядяха, колкото да не умрат от глад. И двете не бяха ящни, едва се докосваха до яденето. Докато пълнеше постни зелеви сарми, майка й няколко пъти се обърна да я погледне.

— Защо не ядеш хляб? — запита тя. — Ти си младо момиче, за тебе не е опасно.

— Да, че да заприличам на торта!

— Няма такава опасност — каза майка й. — В нашия род никога не е имало дебели жени. Твоята прабаба е била толкова малка и слаба, че никой в селото не е искал да я вземе. Най-сетне я откраднал турският бей, но и той не прокопсал, след няколко дни я изпъдил.

— Толкова ли е била проклета? — попита Криста.

— Не, толкова е била с характер.

— А после кой се е оженил за нея?

— Кой — дядо ти. Той е бил налбант и вдовец, черен като арапин. Взел я веднъж под мишница и я отнесъл в къщи.

Това вече беше интересно, Криста тъй си остана известно време с кренвирши в уста. И си представяше как рита в ръцете му с тънките си крачка, обути в шарени селски чорапи.

— И после как са живели?

— Като два гълъба.

Криста най-сетне схруска кренвирша.

— Като два гълъба, единият от които с изкълвано око — каза тя. — Майко, да ти кажа право никак не обичам постни сарми.

— Та какво ли обичаш? — отвърна майка й.

Нейната храна, като на всички лястовички, се състоеше главно от въздух. Те тъй си летяха в синевата с отворени човчици, опиянени от блясъка на реките и дъжда. Ако им се напъха някоя мушица в устата — хубаво, ако не се напъха, още по-хубаво. И въздухът е храна. Самата тя бе забелязала, че като отиде на кино, след това никак, ама никак не е гладна и може спокойно да не вечеря.

След малко Криста си взе чантата и отиде на лекции. Майка й сложи тенджерата на котлона и завъртя ключа. Към единайсет, преди да отиде на урок при генерала, ще мине отново тук, за да я вдигне. Не е толкова страшно, ако една или две от сармите са загорели, ще ги изхвърли. После мина в хола, лицето й беше малко обезсърчено. Никой не обича да върши неприятни работи, но тая работа трябваше да се свърши. Тя вдигна слушалката и набра номера. В ушите й изведнъж нахлу плътният глас на момичето:

— Кой е?

— Донче, леля ти Мария е на телефона. Искам да дойда за малко при тебе.

Отговорът оттатък се позабави, наистина само с няколко мига:

— Лельо Марийо, можеш ли да дойдеш до половин час. Защото имам лекции след това.

— Добре, Донче, след двайсет минути съм при теб! — и затвори слушалката.

Не беше от ония жени, които ще си изгубят времето пред тоалетното огледало, макар че видът й бе винаги много спретнат. След малко тя вече бързаше по улицата със своите ситни, но енергични стъпки. Токчетата й, както винаги, отчетливо и рязко чаткаха по тротоара, макар че се чувствуваше вътрешно малко подтисната и разколебана. Вървеше право пред себе си, никога не се обръщаше да погледне встрани — нито хора, нито витрини, нито какво и да е било друго по улицата. И това си беше стара семейна черта — всички Обретенови бяха малко фудули, както казваше баба й, не се навеждаха и за пендара.

Донка я чакаше, облечена за излизане. Усмихна й се сърдечно, помогна й да си съблече палтото в антрето. Беше й много симпатична тая грот– или фокмачта, вече сама не помнеше думата. Винаги се бе радвала, че Христина дружи с нея. Не приличаше на ония загубени женски патки, които не могат да изчоплят нищо от мозъка си освен някое момче или някоя среща. Особено след победата си в телевизионната викторина се беше издигнала много в очите и.

— Има ли някой у вас? — попита Мария.

— Никой — отвърна Донка. — Нашите са на работа.

— И по-добре — тъкмо ще си поговорим на спокойствие.

Влязоха в стаята на Дончето. Беше доста разхвърляно, навсякъде се търкаляха чорапи, сутиени, даже едни гащички, за невярване малки. Мария леко се разочарова. Тая грот– или фокмачта можеше малко да пораз-треби, като знаеше, че ще й дойде гостенка.

— Седни тук, лельо Марийо.

В стаята имаше само един стол, и то изтърбушен, така че тя седна точно върху пружината като върху човешка длан. Не беше никак удобна тая поза, все й се струваше, че невидимата ръка ще я повдигне лекичко към тавана. Донка се настани на леглото, на стената зад нея бе забито с четири кабарчета фолио на „Пари мач“, цветно, разбира се. Съвсем млада жена, Бриджит Бардо навярно, бе легнала по корем, златиста и съвсем гола, само с едни червени лачени обувки на сгънатите крака. Не беше много подходяща украса за момичешка стая, повече подхождаше за кабинката на някой шофьор от международните линии. Донка улови погледа й.

— Нали е много хубава? — запита тя.

— Това ли е твоят идеал?

В гласа й прозвуча едва забележима иронична нотка, но Донка не я усети.

— Идеал? За мене? Лельо Марийо, само като нея не мога да бъда, аз съм чисто и просто една кобила.

— Чак пък толкова! — усмихна се Мария. — Какво ти е?

— Ами стърча с цяла глава над другите.

— Не е вярно — каза тя. — По улиците се разхождат какви ли не дангалаци.

— Там е работата, че аз не обичам дангалаци. Харесва ми средния формат.

— А приятелят на Христина? — запита внезапно майката. — Според теб той какъв формат е?

Лицето на Донка най-напред пламна, след това потъмня. Мария никога не можа да разбере какво точно попадение е направила.

— Ти за това ли си дошла? — попита Донка сдържано. — Аз пък се чудех…

Чудела се! Нима нейната собствена майка от нищо не се интересуваше? Освен от своите фризури, разбира се.

— Слушай, мойто момиче — започна тя спокойно, — не бива да ме разбираш криво. Аз знам, че Криста не е дете. И съвсем не смятам да я правя калугерка. Все пак имам право да знам — свястно момче ли е?