Няма нищо по-хубаво от лошото време

Още първата вечер, когато си тръгнах с едно друго хлапе, хванал под мишницата си две топли дини, от сянката на площада изникнаха двама младежи и лениво се насочиха към нас.

— Как е печалбата? — запита единият.

— Печалба… скъса ми се кръстът от навеждане — рече спътникът ми, сякаш за да умилостиви младежите.

— Е, тъй се печелят пари… — промърмори вторият дангалак. — По колко ви дадоха?

Ние мълчахме и гледахме с нарастваща тревога непознатите.

— По колко ви дадоха бе? — извика повторно дангалакът.

— По двайсетак… — отвърна спътникът ми.

Аз не виждах смисъл да се включвам в разговора и само се оглеждах с надежда да открия някакъв изход, но изход нямаше. Площадът се простираше в здрача мрачен и пуст, ако не се смята втора група дангалаци на съседния ъгъл, излезли да пресрещнат неколцина други нещастници като нас.

— По двайсетак ли? — възкликна един от младежите. — Че бива ли да се трепете за такава дреболия — И внезапно изрева: — Какво зяпате бе Хайде бъркайте се, додето не е почнал маризът

Опитах се да побягна, но юмрукът на дангалака ме посрещна право в лицето. Из носа ми рукна кръв. Дините отхвръкнаха от ръцете ми и се сцепиха върху калдъръма. Додето посягах към носа си да спра кръвта, джебовете ми бяха преровени и един втори юмрук — този път в тила — ми подсказа, че разговорът е приключен.

— Мухльовци сте — рече на другия ден човекът, при когото разтоварвахме дини, като му разправихме патилата си.

— А какво можехме да направим? — запита приятелят ми.

— Какво ли? Ще удряш пръв

— Че те бяха по-силни от нас.

— Няма значение. Щом патакламата е неизбежна, ще удряш пръв Светни го изневиделица, пусни му кръвчица, изплаши го Не го ли събориш, плюй си на петите, додето той се държи за носа.

Съветът звучеше логично, но мене ми се струваше, че е по-добре да не се проверява на практика, затова вечерта се изхитрихме с приятеля ми да излезем не през площада, а от другата страна, като прекосим жп линиите. Ние дори не помислихме, че тая плитка хитрост вероятно е предвидена от бандата дангалаци, и го разбрахме само когато се измъкнахме от района на гарата и срещу нас се изпречиха двама непознати младежи. Тоя път скицата на разговора бе нахвърляна другояче, защото всичко почна е репликата:

— Кой ви разреши да минавате оттука?

Повече реплики всъщност и не последваха. Приятелят ми тутакси даде заден ход и побягна през линиите, сподирен от единия младеж, докато аз изтървах динята от ръцете си и с всичка сила стоварих юмрука си в носа на другия непознат. Дангалакът наистина се улови за лицето, стреснат от бликналата кръв, а аз търтих да бягам напосоки сред къщурките и трапищата на предградието и не спрях, додето краката ми не отмаляха от тичане.

По онова време тъкмо растях на бой и тялото ми вдигаше ръст, без да се съобразява с ограничените ми възможности да го изхранвам, затова бях висок и хилав и за един дангалак не беше трудно да ми вземе мярката и туй още повече ме караше да се опиянявам от победата си. «Удряй пръв — си казвах. — Виж къде била тайната: удряй пръв и се не бой»

Окуражен от поверената ми тайна, следната вечер си тръгнах с моя приятел направо през площада, още повече че пътят през линиите се бе оказал не по-малко опасен. Вървяхме в средата на площада, по светлото, но туй не ни отърва от нежеланата среща.

— Как е печалбата, братлета?

Младежът, който питаше, бе същият от първата вечер и това засили куража ми, понеже имах да си го връщам и понеже тоя път дангалакът бе сам.

— Помощ — изкрещя приятелят ми.

Младежът се извърна към него и туй ми даде възможност да премеря добре удара си и да халосам противника право в носа. Рукна кръв, но противно на очакванията ми дангалакът, без да губи време с физиономията си, връхлетя отгоре ми и понеже, нанасяйки удара, се бях напълно разкрил, юмрукът се заби в корема ми и аз се свих надве, при което младежът ме светна с обувка право в лицето и всичко наоколо ми се завъртя в мрачини и в червена мъгла, и в една раздираща болка, която напразно се мъчех да преглътна, но която изпълваше вътрешностите ми, додето ме задуши и престанах да помня.

На другата заран бях целият в отоци и синини и непрекъснато ми се гадеше, но въпреки туй отново стоях сред купищата дини, като поемах и хвърлях цял ден грамадните тежки плодове. Вечерта с приятеля ми се спотаихме в дъното на един празен вагон, преспахме там и се измъкнахме едва призори, когато вагонът бе прикачен към някаква композиция. Това бе един добър епилог, главно що се отнася до поуката, че при всяко положение може да се намери изход. Но поуката от предния ден също заслужаваше да бъде запомнена. Да удряш пръв, това е добре, обаче само ако имаш пред себе си страхливец или ако ударът ти е такъв, че няма нужда от втори. Иначе се разкриваш, и нищо повече. Трябва да търсиш изход не по посока на ударите, а на отбягването им.

И все пак, когато такъв изход липсва и боят е неизбежен, най-добре е да удряш пръв. Което и правя.

* * *

Тъкмо в мига, в който поглеждам часовника си, телефонът иззвъня. Вдигам слушалката и чувам дългоочакваната фраза:

«Извинете, грешка.»

Излизам в коридора и тръгвам безшумно към кабинета на Еванс. Стълбата за изхода е тъкмо на средата на коридора. Ако ме изненадат, преди да стигна до нея, резултатът ще бъде само отлагането на операцията. Отвъд стълбата обаче движението по коридора е свързано с по-големи опасности, тъй като не бих могъл да дам никакво убедително обяснение за присъствието си в тая част на сградата, и то в такова време. Сега обаче не е момент да се мисли за опасностите. Периодът на обмислянето е минал.

Коридорът изглежда безкрайно дълъг и вратите от двете му страни — по-многобройни отвсякога, но аз вървя без излишно бързане, като се стремя стъпките ми да не скърцат по линолеума. Прекосявам пустата чакалня с бюрото на Дора Босх, влизам в кабинета на председателя и тихо затварям подире си. Вратичката отляво е открехната леко, но съвсем достатъчно, за да се вижда водещата за нагоре стълба. Изкачвам се и се озовавам в помещението на четвъртия етаж.

Като се има предвид, че това е стаята на моите мечти, секретната архива е с доста банален и разочароващ изглед. Два металически тъмнозелени шкафа за книжа, голяма каса в същия цвят, затворени с капаци прозорци, вратичка към тоалетната и старо бюро, зад което седи в малко напрегната поза Ван Алтен.

— Касата е отворена — казва полугласно холандецът. — Само не губете време.

— А шкафовете? — питам, докато отварям масивната врата на касата.

— И те са отключени, но в тях има само търговски книжа. Побързайте, моля ви

Ако Ван Алтен играе на нервност, без да е нервен, той трябва да е велик актьор. Но безпокойството му, дори и да е искрено, още не е в състояние да ме успокои, защото причините на една боязън могат да бъдат най-различни. Така или иначе, съдбата на тоя човек е в собствените му ръце, нещо, с което аз например не бих могъл да се похваля.

Досиетата, свързани с моята работа, са наистина в касата. Това не са цели грамади от папки, обаче ако се има предвид, че сведенията са написани с твърде дребен шрифт на съвсем тънка хартия, обемът им не е никак незначителен. Отнасям ги на бюрото и изваждам от джеба си миниатюрен фотоапарат.

— Помагайте ми, за да свършим по-бързо — прошепвам на Ван Алтен.

Холандецът покорно почва да разлиства досиетата страница по страница, додето аз, опрял лакти в бюрото, действувам с фотоапарата.