Няма нищо по-хубаво от лошото време

— Към Ротердам. И по-бързо.

— Изключено.

— Слушай, мили Бих ти пръснала веднага главата, ако не бяха някои общи спомени, но все пак съветвам те да не разчиташ прекалено на чувствата ми.

— Не става дума за чувства, а за най-банален разум. Имам неотложна работа в Амстердам и трябва да я свърша още тази вечер, понеже от утре тоя град става за мене забранена зона.

— Така ли? И защо?

— Защото само преди половин час бях изхвърлен с гръм и трясък от вилата на Еванс при тържественото предупреждение, че ако още веднаж… И тъй нататък: можеш да си го довършиш сама.

— А причината?

— Нелепи подозрения. Тия типове, както знаеш, са ужасно мнителни. Толкова време им правя поведение и все пак…

— Ти и на мене го правеше поведението, но не мина — забеляза Едит.

— Знам, и ти си от тоя род. Позволи ми само да откарам колата малко по-нататък. Не е чудно хората на Еванс да цъфнат тук всеки момент.

— Карай към Ротердам

— Едит, престани да ми размахваш тоя пистолет и да ме дразниш с ината си — сменям аз тона. — Трябва да ти кажа, че Амстердам в момента е за мен толкова важен, колкото и за теб.

Едит хвърля бърз поглед зад гърба ми, дето сивокосият мълчаливец ме подпира с калибъра си, и в отговор се чува нисък глас с доста твърд акцент:

— Нека кара към Амстердам.

Запалвам, излизам на шосето и поемам с разумна скорост от тридесет километра в час.

— Не бъркай джоба си — извиква ми секретарката.

— Цигарите…

— Аз ще ти подам.

Тя безцеремонно вади от джоба ми пакетчето «Кент» и също тъй безцеремонно ми напъхва една полусмачкана цигара в устата, след което щраква запалката.

— Нещо друго да искаш?

— Мерси.

— Малко джазова музика?

— Като главоболие и ти ми стигаш.

— Тогава един речитатив?

Едит отново хвърля бегъл поглед зад гърба ми и в колата внезапно се разнася собственият ми глас, без никакво усилие от моя страна:

«Помагайте ми, за да свършим по-бързо.»

И гласът на Ван Алтен:

«Нима всичко искате да заснемете?»

И тъй нататък чак до прощалните пазарлъци.

— Надявам се, че ти е ясно за какво става дума — произнася Едит, като дава знак на мълчаливеца да спре магнитофончето.

— За долари и чекове, ако не ме лъжат ушите.

— Не, за снимки на досиета. Трябват ни снимките. После си свободен.

— И за какво са ви потрябвали тия снимки?

— Така. За семейния албум.

— А къде го беше пъхнала микрофончето?

— Зашила го бях в хастара на палтото ти, мили.

— Затова приятелят ти ме е дебнел долу.

— Позна. Обаче да не се отвличаме в подробности. Нали чу какво казах: снимките

— Но слушай, Едит, тия снимки нямат за вас никаква стойност.

— Това ние ще преценим.

— Тия снимки имат едно-единствено предназначение: те трябва да бъдат предадени на Гелен.

— Почваш да ставаш искрен. Само че ние не желаем те да бъдат предадени на Гелен. Ясно ли ти е?

— Но разбери, мила, че това е част от смисъла на играта, тия снимки да отидат у Гелен.

— Играта всеки я играе според интереса си…

— Обаче в случая нашите интереси, твоите и моите, съвпадат.

— Нямам такова впечатление.

— Защото не знаеш това, което аз знам, скъпа Дорис Холт.

Бърза справка с погледи зад гърба ми. После гласът на Едит:

— Какво каза?

— Точно това, което ти чу, скъпа Дорис Холт, от братското разузнаване на ГДР.

Нова зрителна справка. Пауза, нарушена от мене:

— Вие всеки момент трябва да получите съответни сведения за мене и може дори да сте ги получили, но да не сте ги потърсили. Аз съм от българския Център. Така че да престанем с това взаимно пързаляне.

— Тогава защо е нужно да предаваш снимките на Гелен?

— Защото досиетата са фалшиви. Разбираш ли: съвсем фалшиви. На нас тия досиета не ни трябват. На нас ни са нужни истинските.

* * *

Дъждът е съвсем проливен и вятърът го блъска в гърба ми, сякаш че ме залива с кофа вода, тъй че докато измина разстоянието от тъмната уличка, дето съм гарирал мерцедеса, до ъгловата сграда с кафенето, ставам мокър като удавник.

Минава полунощ и наоколо няма жив човек. Влизам незабелязано с малкия си вързоп в неосветения вход и пипнешком намирам пощенската кутия на Питер Гроот. Още тая заран съм се споразумял с Питер да остави тук ключа, за да мога да използувам ателието му вечерта за малка галантна среща, далеч от погледите на Едит, и ключът е наистина на определеното място и аз безшумно възлизам по стъпалата в тъмното, додето стигам таванския етаж.

Замислената операция, въпреки че трябва да се извърши на известна височина над морското равнище, няма нищо общо с волна планинска екскурзия под ласкавите лъчи на майския светлик, а тоя проклет дъжд още повече усложнява работата, макар да си има и положителните страни.

Разтварям вързопа под мъждивата светлина, идваща от прозореца, изваждам тънко здраво въже и опасвам единия му край около кръста си. На другия край на въжето е закачена широка кука, грижливо омотана с конци, за да не вдига шум при хвърляне. После слагам в джоба си необходимите инструменти, поставям един стол върху масата, изкачвам се върху тая импровизирана архитектура и излизам през таванския прозорец на покрива.

Потопът, който връхлита отгоре ми, е тъй обилен, че бързам да спусна стъкления капак, за да не превърна ателието на Питер в аквариум. Намирам се в подножието на два стръмни покрива, долепени един до друг. Трябва да прехвърля шест такива покрива, докато се озова до стърчащия в края на редицата сгради четвърти етаж. Хвърлям куката към билото на съседния покрив и, разбира се, не улучвам. «Нищо. Нощта е пред нас и изобщо аз съм собственик на лошото време» — казвам си и повтарям опита. Още две-три упражнения, и целта е достигната. Почвам да набирам въжето и крачка по крачка да възлизам по хлъзгавия покрив. Покривът е не само хлъзгав, но и страшно стръмен и в тоя миг той ми изглежда още по-стръмен под пристъпите на вятъра и дъжда, които сякаш са се наговорили да ме сринат долу на кея.

Стигам билото и преодолял изкушението да поседна за миг, пристъпвам към спускането от другата страна. Спускането се оказва по-неприятно от изкачването, понеже трябва да се движа гърбом. Нощта е тъмна като гроб, но без да има другите му предимства, от рода на безветрието и относителната сухота. Постепенно все пак свиквам с мрака, колкото да виждам керемидите под нозете си. Когато стигам подножието на покрива, коленете и ръцете ми треперят от напрежение.

Облягам се за малко на керемидите, за да дам време на мускулите да се поотпуснат. В интерес на свободното движение съм оставил шлифера в ателието, тъй че вече съм вир вода, и дъждът престава да ми прави впечатление. Замахвам и хвърлям ловко куката към следващото било. Излишно е да уточнявам, че и тоя път не улучвам. «Няма нищо по-хубаво от лошото време за тоя род упражнения» — промърморвам и отново хвърлям куката. Почва превземането на втория покрив.