Обсадата на Лайтнинг

Кроу просто не можеше да повярва. Девънпорт съвсем сериозно възнамеряваше да го лиши от почивка.

— Сър, моля да ме изслушате, това е в интерес на изпълнението на задачата. Изобщо не съм в състояние да…

— Не, по дяволите! Не! Ти ме изслушай! Виждаш ли тези двамата тук? — Той посочи към пилотите, които стояха мирно до Кроу. — Те нямат никакъв шибан опит! Разбираш ли? Добри пилоти са, но и двамата са новобранци от школата. Искам да пратя там ветеран. За това става дума, за бога! Трябва ми някой, който да може да взема добри решения за части от секундата, а това не се учи при учебните полети. Научава се от опит. Кени, ти имаш този опит и искам ти да отидеш там с един от хеликоптерите. Разбра ли?

Кроу хвърли бърз поглед на младите пилоти и си пое дъх, мъчейки се да се примири с факта, че Девънпорт е абсолютно прав. Това беше спасителна операция. Той имаше необходимия опит. Истинския опит, натрупан при превозването на пехотинци от горещи точки по цяла Югоизточна Азия, нещо, което беше усъвършенствувал доста добре. Той кимна и срещна погледа на Девънпорт.

— Сър, по 320 километра в двете посоки. Нашият обсег на действие не…

— Ще ви попълним запасите от гориво във въздуха, преди да стигнете там, Кени. От „Хауърд“ вече излетя един самолет-цистерна „КС-97“. Ще се срещнете на 80 километра от крайбрежието. Освен това се движим с пълен напред към брега на Гвиана. Ще сме някъде на 192 километра оттам, когато сте готови да се връщате.

Кроу се намръщи. Обсегът на действие на „Сий Сталиън“ беше само 411 километра. Ако не ги заредят, преди да кацнат в Гвиана, хеликоптерът щеше да има гориво за не повече от 15–20 минути след излитането им обратно.

— Дано цистерната е там, капитане, иначе ни пишете мъртви.

Девънпорт се усмихна.

— Не се тревожи. Ще бъде. Гледайте вие да сте там за срещата.

— Добре. Къде точно трябва да бъдем…, между другото, има ли тук някъде близо кана с кафе? Май ме чака дълга нощ.

На борда на „Лайтнинг“

— „Лайтнинг“, тук Хюстън. Събудете се.

Кеслър разтърка очи, когато чу гласа на Хънтър по радиотелефона.

— Все още сме тук, Хюстън.

— Как сте с кислорода?

— Засега нормално, но сме на границата. Май първоначалните ни преценки се оказаха оптимистични. Докъде стигнахте с „Атлантис“?

— Току-що го монтирахме на стартовата площадка. Изстрелването след трийсет часа, но вие ще получите помощ преди това.

Кеслър се измъкна от койката и провери как е Джоунс. Беше все още в безсъзнание и хъркаше тихичко.

— Какво означава това, Хюстън?

— Нашите руски приятели тръгнаха към вас. Те ще пристигнат много по-бързо от нас. Ще се прехвърлите в тяхната космическа станция, докато пристигне „Атлантис“ и ви подаде достатъчно електроенергия, за да затворите вратите и да се справите с проблема с плочките. Какво е състоянието на Джоунс?

— Стабилно, но още е в безсъзнание. Някакви новини от призраците?

— О, не. Дотук нищо.

— Какво разправяте на широката публика за това? Какво им е известно?

— Казваме им, че полетът протича по план и че всички системи действуват нормално.

— Ами фактът, че „Атлантис“ се готви за полет?

— Общ полет на двете совалки за трениране на спасителни операции при извънредни обстоятелства.

— И те вярват на това?

— Засега.

Кеслър се усмихна при отговора на Хънтър, докато се придвижваше към камбуза. Беше страшно изгладнял.

— Добре, Хюстън. Излиза, че едва ли мога да направя нещо тук горе, освен да чакам, така че смятам да похапна.

От богатия асортимент в камбуза той си избра голяма пържола, сушени праскови, лимонада, шоколадови бисквити.

Погледна часовника и се намръщи. Времето изтичаше. Започна бавно да осъзнава сериозността на положението. За пръв път Кеслър почувствува как го обхваща страх от смъртта. По една или друга причина той беше твърде зает до момента, за да мисли повече по въпроса, но сега, когато запасите от кислород в „Лайтнинг“ бавно намаляваха, Кеслър започна да се пита дали в крайна сметка ще успеят… Спри, Майк!, каза си той. Ако почнеш да мислиш такива работи, по-добре опри пистолета в главата си и натисни спусъка. Ти си командир на кораба, по дяволите! Действувай като такъв!

Кеслър затвори очи за малко и си пое въздух. Трябва да се бори. Няма друг изход. Ако не заради себе си, трябваше да го направи за Джоунс. Кеслър му дължеше толкова много. Не можеше да го подведе отново.

Куру, Френска Гвиана

Фредерик Вандерхоф погледна през прозореца към осветената от прожектори ракета „Атена V“, която се намираше на около километър и половина на стартовата площадка. Беше готова. Сега оставаше само да изберат точно времето, когато тя да излети в космоса и да пресрещне „Лайтнинг“. Той се усмихна, върна се до бюрото и взе цигара от пакета „Кемъл“. Запали я, дръпна дълбоко и изпусна дима през носа си. НАСА беше обречена. Беше почти сигурен в това. Стига ракетата да достигне целта. После американските средства за информация ще се погрижат за останалото. Заливайки обществеността с подробни съобщения, раздухвайки отново приказките за неуспехите на НАСА, те ще забият последния гвоздей в ковчега й.

Премести отново поглед към прозорците и видя, че от площадката между неговата сграда и стартовия полигон излетя патрулен хеликоптер. Бе наредил районът да се наблюдава денонощно до изстрелването на ракетата. Вандерхоф трябваше да допусне най-лошото: че Стоун по някакъв начин е успял да се свърже със съответните инстанции и да ги уведоми за подозренията, изложени пред него от бившите учени на Атена, преди хората на Шардон да ги ликвидират. Вандерхоф не беше сигурен как ще реагира американското правителство на подобен агресивен акт. Логиката му диктуваше да очаква най-лошото, каквото и да означаваше това.

16.

Северно от Куру, Френска Гвиана

Вонящото, но хладно блато изведнъж се превърна в гъста кална маса, в която всяка крачка изискваше върховно усилие. Пот обливаше лицето на Ортис, мускулестите му крака тръпнеха. Стичащите се капки пот отмиха лосиона против насекоми, с който беше намазал ръцете си, врата и лицето. Но може би е по-добре да си в гъстата кал, помисли си Франсиско, припомняйки си абзаца в разузнавателната сводка, който не изключваше възможността в района да има алигатори… или по-точно близките им братовчеди — кайманите. Не беше особено зарадван, когато го прочете, но тъй като възможността от среща с каймани намаля значително със сгъстяването на калта в блатото, Ортис вече не се тревожеше толкова, както в началото. Той съсредоточи вниманието си върху изпълнението на задачата, вместо да се пита дали няма да го изненада някой от тези праисторически на вид зверове.

Изтекоха около два часа, откакто се приземиха, но на Ортис му се стори цяла вечност, докато с мъка придвижваше тялото си напред. Притискаше колта към гърдите си, прикрепяйки дулото с лявата ръка, а дясната — близо до скобата със спусъка. Оръжието беше в тънка пластмасова торбичка, за да не се задръсти, ако случайно го изтърве в блатото. Това не му пречеше всеки момент да открие огън с него.

Отдавна беше изчезнало чувството на облекчение, което беше изпитал при нагазването в блатото. Наложи си да не обръща внимание на парещата болка в краката и се мъчеше да не губи темпо в дълбоката до кръста тинеста вода. Нощта беше безлунна и тъмна, принуждаваше го да напряга зрение, докато оглеждаше група дървета на няколко метра пред себе си. Прецени, че са на километър и нещо от целта. Възможността да се натъкнат на часови стана съвсем реална.