Окото на тигъра

— Ще те разжалвам — заекна объркано Дейли. — Твой дълг е…

— Знам какви са ми задълженията, инспекторе — с простичко достойнство изрече Уоли, — но никъде не е посочено, че трябва да се убиват задържаните — после се обърна към мен — Мистър Хари, най-добре е да се махате оттук.

— Ти освобождаваш задържан… — задъха се Дейли. — Човече, аз ще те разжалвам.

— Не съм видял никаква заповед за арестуването му — прекъсна го Уоли. — Щом президентът подпише заповедта, веднага ще върнем мистър Хари тук.

— Мръсно черно копеле — пръхтеше срещу него Дейли, а Уоли се извърна към мен.

Пътуването до хижата ми беше мъчително дълго, тъй като при всяка неравност на пътя получавах удар в гърдите. Единственото, което научих от тазвечерната веселба, бе, че първоначалните ми предположения са верни — каквото и да се съдържаше във вързопа до остров Голямата чайка, то можеше да създаде големи неприятности на миролюбив джентълмен като мен.

Не бях толкова доверчив, за да приема, че инспектор Дейли е направил последния си опит да ме разпита. Веднага щом се оправеше от ритника, който му нанесох в размножителния орган, той щеше да предприеме нов опит да ме включи в осветителната инсталация. Чудех се дали Дейли действа самостоятелно, или пък има съучастници — но реших, че беше сам, опитвайки се да се възползва от предоставилата му се възможност.

— Тръгвайте! — викна той. — Бързо.

Паркирах пикала в двора и влязох през верандата на хижата. Мисис Чъби беше идвала, докато ме е нямало, и бе помела и подредила. Върху масата в трапезарията имаше бурканче от конфитюр със свежи цветя, но по-важното бе, че в хладилника имаше яйца, бекон, хляб и масло.

Смъкнах окървавената риза и превръзките. Палката бе оставила дебели подутини през гърдите ми, а раните бяха в безобразно състояние.

Взех душ и се превързах с чисти бинтове, а после застанах гол пред печката, напълних тигана догоре с яйца и бекон и докато се изпържат, налях цяла чаша с чисто уиски, което изпих като лекарство.

Прекалено изморен бях да се намъкна между завивките и когато се строполих напреки върху леглото, помислих си дали ще имам сили да направя черния курс така, както беше уговорено. Заспах с тази мисъл в главата и се събудих преди изгрев.

След като взех още един душ, изпих две обезболяващи таблетки долоксен с чаша студен ананасов сок и изядох за закуска цял тиган с яйца, реших, че ще се справя. Чувствах се вдървен и изтръпнал, но можех да работя. Към обяд слязох с колата до града, спрях пред магазина на мисис Еди, за да взема провизии, и после продължих надолу към Адмиралтейския кей.

„Танцуващата“ се поклащаше до кея, а Чъби и Анджело бяха вече на борда.

— Напълних и допълнителните резервоари, Хари — съобщи ми Чъби. — Имаме гориво за хиляда мили.

— Провери ли товарните мрежи? — попитах аз и той кимна утвърдително.

— Прибрах ги в раклата с голямото платно — мрежите щяхме да използваме за покриване на обемистия товар от слонова кост.

— Не забравяй да си вземеш палто — в протока ще бъде студено при тоя вятър.

— Не се безпокой, Хари. Ти трябва да му мислиш. Човече, та ти изглеждаш толкова зле, като преди десетина дни. Никак не ми харесваш.

— Чувствам се отлично, Чъби.

— Да — изръмжа той, — като тъщата ми — а после промени темата. — Какво стана с карабината ти, мой човек?

— Задържаха я в полицията.

— Искаш да кажеш, че ще тръгнем без никакво оръжие на борда ли?

— Досега никога не ни е била нужна.

— Но точно сега може да ни потрябва — измърмори той. — Без нея ще се чувствам все едно, че съм чисто гол.

Странното отношение на Чъби към огнестрелните оръжия винаги ми е било забавно.

Въпреки че постоянно го убеждавах в обратното, Чъби никога не можеше да се отърси от мисълта, че скоростта и обсегът на куршума зависят от силата, с която натискаш спусъка — а Чъби претендираше, че неговите куршуми излитат много бързо и стигат много надалече.

Жестоката сила, с която ги изстрелваше, можеше да потроши всяко по-малокалибрено оръжие от моята „ФН“. Освен това в момента на изстрела никога не можеше да задържи очите си отворени.

Виждал съм го да не уцелва петнайсетфутова тигрова акула от разстояние десет фута при пълен магазин от двайсет патрона. Чъби Андрюс никога нямаше да бъде допуснат на Бизли 6 , но той просто имаше естествена слабост към огнестрелните оръжия и всичко, което гърмеше.

— Всичко ще бъде като по масло, Чъби. Просто една разходка, ще видиш.

6

Традиционен турнир по стрелба в Англия. — Б.пр.

Той кръстоса пръсти, за да прогони лошия късмет, а после се зае да трие вече излъсканите месингови части по палубата на „Танцуващата“, докато аз се отправих към кея.

В приемната на туристическата агенция на Фред Кокър нямаше никой и аз натиснах звънеца върху бюрото. От задното помещение се подаде главата на Кокър.

— Добре дошли, мистър Хари — свалил бе сакото и вратовръзката си и бе навил ръкавите на ризата си, а на кръста си бе запасал червена мушамена престилка. — Затворете входната врата, ако обичате, и елате насам.

Задното помещение бе съвсем различно от украсената с евтини тапети и ярки туристически плакати приемна. То представляваше някакъв дълъг и мрачен хамбар. Покрай едната стена бяха натрупани евтини ковчези от чамови дъски. Катафалката беше вкарана зад двойните врати в другия край на помещението. Зад мръсната брезентова преграда в един от ъглите имаше маса с мраморен плот, ограден по краищата с улей, от чийто чучур течностите се изливаха в поставената на пода кофа.

— Влезте и сядайте. Вземете си стол. Извинете ме, че ще продължа с работата си, докато разговаряме. Трябва да свърша всичко до четири часа следобед.

Хвърлих поглед към положеното върху мраморния плот крехко голо трупче. Беше на момиченце на около шест години, с дълга тъмна коса. Един поглед ми беше достатъчен и аз преместих стола си зад паравана така, че да виждам само голата глава на Фред Кокър, а после запалих пура. Помещението бе изпълнено с тежкия мирис на някакъв балсамиращ разтвор, от който ми се повдигна.

— Ще свикнете с миризмата, мистър Хари. — Фред Кокър бе забелязал отвращението ми.

— Уредихте ли всичко? — Нямах никакво желание да обсъждам отвратителния му занаят.

— Всичко е уредено — увери ме той.

— Пуснахте ли нещо на нашия приятел от крепостта?

— Пуснах му.

— Кога го видяхте? — настоях аз в желанието си да науча повече за Дейли. Много интересно ми беше как се е чувствал.

— Видях го сутринта, мистър Хари.

— И как изглеждаше?

— Съвсем нормално — Кокър спря за миг зловещите си занимания и ме погледна въпросително.

— Той стоеше ли, крачеше ли наоколо, танцуваше ли, пееше ли, или пък си ближеше раните?