Окото на тигъра

Той допи чашата си, сложи я на масата и си сипа отново. Погледна ме пак, но изражението му бе променено. Шутът бе изчезнал и въпреки смешното му, приличащо на балон лице пред мен стоеше хитър, безмилостен и извънредно опасен противник.

— Хари, чух, че вие и инспектор Дейли не сте могли да приключите последния си разговор — аз свих рамене. — Всички ние сме разумни хора, Хари, убеден съм, че сме такива — не отговорих нищо, а изучавах с огромно внимание уискито в чашата ми. — И какъв късмет — защото нека си представим какво би могло да ви се случи при сегашното ви положение, ако се държите неразумно — той замълча и се пожабурка с глътка уиски. Потта беше избила и образувала малки бели мехурчета по носа и брадичката му. Избърса я с ръка. — На първо място, онзи, който постъпва неразумно, би могъл да наблюдава как извеждат членовете на екипажа му и ги екзекутират един по един. Ние тук използваме търнокопи. Гледката е много мъчителна, а доколкото знам от инспектор Дейли, вие сте доста привързан към тия двамата — седящите до мен Чъби и Анджело се размърдаха неспокойно. — После яхтата на неразумния ще бъде откарана в Зинбала. След като бъде откарана там, няма никакъв начин да си я върне някога. Ще бъде официално конфискувана с моите скромни ръце — замълча и ми показа скромните си ръце, простирайки ги към мен. Те по-скоро приличаха на ръцете на мъжка горила. Двамата ги заразглеждахме продължително. — После неразумният господин може да се озове в затвора на Зинбала — който, както вероятно знаете, е силно охраняван затвор за политически затворници.

Чувал бях за затвора в Зинбала, тъй като той беше известен по цялото крайбрежие. От него можеше да се излезе само ако си мъртъв или пък опустошен физически и душевно. Наричаха го „Лъвската клетка“.

— Сюлейман Дада, искам да ви уверя, че аз съм един от най-разумните хора, които природата е създала — уверих го аз, а той се засмя отново.

— Сигурен бях, че сте такъв — рече той. — Мога да разпозная такъв човек от километри — но после отново заговори сериозно. — Ако тръгнем веднага оттук, преди да се обърне течението, можем да излезем от протока преди полунощ.

— Да — съгласих се аз, — можем да успеем.

— После можете да ни заведете до онова интересно място и да ни изчакате, докато задоволим любопитството си, разчитайки на вашата добросъвестност — в която изобщо не се съмнявам, — и после вие и екипажът ви ще бъдете свободни да отплавате с великолепната си яхта, а утре вечерта ще можете да спите в собственото си легло.

— Сюлейман Дада, вие сте великодушен и образован човек. Аз също нямам никакви основания да се съмнявам във вашата добросъвестност… — „Колкото и в добрата воля на Матерсън и Гътри“, допълних мислено изказването си аз и продължих:

— … а пък и аз изпитвам особено силно желание да спя утре вечер в собственото си легло.

Дейли се обади за първи път, едва сдържайки злобата си под тънките мустачки:

— Трябва да ви напомня, че ловецът на костенурки е видял яхтата ви на котва в лагуната оттатък протока между Тримата старци и Топовния риф в нощта преди престрелката — така че ще очакваме да ни откарате в същата посока.

— Нямам нищо против човек, който взема подкуп, Дейли. Бог ми е свидетел, че и аз съм го правил, но къде остават честните отношения между крадците, за които пее поетът? — Дейли беше ме разочаровал много, но той не обърна внимание на обвиненията ми.

— Недей да почваш пак с твоите номера — предупреди ме той.

— Ти наистина си ненадминат мръсник, Дейли. С теб бих могъл да печеля награди.

— Моля ви, господа — вдигна ръце Дада, за да спре бурното ми красноречие. — Нека си останем приятели. Да пийнем още по чашка уиски, а после Хари ще ни заведе всички на една приятна разходка — Дада допълни чашите ни и замълча, преди да отпие. — Мисля, че трябва да ви предупредя, Хари — не обичам морското вълнение. Просто не ми понася. Ако минете през места, където има вълнение, ще ме ядосате много. Ясно ли ви е за какво говоря?

— Само заради вас ще заповядам на морето да бъде спокойно, Сюлейман Дада — уверих го аз, а той кимна важно, сякаш подобна дреболия беше съвсем в реда на нещата.

Зората приличаше на красива жена, надигаща се от ложето на морето — в меки телесни цветове и бисерни отблясъци, а пръснатите облаци сякаш бяха нейните разпуснати и разрошени къдрици, обагрени в златисто от ранните слънчеви лъчи.

Плавахме на север, без да се отделяме от по-спокойните води на крайбрежния проток. Следвайки разпорежданията, „Танцуващата по вълните“ се носеше първа, но се влачеше полекичка като чистокръвна кобила, на която са стегнали юздата, а на половин миля отзад се люшкаше и подскачаше под пълна пара катерът, чиито машини правеха всичко възможно да не изостава. Бяхме се насочили към Тримата старци и Топовния риф.

На борда на „Танцуващата“ аз убивах скоростта, застанал зад щурвала на открития мостик. Зад мен стояха Питър Дейли и един въоръжен матрос от катера.

В каютата под нас Чъби и Анджело все още седяха на пейката, охранявани от други трима матроси, въоръжени с автомати.

Всички шкафове в камбуза на „Танцуващата“ бяха опустошени, така че никой от нас не бе закусвал, нито пък бе пил кафе.

Първоначалното смразяващо отчаяние от пленяването ни бе отминало и аз вече трескаво обмислях всичко, опитвайки се да намеря начин да се измъкна от клопката, в която бях попаднал.

Знаех, че ако покажа на Дейли и Дада пролома при Топовния риф, те щяха да го претърсят и или нямаше да намерят нищо — което най-вероятно щеше да стане, защото намереното там бе вече опаковано и скрито при остров Голямата чайка, — или пък щяха да намерят нещо друго в пролома. И в двата случая щях да си имам неприятности — ако не откриеха нищо, Дейли щеше да изпита огромно удоволствие да ме прикачи към електрическото си устройство и да се опита да ме накара да проговоря. Ако пък откриеха нещо ново, моето присъствие явно щеше да стане излишно — а цяла дузина матроси изгаряха от нетърпение да им поверят ролята на екзекутори. Никак не харесвах звука на търнокопите — работата им обещаваше да бъде доста кървава.

Но пък изгледите да избягам бяха съвсем слаби. Макар че катерът бе на половин миля зад нас, Дада ни държеше изкъсо с трифунтовото оръдие на предната палуба, а на борда при нас беше Дейли с четирима представители на бандата разбойници.

Запалих първата си пура за деня и въздействието й се оказа чудотворно, защото почти веднага ми се стори, че виждам някаква светлинка в дъното на дългия мрачен тунел. Прехвърлих всичко наум, подръпвайки спокойно от черния тютюн, и реших, че си струва да опитам — но първо трябваше да говоря с Чъби.

— Дейли — подвикнах през рамо аз. — Най-добре ще направиш, ако повикаш Чъби да поеме управлението. Трябва да сляза до долу.

— Защо? — подозрително попита той. — Какво ще правиш?

— Ами да кажем, че ще правя нещо, което винаги правя сутрин по това време и никой не може да го свърши вместо мен. Ако настояваш за повече обяснения, ще взема да се изчервя.

— Трябвало е да станеш артист, Флечър. Направо ме убиваш.

— Странното е, че ти го казваш. Но ми е минавало през ума.

Той изпрати охраняващия ме моряк да доведе от каютата Чъби и аз му предадох щурвала.

— Стой тук, искам да си поговорим, като се върна — прошепнах му аз с крайчеца на устата и се спуснах по стъпалата към каютата. Анджело се пооживи, когато ме видя да влизам, и пусна някакво подобие на обичайната си весела усмивка, но тримата пазачи, очевидно вече отегчени, насочиха с готовност автоматите си към мен и аз побързах да вдигна ръце.

— Спокойно, момчета, спокойно — успокоих ги аз и се промъкнах предпазливо край тях към коридора. Но двама от тях ме последваха. Когато стигнах до тоалетната, те се готвеха да влязат с мен и да ми правят компания.