Окото на тигъра

Зеленият брезент се появи на повърхността край борда и от подгизналото платнище шурнаха струйки вода. Пресегнах се и хванах пристегнатото на възли въже, повдигнах го рязко и прехвърлих вързопа през борда. Той тупна тежко на палубата. Чух как металът застърга дървото.

— Отвори го — нетърпеливо заповяда Шери.

— Веднага, мадам — откликнах аз и изтеглих рибарския нож от канията на колана ми. Ножът беше остър като бръснач и бързо прерязах въжетата.

Шери беше се надвесила, изгаряна от любопитство, и гледаше как разгъвам втвърдилите се мокри краища на платнището, а аз наблюдавах израза на лицето й.

Щом разпозна съдържанието на вързопа, алчното й, предвкусващо победата лице засия от радост. Разпозна го преди мен, но после тутакси очите и лицето й сякаш се скриха зад плътна завеса.

Всичко беше изиграно много добре, тя бе опитна артистка. Ако не бях я наблюдавал внимателно, нямаше да забележа краткотрайния изблик на чувства.

Погледнах към невзрачния предмет, заради който толкова много хора бяха убити или обезобразени, и замръзнах от изненада и учудване. Разочарованието ми бе пълно. Той съвсем не бе онова, което очаквах.

Половината от него беше силно разядена, сякаш от песъкоструен апарат, а бронзът — остърган, излъскан и дълбоко нащърбен. Горната половина не беше засегната, но бе покрита с плътна зеленикава корица от продължителното окисляване, а ухото за веригата бе непокътнато, както и украшението, което ясно личеше въпреки корозията — хералдически герб или пък част от него и девиз, изписан с живописни средновековни букви. Написаното бе нечетливо, тъй като повечето от буквите, разположени във вълнообразен ред, бяха изпаднали и на тяхно място лъщеше оголеният метал.

Пред мен лежеше корабна камбана, излята от масивен бронз, тежала някога почти сто фунта, с ухо на купола и с широко извити краища в долната част.

Обърнах я наопаки с любопитство. Езикът й беше съвсем ръждясал, а вътрешността й бе покрита със слой от охлювчета и други мекотели. Озадачаваха ме износването и ръждата по външната стена на камбаната, но внезапно открих отговора на загадката. Виждал бях и други метални предмети, останали продължително под водата и белязани по същия начин от времето. Камбаната е била полузаровена в пясъчното дъно, а стърчащата й част е била изложена на приливите при Топовния пролом и фините коралови песъчинки бяха остъргали четвърт инч от външната повърхност на метала.

Но заровената й в пясъка част бе запазена и аз се заех да разгледам по-внимателно оцелелите букви.

VV N L

Различих едно разкрачено „V“ или разядено „W“, последвано веднага от безукорно „N“, после следваше празнина и незасегнато „L“, но всички останали букви бяха заличени.

Гербът, издълбан в метала на противоположната страна на купола, представляваше сложна композиция от два изправени на задните си крака звяра — вероятно лъвове, — държащи щит и глава с шлем. Всичко ми се струваше някак си познато и се замислих къде ли съм го виждал вече.

Приклекнах на пети и погледнах към Шери Норт. Тя избягваше да срещне погледа ми.

— Смешна работа — промълвих аз. — Реактивен самолет със закачена на носа му някаква огромна камбана от бронз.

— Нищо не разбирам — рече тя.

— Нито пък аз — изправих се и тръгнах да си взема пура от каютата. Запалих я и се отпуснах на палубната пейка.

— Добре. Дай да чуя какво мислиш.

— Не знам, Хари. Наистина не знам какво да мисля.

— Хайде да се опитаме да отгатнем — предложих аз. — Почвам пръв — Шери се извърна към перилата. — Реактивният самолет е станал на тиква — изстрелях напосоки аз. — Какво ще кажеш?

Тя се извърна с очи към мен.

— Хари, не ми е добре. Струва ми се, че ще повърна.

— И какво трябва да направя?

— Хайде да се прибираме.

— Мислех си дали да не се гмурна пак и да поогледам още малко наоколо.

— Недей — бързо отвърна тя. — Моля те, не сега. Не се чувствам добре. Хайде да си тръгнем. Ако трябва, ще дойдем пак.

Огледах лицето й, опитвайки се да открия някакви признаци на прилошаване, но то можеше да послужи за реклама на здравословни храни.

— Добре — съгласих се аз, защото наистина нямаше никакъв смисъл да се гмуркам отново, но само аз си го знаех. — Хайде да се прибираме и да се опитаме да разберем за какво става дума.

Станах и започнах да загъвам отново бронзовата камбана.

— Какво си решил да правиш? — разтревожено попита тя.

— Ще я потопя обратно — отвърнах й аз. — Да не мислиш, че ще я закарам на Сейнт Мери и ще я изложа на пазара. Самата ти каза, че винаги можем да дойдем пак.

— Да — веднага се съгласи тя. — Имаш право, разбира се.

Пуснах отново вързопа през борда и тръгнах да изтегля котвата.

Докато се връщахме, открих, че присъствието на Шери Норт на мостика започва да ме дразни. Имаше доста неща, за които трябваше да помисля на спокойствие. Пратих я долу да направи кафе.

— И да бъде силно — разпоредих се аз, — с четири лъжички захар. Така ще се оправиш от морската болест.

Появи се отново на мостика само след две минути.

— Печката не ще да се запали — оплака се тя.

— Първо трябва да развиеш клапана на бутилката с газ — казах аз и започнах да й обяснявам къде да намери кранчетата. — И не забравяй да ги затвориш, след като свършиш, защото яхтата ще се превърне в истинска бомба.

Изобщо не знаеше как се прави кафе.

Когато хвърлих котва в пристанището Гранд Харбър, бе вече късно привечер, а когато оставих Шери пред входа на хотела, навън бе съвсем тъмно. Тя дори не ме покани да пийнем по нещо, но ме целуна по бузата и рече:

— Скъпи, нека да остана сама нощес. Изтощена съм. Ще си легна веднага. Нека да обмисля всичко, а като се почувствам по-добре, ще обсъдим нещата по-обстойно.

— В колко часа да дойда да те взема утре?

— Недей да идваш — каза тя. — Ще се срещнем при яхтата. Рано. В осем часа. Чакай ме там — ще си поговорим насаме. Само двамата и никой друг — съгласен ли си?

— Ще те чакам с „Танцуващата“ на кея в осем — обещах й аз.

През целия ден се чувствах жаден и по пътя за дома се отбих в „Лорд Нелсън“.

В едно от сепаретата седяха Анджело и Джудит в шумната компания от младежи на тяхната възраст. Поканиха ме да седна при тях и ме настаниха между две от момичетата.

Поръчах бира за всички, а Анджело се наведе и ми заговори поверително:

— Ей, капитане, ще ти трябва ли пикапа довечера?

— Да — отговорих аз. — За да се прибера вкъщи. Знаех, разбира се, какво ще последва. Анджело се държеше, сякаш бе съсобственик на колата.