Окото на тигъра

Тя не бе отдръпнала ръката си.

— Добре, значи първо ще отидем до магазина, нали? Полицаите вече го претършуваха целия, но може и да са пропуснали нещичко.

— Чудесно. Каня ви на обяд — стиснах лекичко ръката й, а тя обърна дланта си и отвърна на закачката ми.

— Приемам поканата ви — рече тя, а аз бях толкова изненадан от собственото си усещане при докосването на ръката й, че не можах да промълвя нищо. Гърлото ми бе засъхнало, а пулсът ми биеше толкова учестено, сякаш бях пробягал цяла миля. Тя внимателно изтегли ръката си и стана.

— Хайде да измием съдовете.

Ако момичетата от Сейнт Мери можеха само да видят как мистър Хари подсушава домакински съдове, мъжкото ми достойнство щеше да бъде смачкано завинаги.

Тя ме поведе към магазина отзад през неголямо заградено дворче, почти затрупано с необикновени вещи, всички свързани по някакъв начин с водолазното дело и подводния свят — изоставени кислородни бутилки и преносим компресор, месингови корабни халки и други останки от потънали кораби, а даже и челюст от косатка с непокътнати зъби.

— Отдавна не съм идвала тук — извини се Шери, докато отключваше задната врата на магазина. — Като го няма Джими… — сви рамене и продължи: — … наистина трябва да разпродам всичките тия вехтории и да затворя магазина. Предполагам, че ще успея да препродам наемния договор.

— Нали мога да поогледам наоколо?

— Разбира се, а аз ще сложа чайника.

Започнах от двора, ровейки бързо, но внимателно купищата вехтории. Доколкото можех да разбера, там нямаше нищо, което да заслужава внимание. Влязох в магазина и занадничах с любопитство сред полиците с раковини и челюсти от акули и в стъклената витрина. Накрая открих в ъгъла някакво бюро и започнах да тършувам из чекмеджетата.

Шери ми донесе чаша чай и приседна на ъгъла на бюрото, докато трупах на куп стари фактури, кръгли ластичета и изрезки от вестници. Прочетох всяко листче хартия и дори се порових из счетоводния тефтер.

— Нищо ли не открихте? — попита Шери.

— Нищо — потвърдих аз и погледнах часовника си. — Време е за обяд.

Тя заключи магазина и имахме късмет да попаднем в английски ресторант. Настаниха ни на една закътана маса в задния салон и аз поръчах бутилка „Пуйе Фюисе“, с която да полеем омарите. Цените направо ме зашеметиха, но бързо дойдох на себе си и двамата се смяхме много по време на обяда, но не само заради изпитото вино. Приятно ни беше да бъдем заедно и взаимното привличане все повече се засилваше.

След обяда се върнахме с колата в „Сийвю“ и се качихме в стаята на Джими.

— Тук е най-вероятно да открием нещо — предположих аз. — Ако е пазил нещо в тайна, то трябва да бъде именно тук.

Знаех, че ми предстои къртовска работа. В стаята имаше стотици книги и купища списания — предимно „Корабите на Америка“, „Тризъбец“, „Водолаз“ и други специализирани издания за леководолазен спорт. До леглото имаше и кантонерка, пълна с папки с пружинки.

— Ще ви оставя на спокойствие — реши Шери и излезе.

Смъкнах наредените на една лавица списания, седнах на бюрото и започнах да преглеждам набързо страниците. Тутакси установих обаче, че задачата ми е много по-трудна, отколкото си мислех. Открих, че Джими е бил от хората, които четат с молив в ръка. По полетата на страниците бяха нанесени бележки, отпратки, въпросителни и удивителни знаци, а всичко, което бе представлявало интерес за него, беше подчертано.

Четях упорито, опитвайки се да открия нещичко, което би могло да има някаква връзка със Сейнт Мери.

Към осем часа се заех с папките в кантонерката. Първите две бяха пълни с изрезки от вестници относно корабокрушения и други морски трагедии. Третата папка от черна изкуствена кожа беше без надпис. В нея имаше тънка връзка книжа и аз веднага усетих, че те не са съвсем обикновени.

В папката имаше цяла поредица от писма, прикачени с пликовете и марките, които все още си стояха. Общо бяха шестнайсет, адресирани до фирмата „Паркър и Уилтън“ на „Фенчърч стрийт“.

Всяко писмо беше написано с различен почерк, но всичките бяха адресирани с елегантния краснопис на миналия век.

Пликовете бяха изпращани от различни краища на някогашната империя — Канада, Южна Африка и Индия, — а пощенските марки от XIX век сами по себе си имаха значителна стойност.

След като прочетох първите две писма, ми стана ясно, че господата Паркър и Уилтън са били пълномощници и са защитавали интересите на своите високопоставени клиенти, които пък са били на служба при кралица Виктория. Писмата представляваха наставления относно недвижими имоти, парични средства и застраховки.

Всички писма бяха с дати от периода между август 1857 година и юли 1858 година и вероятно са били закупени от антиквар или пък на търг за продажба на антики.

Прегледах ги набързо, но съдържанието им наистина беше много скучно. Единствената страничка на десетото писмо обаче привлече вниманието ми и усетих, че сърцето ми подскочи в очакване.

Две от думите бяха подчертани с молив и в полето бе нанесена бележка с почерка на Джими Норт.

„Б. муз. Е. 6914/8/.“

Вниманието ми бе приковано от подчертаните думи: „Утринна светлина“.

Чувал бях вече същите думи. Не бях сигурен точно кога, но те ми напомняха за нещо.

Бързо започнах да чета писмото от самото му начало. Адресът на подателя бе посочен с лаконичното „Бомбай“, а датата беше 16 септември 1857 година.

Уважаеми Господин Уилтън,

С настоящето Ви упълномощавам да се разпоредите надлежно за безопасното съхранение на пет броя багаж, изпратени на мое име на лондонския Ви адрес с кораба „Утринна светлина“ собственост на почитаемата Ви компания. Същият следва да напусне тукашното пристанище преди двайсет и пето число на текущия месец по направление на кея на компанията в пристанището на Лондон.

Учтиво Ви моля да потвърдите получаването на настоящето с обратна депеша.

Оставам с най-искрени почитания, Сър Роджър Гудчайлд, полковник Командир на 101-ви стрелкови полк на Нейно величество, базиран в Индия.

Изпращам настоящето писмо, с любезното съдействие на капитана, комуто е поверена фрегатата „Пантера“ на Нейно величество.

Писмото зашумоля и аз открих, че ръката ми трепери от вълнение. Усещах, че съм попаднал на вярна следа. Писмото беше ключът на загадката. Положих внимателно писмото върху бюрото и го затиснах със сребърен нож за разрязване на хартия.

Зачетох го отново съвсем бавно, но някакъв шум отвлече вниманието ми. Дочух бръмчене на автомобил, който се приближаваше по алеята. По стъклата на прозореца проблеснаха фаровете на автомобила, който после зави към ъгъла на къщата.

Вдигнах глава и се ослушах. Шумът на двигателя заглъхна и вратите на колата се затръшнаха шумно.