Осъдени души

— Ти танцувал ли си с благородни сеньори? — внезапно попита червенокосият.

— Не, разбира се! — обидно отвърна Карлито.

Въпросът на Гилермо му се стори глупав и оскърбителен. Все едно да го питаха: „Ти поддържаш ли връзки с плутократи?“

— Защо не я поканиш за танц? — безразлично попита Гилермо, сякаш ако Карлито направеше това, щеше да бъде съвсем обикновено нещо.

— Hombre! … За танци ли сме тръгнали? — правдиво забеляза Карлито.

— Че защо? Само ще въртим чуковете ли?

— Остави!… Аз не съм по тая част.

— Глупчо!… Погледни как ти се хили! Само чака да я поканиш!

Карлито пак зърна сеньората и пак видя, че тя гледаше към него и му се усмихваше, но сега някак подигравателно… Така си е! Жените винаги ще му се смеят, задето се стеснява. И Карлито се почувствува оскърбен. Какво, да не е някой чирак?

— Хайде, ставай! — насърчи го Гилермо.

Карлито се поколеба. Как, само ще му се смеят ли? Нека другарите видят, че не се бои от жените и че даже се решава да покани за танц една благородна сеньора. Но все пак Карлито не се решаваше. Нещо му подсказваше смътно, че моментът и обстановката не подхождаха да показва смелостта си.

— Изглежда, че се боиш от плутократите? — презрително забеляза червенокосият.

Да се бои от плутократите ли? … Карлито на свой ред погледна подигравателно другаря си. Ей сега ще види! Осени го суетното доволство как след танца другарите му щяха да кажат: „Браво, Карлито!… Не се смути да поканиш една благородна сеньора!“ Разбира се, той нямаше никакви непочтени намерения спрямо сеньората, например да я притисне или отегчава с блудкави любезности. Той искаше само да докаже пред нея и пред другарите си, че не е свенлив като чирак, като селско кюре и не се смущава от плутократите.

И Карлито се изправи самоуверено. С твърди стъпки той се отправи към масата на чужденците и застана пред сеньората. Поклонът му бе изискан като на кино. Би ли желала сеньората да танцува с него този фокстрот? Той беше напълно сигурен в съгласието й. Но сеньората не мръдна. Сините й кукленски очи го гледаха студено. Предишната усмивка бе изчезнала от лицето й. Нима ще откаже? Карлито се изчерви от срам и смущение. Той остана така няколко секунди съвсем забъркан и после безпомощно погледна другата сеньора със зелените очи. Карамба!… Той беше сгрешил! Трябваше да покани тази сеньора, а не синеоката. Отблизо Карлито видя, че тя бе много по-красива от оная, към която го насочи Гилермо, не изглеждаше никак надменна и в тоя момент му се усмихваше весело. Но не можеше да се обърне към нея, след като бе поканил вече първата. И Карлито продължаваше да стои все тъй забъркан пред масата на чужденците.

— Попитай господата!… — подсказа му на испански сеньората със зелените очи.

Вярно, хей! … Карлито беше забравил да поиска позволение от господата. Ама че е дебелак!… Та това му е първото условие, което спазваха и другарите му, когато канеха непознати девойки по работническите вечеринки. Кани ли се току-тъй! … И Карлито смотолевено изпълни салонния протокол.

— Какво иска този идиот? — попита Джек. — Иска позволението да танцува с Клара — весело преведе Фани.

— Ще го получи непременно! — каза американецът. Той се изправи бързо, като постави едната си ръка в джоба, а с другата блъсна грубо работника.

— Джек! — извика Фани. Но бе късно.

Карлито политна назад и без малко щеше да падне. Усилието, което направи да се задържи, го накара да изтрезнее и му подсказа в колко жалко положение бе изпаднал. Я гледай!… Този плутократ си позволяваше да го блъска! Че как така? Карлито не беше извършил нищо нахално. Той питаше само дали може да потанцува с дамата. В цяла Испания е прието така. Ако знатният кабалеро не позволяваше това, можеше да му откаже човешки, а не да го блъска. И в гърдите на Карлито кипна изведнъж всичкият гняв, който се таеше в сърцето му срещу плутократите. Обзе го желание да пипне този аристократ за ръцете, да го опре на стената и да му каже: „Слушай! … Ти си мръсник, защото не считаш работника за нищо!“ Да, Карлито щеше да направи това, но плутократът го изпревари.

С бързината на мълния Джек стовари изневиделица върху носа му един свиреп юмручен удар. Карлито политна втори път назад, като разпери ръцете си инстинктивно. Ловък като тигър, Джек се хвърли върху него и му нанесе още един по-страшен удар в окото, който събори работника на земята.

По лицето на Карлито рукна кръв. Фани разбра изведнъж, че Джек удряше с оловния бокс, който винаги носеше в джоба си. Съвършено озверен, американецът щеше да смаже напълно противника си, ако Фани и Мюрие не бяха увиснали върху ръката му.

— Ти си кръвопиец! … — изохка Карлито.

Той се опита да стане, но отново рухна на земята. Носът, очите, мозъкът го боляха непоносимо. Не виждаше нищо. Кръвта от носа му, който бе съвършено смазан, струеше изобилно и се събираше в кървава локва по дъските. Гледката беше отвратителна и жестока. Всичко се бе развило само за няколко секунди. Като видяха какво става, другарите на Карлито наскачаха яростно. Джек отново се приготви за бой.

— Никой да не мърда! — високо извика учителят от Аранда. След това се обърна към най-близкия до себе си: — Хуанито, повикай веднага другаря Льоренте!

Хуанито излезе да повика Льоренте. Работниците послушаха учителя и останаха по местата си. Монахът и двама от тях се наведоха над ранения, докато останалите гледаха Джек с очи, в които пламтеше омраза.

— Удря с бокс! … — възмутено произнесе някой.

— Кучи син! … Можеше и да стреля.

Джек си наля вино и изпи чашата наведнъж. Клара го погледна с тъпо възхищение. Фани и Мюрие се бяха успокоили малко, но сега пред всички изпъкна въпросът за последиците. Инцидентът нямаше да мине лесно, ако работникът бе пострадал сериозно. Размениха полугласно няколко мнения какво да правят.

— Най-добре е да офейкаме с колата — предложи Клара.

Въпреки подлостта си това предложение изглеждаше донякъде разумно. Джек бързо подаде на съдържателя банкноти.

Бяха готови да тръгнат, когато в трапезарията влязоха един сержант и трима войници от цивилната гвардия с черни лакирани шапки и загърнати в пелерини. Зад тях вървеше другарят Льоренте.

— Какво има? — строго попита Льоренте.

— Нищо, другарю… — смутено почна да обяснява един от анархистите. — Ние влязохме… седяхме тук… и… Карлито покани за танц една от дамите…

— Глупци!… Каналии!… — кипна Льоренте, — Вие за танци ли сте тръгнали, или на митинг? Кой поръча виното?

— Гилермо!

— Къде е Гилермо?

— Ето го!

— Арестувайте го! — каза Льоренте, като посочи на жандармите червенокосия. — Това е провокатор! Нашите другари го следяха отдавна.

След това се обърна към чужденците:

— Паспортите ви, сеньорес!…

— Как? … С какво право? — възпротиви се Джек.

— Тогава ще ви арестувам! — хладнокръвно предупреди Льоренте.