Осъдени души
Шрифт:
— Не. Аз не те обичам… поне по тоя начин, по който би могъл да очакваш. И не зная дали е възможно да се върна към живота… да прекъсна инжекциите. Видя какво стана оная нощ. Мисля, че е късно.
Лицето й продължаваше да бъде все тъй бледо и в резигнацията, с която говореше, имаше някакво мъртвешко спокойствие.
— Не зная дали ме разбираш.
— Утре ще почнем лекуването — каза той решително.
А тя отвърна:
— Ще бъде безполезно. Опитвала съм толкова пъти.
Келнерът носеше ястията, до които двамата едва се докосваха, и после оскърбено прибираше чиниите. Защо тази двойка от испанец и англичанка, най-изисканата в целия хотел, не харесваше менюто? И келнерът отиде да направи бележка на готвача. А
— Значи, ти познаваш Рикардо? — попита той след дълго мълчание.
— Да — отговори тя.
И бузите й потрепереха.
— Аз пък едва си спомням за него. Когато заминах, беше дете. Едно съвсем особено, набожно дете… Нямам представа как е изглеждал като възрастен.
— По външност той приличаше на тебе — каза тя с дрезгав глас.
— Какъв беше характерът му?
— Непреклонен и жесток.
— Но вероятно снизходителен към себе си!
— Той бе неумолим и към себе си.
Фани конвулсивно стисна юмруците си и дишането й се ускори, сякаш някаква ръка я бе стиснала за гърлото.
— И ти отиде да работиш при болните от петнист тиф в Пеня Ронда!… Защо направи това?
— За да бъда с него.
— Романтичка! … — произнесе той с усмивка. — Любов ли беше това?
— Не зная.
— Какво стана после?
Лицето на Фани доби цвета на синкав мрамор. Последната капчица кръв бе изчезнала от него. Челюстта й потрепера сякаш от студа на някакъв ужасен спомен. Но тя се овладя веднага.
— Не е необходимо да ми говориш повече за Рикардо — каза Луис.
— Напротив! … Трябва да ти кажа всичко. Но не сега! … Не още!
— Мъртвите изобщо не представляват интерес — заяви Луис непочтително, като свърши беленето на един портокал и го подаде на Фани.
— Вярваш ли в безсмъртието на душата? — попита.
— Не. Трудно мога да се съглася, че готвачът на хотела Алфонс XIII или маркизът на Tope Бермеха грябва да бъдат безсмъртни.
— И аз също — каза Фани с нервен смях. — Но маркизът на Tope Бермеха заслужава да бъде безсмъртен.
Но ти не намираш Защо?
Защото свали маските ни — каза Луис. те пак впиха погледите си един в друг. В очите на Луис светеше надежда, а Фани отново почувствува острата, пронизваща болка на отчаянието. Никога, никога повече отсега тя не бе усещала по-силно пълната си физическа разруха.
Когато свършиха обеда и излязоха от ресторанта, тя се оплака от лека умора. Луис разбра веднага, че това се дължеше на обичайната, постепенно настъпваща депресия на нервите й. Действието на сутрешната инжекция се изчерпваше и сега тя имаше нужда от нова доза морфин.
— Много глупаво е да пием кафе в хола — каза тя. — Предлагам да изпушим по една цигара в моята стая. Имам и бутилка истинско бренди.
— Да, но забранено е на господа да влизат в стаите на дами и обратно — весело забеляза Луис.
— Нима си тъй наивен да изпълняваш наредбите?
— Тогава да опитаме брендито.
Апартаментът й бе топъл и задушен. Веднага щом влязоха, тя отвори вентилатора и спусна персианите, които ленивата прислуга бе оставила вдигнати. Стаята потъна в полумрак. Сънливата тишина се нарушаваше само от рядкото звънтене на трамваите или клаксона на някой автомобил, който минаваше по нажежения паваж на „Сан Херонимо“. Сега бяха най-горещите часове на деня.
— Защо не отидеш в Сан Себастиян? — попита той.
— Сега там е пълно с англичани — произнесе тя с досада. — Освен това парите ми са на свършване.
— За колко време имаш още?
— За няколко месеца… О! … Предостатъчно! И зловещото спокойствие на това „предостатъчно“ прониза болезнено.
— Un momentito — каза тя (испанският език се бе вече установил помежду им) и като отиде при нощното шкафче, извади от него кутията с принадлежностите за инжектиране.
След това тръгна
към банята.— Десет сантиграма по-малко! — заповяда Луис-строго.
А тя отвърна:
— Не. Няма смисъл.
— Ще опиташ! — каза той, като отиде бързо при нея и я улови за раменете. — Ще инжектираш по-малко, ако ме обичаш наистина.
— Аз те обичам, но не мога да направя това… Днес искам да бъда спокойна. Има да ти говоря много неща.
— Не искам да ми говориш нищо.
— Трябва да знаеш всичко… Трябва да научиш как е загинал Рикардо. Ти си длъжен да знаеш това. Аз никога не бих ти го разправила, ако не беше негов брат.
— Тогава обещай ми: ще почнем опита от утре.
— Добре. Обещавам — каза тя с пуста усмивка. И гласът й подсказа колко безнадежден щеше да бъде опитът.
— Стерилизираш ли спринцовките и разтвора?
— Аз никога не правя това.
— Защо? — попита той гневно.
— Защото в Испания няма микроби. Витамините и слънцето убиват всичко.
— Кой ти каза това?
— Един испански лекар.
— От Кралската академия навярно. Подлеците успокояват съвестта си, за да не мислят за миазмите на бедността.
— О! … Ти си червен! — каза тя с усмивка.
Той изтръгна кутията от ръцете й, след това постави щепсела на електрическия котлон, за да извари спринцовката. Фани влезе в банята и се върна оттам, навлякла копринения убитозелен пеньоар, в който я видя за първи път. Единият й ръкав бе запретнат. Когато всичко бе готово, тя си направи инжекцията сама,
За момент.
Луис пак извърна главата си настрана, за да не гледа ужасното забиване на иглата в бледата плът на ръката й.
— Хвърли сакото си. Тук е много горещо — каза тя.
А после, като разтриваше леко подутината от инжекцията с пръстите на другата си ръка, отиде при леглото и полегна върху него.
Луис я наблюдаваше с отчаяние.
— Не ме гледай така — произнесе тя умолително, — Брендито е в гардероба. Пий го с водната чаша, защото нямам друга.
Той съблече сакото си и намери брендито, от което изпи наведнъж половин чаша. След това със замаяна глава почна да разглежда безпорядъка върху масата в спалнята й. Между стъклата с одеколон, пудрите и лекарствата за сън той видя две книги: „Лекуване на нервни разстройства чрез самовнушение“ и „Ръководство за стрелба по гълъби“ от славния маркиз на Tope Бермеха. Последната книга бе издадена наскоро и захвърлена тук с оная апатия към безредието, която отличаваше наркоманите. Под името на маркиза се изреждаха, напечатани с дребни буквички, заслугите му в тая област: бивш национален първенец, бивш председател на клуба в Сантандер, бивш секретар на международната федерация за стрелба по гълъби. Книгата беше надписана с едрия идалговски почерк на маркиза пак за „най-m,eu,dikdjd от всички сеньори в света“. Този автограф му спомни за пребиваването на Фани в Пеня Ронда и обсадения Мадрид. Понеже оттогава тя продължаваше да живее в Испания, мина му през ума, че причината на порока й трябваше да бъде свързана с някаква преживелица тук. Той почна да фантазира и да обмисля всичко онова, което би могло да се случи в Пеня Ронда между нея и Рикардо, но не можа да дойде до никакво сериозно предположение. В главата му се загнезди само слабото подозрение, че тя трябва да бе сантиментална безделница — една от тия малко вдетинени англичанки, които, щом пристигнат в Испания, почват да мислят, че трябва да им се случи нещо драматично и необикновено. Романът с Рикардо и стоенето й в обсадения Мадрид навярно бяха израз на тази глупава сантименталност. Но веднага съзна, че това, което мислеше, бе само гневно предположение, последица от абсурдната ревност, която го обзе към Фани от мъртвия Рикардо. „Защо ме повика тук? — бе помислил той преди малко. — За да ми разправи блудкавото си приключение с един монах ли?“ Но това не го интересуваше никак, при все че Рикардо, този монах, бе неговият собствен брат!