Осъдени души

— Сеньорес!… — обърна се той към доброволците. — Имайте уважение към отците!

Но арагонските господа за нищо на света не искаха да мръднат от местата си, така че кюретата трябваше да свалят шапки и да пъхнат подстриганите си глави между раменете на узурпаторите.

Между това камионът с осъдените приближаваше бавно мястото на екзекуцията. Досега тълпата беше обладана само от парливо любопитство, което я поразяваше и караше да мълчи, но изведнъж си спомни омразата, която трябваше да изпитва към тях.

— Смърт на комунистите!… — извика един фалангист с превързана ръка.

Той беше излязъл от болницата само за да присъствува на екзекуцията, и познаваше вече мрачния гняв на металурзите от Билбао. Викът му бе сигнал да се разрази фанатична буря от всички останали.

— Muerte a los rojos! 21 … Muerte a los rojos!… — почнаха да викат привържениците на дон Луис де Ковадонга.

— Кучи синове!… — ревяха арагонците.

— Антихристи!… — крещяха набожните испанки, които всяка сутрин, завити с черни воали, отиваха на литургия.

21

Смърт на червените!

— Нехранимайковци!…

— Вероотстъпници!…

— Предатели!

— Да ги убием ние!… — кръвожадно предложи един млад легионер, като извади камата си.

Но до него стоеше благоразумната му сестра, която го плесна по врата и каза гневно:

— Кротувай, Хуанито!

Виковете на роялистите, на фалангистите, на легионерите и на всички, които бяха за господ, за краля и за Испания, се подемаха от гърлата на други, които също почваха да реват яростно било за да се харесат на властта, било защото се заразяваха от крясъците на себеподобните си, макар всъщност да ненавиждаха „движението“, което бе развалило спокойствието им.

През всичкото това време Фани стоеше с наведени очи. Виковете и крясъците замайваха главата й. Внезапно тя чу бумтенето на автомобила съвсем близко до себе си и почувствува нужда да покрие очите си с ръка. Но нима се боеше да види Доминго, нима не трябваше да го окуражи поне с един поглед? Колко подъл бе тоя страх — страх от смъртта, страх от подвига на осъдените, страх от собствената си пасивност! И тогава тя ги погледна.

За да не сгази някого от тълпата, камионът вървеше съвсем бавно. На платформата стояха тримата осъдени със завързани отзад ръце и пазени от войници, които държеха пушките си под мишница. Доминго носеше все още панталоните на Робинзон и една скъсана риза. Под дрипите на ризата се виждаше тялото му, посиняло от бой. Лицето и единият му лакът бяха окървавени; червенокосата му глава стоеше гордо вирната нагоре и устните му се усмихваха презрително към ревящата тълпа. Той мълчеше, докато другарите му, хора прости и неуки, ругаеха множеството, зъбеха се и с чисто испанска непримиримост се заканваха на тия, които викаха най-много.

— Безбожници!… Предатели!… — виеше тълпата.

— Кучи синове!… — яростно отговаряха осъдените. — Утре нашите другари ще ви избият по същия начин!

Но тия закани само усилваха гнева на тълпата, а също и на войниците, които ги пазеха. При всеки подобен вик те стоварваха прикладите си върху гърбовете на осъдените.

— Убийци на Христа!

— Предатели на Испания!

— Смърт за вас!

— Червени кучета!

— Антихристи!… Антихристи!… — истерично крещяха двете пригладени дребни кюрета и заподскачаха като черни мишки зад широките гърбове на арагонците, правейки отчаяни усилия да се промъкнат между тях. Най-сетне те успяха да сторят това и застанаха на мястото на един дебел арагонец със засукани мустаци, който не можеше да понася зрелището и тръгна да си отива…

— Es una porqueria!#1… — гневно произнесе арагонецът.

След това избърса потното си лице с кърпа и възмутено се изплю в праха. Той беше голям побойник в родното си село, но не можеше да понася изтезания над вързани хора.

— Ето Доминго Алварес!… — внезапно извика едно от кюретата. — Сеньорес, това е бивш монах!…

— Юда Искариотски!… — добави другото.

— Как?… Монах ли? — възмутено попита някой.

— Монах!… Монах!…

— Избягал при червените!

— Заплюйте го!… Застреляйте го по-скоро! — ревеше тълпата.

Доминго Алварес посрещна атаката със студена, презрителна надменност. Вместо него реагираха другарите му.

— Хей, паразити!… — викна единият от тях към кюретата. — Ние ще ви обесим с главата надолу.

— Трай, куче!… — обади се някакъв верующ от тълпата.

— Билбао и Саламанка ще почервенеят от попска кръв.

Но това смело изявление му струва такъв силен удар в ребрата, щото нещастникът се преви на две и почна да храчи кръв.

Внезапно лицето на Доминго се изду от ярост. След това мощните му гърди се разшириха, поеха въздух и от гърлото му се изтръгна глас, който сякаш излизаше от ерихонска тръба.

— Испанци!… — изрева той с такава сила, щото заглуши всички викове. — Испанци!

Това е свинщина…

Множеството утихна слисано. Дори войниците престанаха да бъхтят с прикладите си вързаните нещастници, поразени от този вик.

— Испанци!… — ревеше бившият монах Доминго Алварес. — Ние се борим за вас!… Ние умираме за вас!

Един офицер от тълпата даде знак на войниците да го накарат да млъкне и върху гърба и раменете на осъдения се изсипа серия от ужасни удари с приклади. Но тия удари не повалиха атлетичното му тяло, нито го накараха да млъкне.

— Испанци!… — продължаваше да реве той. — Ние искаме да ви отървем от тиранията на благородниците, от лудостта на поповете, от грабителството на капиталистите!… Затова искат да съборят републиката… затова ни убиват!… Испанци!… Бийте се за републиката!

И гласът му повтори със страшна сила още няколко пъти:

— Бийте се за републиката!… Бийте се за републиката!

— Да живее републиката!… Да живее свободата! — почнаха да викат и другите двама осъдени.

Фалангистите, легионерите, роялистите, наварските доброволци и певците на серенади от пламенния Арагон се спогледаха мрачно, сякаш искаха да вземат дружно решение. И те го взеха. Колебанието им трая само един миг. Надавайки бесни викове, те разкъсаха кордона от войници, наскачаха по камиона и извадиха ножовете си.

— Безумци!… — успя да извика Доминго Алварес.

Телата на осъдените се снишиха и изчезнаха под ударите на бляскащите ножове. От платформата на камиона зашуртя кръв. Тълпата ревеше. Фани затвори очи. Когато ги отвори, камионът със заден ход се отдалечаваше бавно и даваше непрекъснати сигнали да му се отвори път.

Изведнъж тя се почувствува много зле. Тялото й трепереше от студ, ставите я боляха, краката и се подкосяваха, устата й бе пресъхнала. Главоболието, което усещаше от сутринта, бе станало непоносимо.

— Сеньора, искате ли да ви помогна? — попита някакъв мъжки глас.

— Не… няма нужда…

Правейки нечовешки усилия, тя се довлече до мястото, където бе оставила Робинзон, и се тръшна в линейката.

— Карай… в лагера… — заповяда тя.

От северозапад долиташе артилерийска канонада. Два батальона наварски стрелци и една батарея се отправяха с пълна бързина към Медина дел Кампо. Робинзон намали скоростта и се наведе навън.

— Момчета, отново ли почват? — попита той.

— Да, сеньор!…