Осъдени души

Изглежда, за по-близкото опознаване на тогавашна Испания е спомогнала много връзката му с Хуан Едуардо Суньига, беден 26-27-годишен младеж, останал без образование, занимаващ се с литература. По-късно Суньига става известен писател. Тогава той често е ходел в българската легация (вероятно не е искал да се свързва с франкистки среди и е предпочитал чужденци) и изучавал български език. Заедно с Тодор Нейков превел на испански „Под игото“ и „Жетварят“. Подготвили и една антология на българския разказ. След смъртта на Дим. Димов, през 1969 г. Суньига разказва за своето приятелство с необикновения български „доктор“: „Бяхме приятели в един от най-бурните моменти от историята на Европа; може би затова нашето приятелство беше кратко, както всички приятелства, които се завързват в кризисно време.“ „Краткият мадридски период на Димитър Димов беше един спокоен престой, посветен на усъвършенствуване и задълбочаване в неговите проучвания и естествено той изживяваше тежко отпечатъка на Испания, който, като имаме пред вид последната му творба (вероятно Суньига има пред вид «Почивка в Арко Ирис» — Кн. i става ясно защо е проникнал толкова дълбоко в него.“

——

1 Вж. Хуан Едуардо Суньига, „Димитър Димов в Мадрид“, в. „Народна култура“, 1969 г., бр. 22,

„Често ходехме в книжарниците със стари книги близо до гара Медиодия, където е възможно да се намерят хубави творби на ниска цена. Димитър Димов четеше нашите големи съвременни романисти Пио Бароха, Перес Галдос, Бласко Ибаньес я дори прелистваше по някое литературно списание.“ 23 За литературните му интереси разказва и Тодор Нейков: „Беше си накупил пълните съчинения на Лопе де Вега, Калдерон, Тирсо де Молина, разбира се, «Дон Кихот» на Сервантес, а от по-новите най-важните произведения на Унамуно, Пио Бароха, Валие-Инклан и други.“

23

„Димитър Димов в Мадрид“, в. „Народна култура“, бр. 22, 1969 г.

По всичко личи, че интересът на Дим. Димов към Испания не е бил туристически, а писателски, той е имал намерение да пише за Испания. Изключителната му наблюдателност натрупва у него богати впечатления, които ще му позволят по-късно в „Осъдени души“ да създаде един верен образ на испанския живот — пейзаж, атмосфера, обстановка, човешки отношения. Вероятно той се е пазел много да не създаде една „сспаньолада“ — както с презрение испанците наричат тая туристическа литература, представяща оперно Испания — ками, разбойници, цигани и т. н. Той ловко избягва да описва неща, които не е видял, например сражения, военни лагери и т. н. Навярно само испанци могат да открият някоя груба грешка в реалистичното изображение на писателя.

Описанието на йезуитите и йезуитския орден също почива на негови лични впечатления и познания. Ето какво разказва Тодор Нейков в Цитирания вече спомен:

„През есента на 1943 г. Димитър Димов заминава за Толедо, за да прекара там два-три дни. Остана там цяла седмица, като гост на… йезуитския орден.

— Пътувах на отиване в едно купе с католически монах. Не разбрах отначало, че е от йезуитския орден, и то от ръководството му. Разговорихме се и той ме изненада със своята непринуденост и голяма общителност. Често прекъсваше разговора, излизаше в коридорчето, издаваше някакво неспокойствие. Излязох и аз, да изпуша една цигара. Тогава видях в съседното купе една много хубава жена с особена, неиспанска външност. Погледите им се срещаха за секунда и с мъка се откъсваха един от друг.

Продължихме разговора и той ме покани да го посетя в Толедо.

Заинтригува ме неговата мъжествена външност и съвсем светския му начин да разговаря.

Посетих го на втория ден, след като обходих старата имперска столица — катедралата, къщата на Ел Греко. развалините на Балтазар. Тогава чак разбрах, че той е пръв заместник за Испания на Генерала (така се титулува върховният вожд на ордена), който има седалището си в Рим. Разговорите продължиха. Интересите му бяха най-разнообразни, учудваше с познания из всички области и знаеше доста неща за България.

Може би създадох у него илюзията, че ме привлича католицизмът. Той ме покани да се преместя да живея в тяхната обител и ме задържа там като почетен гост няколко дни. Сега притежавам доста книги за ордена, а на заминаване отец Вепкус (така се казваше моят домакин) ми подари прочутата биография на Игнасио Лойола от отец Риваденейра с посвещение. Обещах да го посетя още веднъж.“

Тая книга е запазена от Тодор Нейков. Неизвестно по какви причини Димитър Димов настоял да я задържи у себе си. Има следното заглавие: „Животът на Св. Игнасио де Лойола, основател на братството на Исуса“ от отец Педро де Риваденейра, монах от същото братство. Изданието е от 1942 г. Посвещението е на български и гласи: „На многоуважаемия доктор Димитър Димов за спомен с най-сърдечно чувство на симпатия. От неговия добър приятел Падре Венкус. Мадрид, 12. 7. 1943.“ (Явно Тодор Нейков греши, като посочва есента на 1943 г. за време, когато Д. Димов е ходил в Толедо. Точната дата е м. юли.)

Суньига също споменава за срещи на Д. Димов с йезуити. „Спомням си, че в тези лаборатории (на института «Рамон и Кахал» — бел. р.) работеше някакъв литовски йезуит, с когото Димитър Димов разговаряше много често. Този йезуит имаше широки идеи и му даде много сведения за същината на своя религиозен орден; вероятно въпросите, които Димитър Димов задаваше върху строгите правила на йезуитския орден, му се струваха неочаквани. Твърде възможно е предоставените сведения, особено върху психологията на йезуитите и техния самоконтрол, да са послужили на Димитър Димов като основен материал за героя на «Осъдени души».“ 24

24

Вж. цитирания вече спомен па Суньига.

Пред Борис Делчев Д. Димов също потвърждава, че в института „Рамон и Кахал“ е имало йезуити, с които той е влизал в контакт. Ето какво разказва Борис Делчев в своя спомен „Срещи и разговори с Димитър Димов“, сп. „Литературна мисъл“, 1971 г., кн. 4: „Монасите поддържали богословската теза за душата като духовна субстанция, дадена свише, която е безсмъртна и се намира вън от всякаква материална причинност. Само човекът обладава душа, твърдели те, затова той единствен преживява, страда и ликува. Напротив, Димов застъпвал научното схващане за душата като материално обусловена «психика» — резултат от дългата еволюция на животинските видове. И понеже монасите държели на своето, веднъж в лабораторията, като посочил клетката с опитни мишки, шеговито-предизвикателно попитал: «Всякаква душа ли отричате на тези същества?» «Всякаква» — бил отговорът. «И всякакво преживяване, всякакво чувство за страдание?» «Да!» И за да покаже нагледно какво е отношението им към въпроса, един от тях взел клетката и я поставил под електрическо напрежение — от слабо към силно и по-силно. Животните настръхнали, започнали да цвърчат и да се гърчат, изпаднали в предсмъртен ужас. Строгите и сдържани монаси обаче, които често говорели за състрадание, ги гледали напълно равнодушно: нали според тях животните били само биологични автомати, неспособни на преживяване и страдание!

И както разказваше тези минали истории, Димов изведнъж свърна в друга насока.

— А без душа или с накърнена душа, според верующите, може да бъде и живият човек — произнесе делово той. И в гласа му неочаквано прозвуча сдържана ирония: — Например, ако допусне да се всели в него дяволът. В такъв случай на същото основание и човекът може да бъде подложен на всякакъв вид високо напрежение, дори да бъде физически унищожен, без да заслужава състраданието на своите подобни. Една абсурдна хипотеза (а тя може да се създаде във всеки момент, стига да е обществено потребна и да има условия за нея) и реалната грижа на човека се превръща в равнодушие и жестокост уж в името на високи принципи…

— …Все пак има и от какво да си доволен — рекох аз, като погледнах работата от друга страна. — Без тези монаси твоите «Осъдени души» едва ли щяха да се родят. А и да бяха се родили, навярно нямаше да са това, което са сега.

— Съвършено вярно. Така е.

И без да изпада в тон на откровение, мълчаливият Димов се върна с няколко изречения към миналото.

Благодарение на близостта си с католическите монаси той добил възможност да вникне отблизо в реда и духа на йезуитския орден. Това му помогнало не само да концепира своята бъдеща книга, а и да изгради сюжетната й структура, да набележи някои от главните образи в нея. Нещо повече, подпомогнат от същите монаси, той направил няколко пътувания из страната. Така че покрай тях можал да се запознае не само с нравите на клерикална Испания, а и с испанската география, с пейзажа и атмосферата на испанската земя. И ако правилно съм го разбрал, имената на селищата и местностите, където се развива действието на романа, са взети не от ръководства по география, а са действителни имена, свързани с неговите тогавашни пътувания.“

„Осъдени души“ излиза за пръв път през 1945 г., издателство „Хемус“, след което бива отпечатан още седем пъти: 1957 г., изд. „Народна култура“; 1960 г., изд. „Български писател“; 1966 г. като т. II на Събрани съчинения, изд. „Български писател“; 1970 г., изд. „Български писател“; 1971 г., изд. „Български писател“. През 1945 г. получава литературната премия „Хемус“ на името на Веселина Дервентска. Откъси от „Осъдени души“ са препечатани в „Лъжа вековна. Сборник от антирелигиозни разкази и стихотворения“. БП, 1959, и в „За свободна Испания. Обществено-литературен сборник“, С., 1949 г. При това съпоставката между изданието от 1945 и изданието от 1960 г. доказва, че Д. Димов е продължил да работи върху стила и езика на романа си и при следващите му издания.