Осъдени души

Той знаеше, че Фани Хорн щеше да се събуди след няколко часа и тогава мъчителната жажда за морфин щеше да я обхване с нова и по-страшна сила. Той искаше да бъде в този момент до нея и да я спаси от припадъка с няколко инжекции. Като излезе от стаята й, той отиде в една дрогерия и купи спринцовка, спиртна лампа и някои други принадлежности, които бяха необходими, за да приготви стерилен разтвор от морфина и да го инжектира без опасност от инфекция. Везни той имаше в куфара си. След като приготви грижливо всичко, той се навечеря в ресторанта, а после послуша струнния оркестър в хола и се прибра в стаята си. Стори му се, че във всички тия грижи към Фани Хорн имаше нещо странно и вълнуващо, което сякаш го бе изтръгнало от студената пустота на живота, който водеше досега. Обзе го желание да отиде в стаята й, да седне до леглото и да чака събуждането й, за да не я остави нито миг под пристъпа на мъката и лудуването, които щяха да настъпят. Успокоена от морфина, с нея можеше да се разговаря разумно. Би могъл да я посъветва да опита лекуване с постепенно намаление на дозите, да се отдаде на спорт, да кали волята си. Но всички тия размишления го накараха да почувствува насмешливо съжаление към себе си. Той, контрабандистът на наркотици, обмисляше как да се излекува една морфинистка! Дойде му на ум, че приличаше на някогашните бандити от Сиера Невада, които вършеха всякакви злодеяния, а след това в някоя пещера раздаваха правосъдие и част от плячката си на бедните. Откакто се върна в Испания, постъпките му ставаха всеки ден една от друга по-глупави. Нямаше да бъде чудно, ако скоро почне да ходи на литургия. „Трябва да замина по-скоро за Буерто Айрес!“ — помисли той, като че столицата на Аржентина със своите вертепи и кабарета бе някакъв нравствен санаториум, който щеше да го прочисти.

Настроен все тъй саркастично към себе си, той изпуши една цигара, след това облече пижамата си и легна, но не можа да заспи. Пред него отново изпъкна лицето на Фани Хорн и пак го обзе настойчивото желание да й помогне преди настъпването на кризата, преди да я отведат в някоя клиника, където състоянието й щеше да се влоши. „Жоржет Киди“ — горчиво помисли Луис, — „същото беше и с Жоржет Киди.“ И нея той искаше да измъкне от пороците, от падението, от физическата разруха на вертепите, но не успя. Защо го привличаха само такива прокълнати от съдбата жени? И той отново почна да се смее на себе си.

Някой тихо почука на вратата. Бе камериерката от първия етаж. Гласът й произнесе:

— Сеньората се събуди и мисля, че е твърде зле.

— Идвам! — каза Луис.

Знаеше какво ще види и все пак картината, която завари, го накара да потрепере. Мисълта му възстанови бързо трагичната сцена, която се бе развила в стаята. преди малко: тя се е събудила и решила героично да изтърпи остатъка от нощта; угарките от цигари и една празна бутилка вермут показваха усилието й да се бори докрай, но мъката на жадния за отрова мозък се бе събудил и шумът от припадъка накарал камериерката да изтича при него. Сега тя лежеше съвършено изтощена, почти в безсъзнание върху вишневочервения плик, докато разните части на облеклото й се търкаляха навсякъде по стаята. Косата й бе разпиляна в безпорядък, полата на костюма измачкана, а от блузата й висяха само парцали. Имаше нещо грозно и покъртително в разхвърляните предмети из стаята, в обърнатите столове, в разбитото огледало на гардероба, в съборените завеси, в кървавите бразди по лицето й, което бе издраскала с ноктите си, и в голотата на раменете и ръцете й, които от време на време потреперваха. Но по-мъчителни от всичко бяха разширените очи, който още блуждаеха по тавана с беса на делириума.

— Всичко това прилича на Светивитово хоро — каза камериерката, като се прекръсти.

— Помогни ми да я сложим в леглото — заповяда Луис.

Двамата поставиха тялото на Фани върху широкото легло. Под ярката светлина на лампата върху нощното шкафче драскотините по лицето на нещастницата изпъкнаха още по-ясно.

— Pobrecita!#1… — изохка камериерката. — Лекува ли се тази болест?

— Сигурно! — отговори Луис. — Утре ще повикаме лекар.

— Ако това е Светивитово хоро, по-добре е да дойде свещеник!

— Не, това не е Светивитово хоро — сухо каза Луис. — Отдавна ли познаваш сеньората?

— От три месеца. По-рано живееше в „Риц“. Сеньората е чужденка и, струва ми се, не е много щастлива.

— Така изглежда — отвърна Луис. — Дружи ли с някого?

— Не. Не дружи с никого.

— Как се отнася с тебе?

— Много зле, сеньор, при все че дава щедри бакшиши. Впрочем, когато човек е беден, предпочита второто.

— Нали!… — разсеяно се усмихна Луис. След това извади една банкнота и я подаде на жената. — Ако никой не научи, че сеньората е имала припадък, ще бъде много по-добре за тебе. Утре рано нареди стаята и закачи завесите. За огледалото ще кажеш, че е счупено случайно.

— Много добре сеньор!…

— Сега си свободна.

След излизането на камериерката Луис отиде при Фани, като държеше спринцовката и стерилизирания разтвор в ръка. Като видя спринцовката, очите й светнаха от дива радост.

— Би ли могла да си направиш инжекцията сама? — попита той.

— Бедничката.

Мисълта да забие сам иглата в тялото й го отвращаваше.

— Да, разбира се — прошепна тя.

— Колко сантиграма?

— Тридесет.

Луис потрепера. Дозата спокойно можеше да умъртви здрав човек, но за нея бе нормална. Той отмери исканото количество и като й подаде спринцовката с памука, натопен в спирт, извърна глава. Не искаше да види как тя щеше да забие иглата в бедрото или в ръката си. Когато се обърна към нея отново, тя бе оставила празната спринцовка на нощното шкафче и лежеше неподвижно. Движението я бе изтощило, но тя все пак намери сили да погледне Луис с признателност и да произнесе на испански едно съвсем слабо „gracias“ 2 .

2

Благодаря.

След няколко минути морфинът почна да й действува и тя потъна в еуфорията на отровата. Луис знаеше, че това бе за нея връщане към нормалното самочувствие. Върху мъртвешките й бузи се появиха две розови петна, които после се разляха върху цялото лице, а ужасната обтегнатост на чертите й се изгуби, за да стори място на мек, унесен и блажен израз. Тя остана в това състояние неподвижно около половин час, а после се изправи, подпряна с лакът върху възглавницата, и втренчи в Луис очите си, които пак бяха ледени и тъжни, но някак успокоени, очи, в които нямаше вече нито следа от предишната дива истерия и кървави пламъци. И тогава гласът й произнесе още веднъж едно слабо „gracias“, и на Луис се стори, че тя навярно бе творила и гледала така със северната и спокойна хладина на гласа и очите си отдавна, преди много години, когато е била съвсем младо момиче. Тя не каза нищо повече, отпусна се върху възглавницата и заспа, а Луис излезе от стаята й, като скри морфина и спринцовката в нощното шкафче до леглото й.

III

На другия ден Луис почувствува нетърпеливо желание да види по-скоро Фани Хорн. Но той не я потърси веднага по телефона, защото се боеше да не я събуди от полезния и укрепителен сън. За да убие времето до часа, в който предполагаше да се събуди, той отиде в „Ретиро“ и пи кафе във „Флоридабар“. След това се разходи из парка, гледайки как безбройни орляци от испански деца, които щяха да заместят жертвите на революцията, играеха с обръчи и топки по алеите. Когато се върна в хотела, казаха му, че англичанката е излязла преди малко, след като бе питала за него. Учуди го обстоятелството, че Фани Хорн сама показваше признаци на общителност. Но може би това щеше да се изрази само с няколко думи на суха благодарност. „Ще я видя на обед в ресторанта“ — помисли той. И понеже сега бе още единадесет часът, реши да отиде в Прадо.

Влезе в музея и заскита из залите между портретите на крале и светии, лицата на които човек не можеше да гледа без известен ужас, тъй като всички имаха един и същ израз на грешници, изтерзани от мисълта за бога и оня свят. Студенти от академията копираха бездарно платна на велики майстори, а редките посетители — провинциалисти и чужденци — се навеждаха с невежеството на профани да четат надписите под картините.

Като стигна до Веласкес, той видя с изненада Фани Хорн, седнала на канапето в средата на залата. С гръб към Луис, тя гледаше съсредоточено галерията от картините на великия майстор.

— Тук ли си? — попита Луис, като отиде при нея и докосна леко рамото й.

— Hombrei … — извика тя, като се извърна и подаде бледата си като мрамор ръка.

Възклицанието й бе приветливо, естествено, дори малко радостно. Сега от външността й лъхаше елегантност и кокетство, но драскотините върху лицето й напомняха все още за припадъка през нощта. Зеленикавите й очи играеха с мек изумруден блясък. Дълбокият сън, банята, коафьорът и сутрешната инжекция с морфин (лицето й показваше лека хиперемия) я бяха разхубавили. Сега тя носеше друг, по-светъл костюм, който засилваше акварелния колорит на бледо-русата й глава.

— Всъщност аз те чаках — каза тя.

— Така ли? — с изненада попита Луис.

И като изгледа овала на лицето й, фините й нервни очертания на челото, шията и ноздрите й, съзна че тя бе извънредно хубава.

— Ти често идваш тук — обясни тя. — Виждала съм те няколко пъти. Човек може да те запомни лесно.

— Това е цяло нещастие.

— Защо?

— Защото и полицията ме запомня лесно.

— Сега боиш ли се? — попита тя насмешливо.

— Не.

— Ще съжалявам, ако сега те уловят.