Остров Тамбукту

Келнерът Ибрахим се приближи до прозореца тихо, на пръсти.

– Имаш късмет, приятелю - каза той, - Мехмед-ага те вика.

Заварих Мехмед-ага и англичанина седнали на миндера. На малка масичка пред тях имаше студени закуски и две бутилки: едната с вино за англичанина, а другата с коняк за Мехмед-ага. Той беше мохамеданин и не пиеше вино.

Мистър Смит беше висок и тънък, източен като върлина. Продълговатото му сухо лице беше застинало в ледено спокойствие. Стоманеносивите му очи ме гледаха с остър, проницателен поглед. Нещо неприятно и отблъскващо имаше в тоя студен поглед. Стори ми се, че той ме гледа така, както нашите джамбази оглеждат конете, преди да ги купят.

Мехмед-ага ми посочи празния стол и аз седнах срещу него, както бяхме се уговорили.

– Ето го моя хеким - добродушно каза той и напълни чашата ми с вино, което се пенеше и шумеше. - Поговорете, той знае английски.

Отново погледнах англичанина. Лицето му беше слабо като на човек, който никога не си е дояждал, но с гладка кожа, почти без бръчки - старостта още не беше оставила по нея нерадостните си следи. Редките коси по темето му бяха бели като сняг. Мъчно можеше да се определи възрастта му. Хора като мистър Смит преждевременно остаряват на петдесет години, но стигнат ли шестдесет, те изглеждат по-млади за възрастта си. Той веднага ме отрупа с толкова много въпроси, че аз не успявах да поглеждам Мехмед-ага, преди да отговоря, и за да не направя някаква грешка, мънках неопределено: "О, сър..." "Не. сър..."

– Почакай, стари приятелю - обърна се Мехмед-ага към любопитния англичанин. - Моят хеким не знае добре английски и може да се обърка. Времето е наше, няма защо да бързаме. Говори по-бавно. Дай му време да попита сърцето си, преди да заговори. Защото най-чисти са думите на сърцето.

Плантаторът повтори своите въпроси. Преди да му отговоря, аз поглеждах Мехмед-ага, който или гладеше брадата си, или лукаво се усмихваше. Но скоро мистър Смит пак ускори темпото.

– Защо сте напуснали родната си страна? - питаше той, като се стараеше да отгатне причината. - Сигурно някоя младежка авантюра?

– Не, сър.

– Разбирам. О, младост, младост?! - обърна се той към Мехмед-ага. - Старите осъждат твоите глупости и все пак съжаляват, че не могат да ги вършат. А какви склонности имате? Вино?

– Не, сър...

– Карти?

– О, сър...

– Жени?

– Не, сър...

– В Кокосовите острови това го няма. Предупреждавам ви.

– Разбирам, сър...

– Туземци... Черни, тънкокраки, нечистоплътни, отвратителни...

– Драги приятелю, пак бързаш - намеси се Мехмед-ага. - Не забравяй, че говориш с хеким.

– Разбира се. разбира се! - пресилено се усмихна англичанинът. - Господинът е половин доктор, но и това трябва да се провери, нали така? Знаете ли как се лекува маларията?

– Да, сър.

– Кажете признаците.

– Терциана: повишена температура през ден от 38 градуса до 40 градуса. Тропическа: ежедневна температура от 39 градуса до 41 градуса, придружават се с болки по тялото, особено в гръбначния стълб, понякога и парализация.

– Достатъчно. Лекарство?

– Тридесет таблетки хинин, по шест на ден, през два часа, или осем хининови инжекции, след това петнадесет таблетки атебрин, по три на ден

– Достатъчно! - каза Мехмед-ага и лицето му стана розово от удоволствие. Види се, досега той беше се съмнявал в познанията ми по медицина и се радваше, че издържах с чест изпита. Той изгледа тържествуващо англичанина и продължи: - Сега да видим условията. Да, да, условията, стари приятелю... Моят хеким ще сключи договор само за една година и нито ден повече. Това ще бъде първият пункт на договора. Във втория ще определим заплатата. Какво ще му платиш? Виж само какъв човек ти давам и сам прецени. Оставям това на твоята съвест.

Мистър Смит се изкашля без нужда и промърмори:

– Да, да, по съвест... Аз сключвам договори най-малко за три години, но за него ще направя изключение. Заради тебе, приятелю Мехмед... И ще му дам дванайсет английски лири на месец - пак заради тебе. Нали ме разбираш? За приятеля си и в огъня влизам. Защо клатиш глава, Мехмед-ага? Не си ли доволен? Аз плащам петнайсет лири на най-верния си хавилдар! А какво е тоя младеж? Задача с много неизвестни. Не знаем какво може. Но за твой хатър, стари приятелю, ще му дам петнайсет лири на месец.

Мистър Смит ми подаде договор и аз го подписах. Предплатата, която получих, беше достатъчна, за да заплатя дълга си на добрия Мехмед-ага и да си купя някои необходими неща за дългото пътуване.

Свърши се с унижението, отсега нататък започваше неизвестността...

Заедно с мистър Смит купихме серум против змийска отрова, хинин, хининови инжекции, атебрин, риванол и други медикаменти, сетне се отбих в една книжарница, купих си карта и побързах да се прибера в стаята си. Със свито сърце подирих далечните непознати Кокосови острови, към които скоро щях да се отправя. Те бяха отбелязани с няколко малки точици. На една по-подробна карта те лесно могат да се намерят в Индийския океан, югозападно от остров Ява, на 94 градуса и 33 минути източна дължина от Гринвич и на 20 градуса и 5 минути южна ширина. Измерих разстоянието от Александрия до Кокосовите острови: трябваше да преплаваме няколко хиляди километра през Суецкия канал и Червено море, а след това още толкова през Индийския океан. Позната ми бе скуката по море в малките параходи - еднообразието бързо ги превръща в затвор сред водната пустиня, - но аз се утешавах с мисълта, че почти половината от пътя ни минаваше през Червено море, край бреговете на Африка и Арабия. Когато човек вижда бреговете на хоризонта, той се чувствува по-сигурен в морето и скуката е по-малка.

Но не скуката - друго ме тревожеше и не ми даваше покой. Вместо да се приближавам към своята родина, обстоятелствата ме тласкаха все по-далеч от нея. Докога ще продължава това?

Втора глава. На път за Кокосовите острови. През Суецкия канал и Червено море. Джеда и Аден. Индийският океан. На екватора. Какво казва един испански географ за остров Тамбукту. Ураганът. Корабокрушение

I

Моторът пулсираше като живо сърце в дъното на яхтата, попътният вятър леко надуваше платната и градът с петдесетте народности бавно потъваше зад кичестите палми по брега на морето.

Живял си в някой град, спал си на плочника край пристанището, изравял си корички хляб в кофите за смет, за да се нахраниш, и ето напущаш този злополучен за тебе град. Той изчезва в знойната тропическа жега заедно с нечистите си крайбрежни улички, по които си минавал много пъти, няма ги вече хората, с които си делил радости и скърби и които може би са те огорчавали, и чувствуваш, че от сърцето ти се откъсва нещо скъпо. И тогава забравяш разочарованията и мъките, които ти е донесъл градът, забравяш дребните недостатъци на хората и си спомняш само хубавото. Да, ние идеализираме хората, когато сме далеч от тях. Отдалече всеки паметник е красив, защото не забелязваме грапавините по него. Когато Наполеон умря на остров Света Елена, благодушните историци си спомниха само неговите заслуги и го окичиха с ореола на славата. Но какво беше му казал веднъж Талейран, неговият пръв министър? "Жалко, че такъв велик човек е толкова зле възпитан". Луната свети, защото е далеч от земята - стара, неоспорима истина. Но истина е и това, че ние обикваме някои хора едва когато ги опознаем отблизо. Такъв човек беше Мехмед-ага. Макар да беше съдържател на кръчма, в която порокът от цял свят си даваше среща, аз винаги ще си го спомням с добро чувство, защото той беше единственият човек в Александрия, който топло, бащински се отнесе към мене и ми помогна.

А какво да кажа за града? В него бях преживял толкова горчивини! И все пак, когато се отдалечаваше от погледа ми, когато потъваше в зеленината на палмите, аз вдигнах ръка и развях кърпичката си на прощаване. Защото там остана един близък човек, който ми помогна в най-трудните дни на живота ми. Самият град ми беше чужд, както ми бяха чужди и петдесетте езика, на които говореха жителите му. Наистина странно. Какво може да разбере египтянинът от езика на търговеца китаец и от неговата усмивка, която никога не изчезва от лицето му? Какво значи за мъдрия персиец потокът от думи, с които старият евреин хвали стоката си, застанал на прага на малкото си дюкянче? Или светналият поглед на японеца с восъчно лице - за мрачния арабин? И все пак хората, събрани в Александрия от всички краища на света, се разбират достатъчно добре. Китаецът винаги ще намери необходимите думи, за да продаде един книжен фенер за украса или едно пъстро ветрило на жената на някой паша, старият евреин ще уплете в мрежата на думите си някой французин и ще му тикне в ръцете евтина табакера с красиви инкрустации, а японецът ще смекчи коравото сърце на мрачния арабин с тънките си фаянсови чашки за чай, изпъстрени с нежни фигурки на дребни японки в пъстри кимона. И ти почваш да разбираш, че Александрия не е Вавилон. Човек може да не знае езика на египтяните и пак да се чувствува сред тях като у дома си, ако има пари. За богатия всички врати са отворени. Особено за богатия англичанин, който по това време бе истинският господар на Египет. Когато англичанин влезе в дома на египтянин, той се чувствува като в свой дом, но влезе ли египтянин в къщата на англичанин, чувствува се като чужденец. А какво да кажа за американците? Както навсякъде по света, те идват тук с "добри" намерения, разглеждат, проучват, предлагат своята "безкористна помощ", кроят тайни и явни планове за съюзи и ако не успеят, не се отчайват и почват отново.