Остров Тамбукту

Янките са неуморими.

Простих се с пълноводния Нил, с древните пирамиди и тайнствения Сфинкс, с легендите за Цезар и Клеопатра, с всичко, с което се гордее тази гореща страна - простих се мълчаливо, без сълзи и клетви: само една въздишка - това беше всичко.

Платната на яхтата трептяха изпънати. Вятърът духаше от сушата към морето, но щом навлязохме в Суецкия канал, той утихна. Порт Саид, Суец - ниски, голи брегове, жълти пясъци под огненото слънце и тук-там самотни палми... Къде са девствените джунгли и леопардите, слоновете и крокодилите, пъргавите газели и красивите зебри, жирафите с дълги шии и свирепите лъвове, къде са маймуните, които се срещат на всяка страница в екзотичните романи за Африка? За да видите поне едно от тия животни, трябва да пропътувате стотици километри навътре из страната, а някои от тях никога няма да видите, защото човекът отдавна ги е изтребил. Много страшни неща съм чел за Африка и много красиви описания даваха криле на въображението ми, преди да я видя. Но след като опознах макар и едно малко кътче от нея, аз се разочаровах не от Африка, а от авторите на екзотични романи, които пишат за тази страна, без да я познават. Тук бедността и богатството на природата се редуват: след огнедишащите пустини идват прохладните оазиси, скалистите планини се сменят с непроходими джунгли, след горещите дни идват студените нощи, а жълтите еднообразни вълни на пясъчните дюни свършват с кичести плодородни долини. Страна на огромни богатства и на безкрайна бедност, земя на контрастите - такава е Африка. (Сахара е най-голямата и най-горещата пустиня на земното кълбо. Средната температура през зимата (януари) е - 10 градуса C, а през лятото (юли) +4°C). Яхтата бавно плаваше по водите на Червено море. Никакъв полъх на вятър. Морето е замряло. То не е червено, както и Черно море не е черно. То е толкова "червено", колкото Бяло море е бяло и колкото Мраморно море е мраморно. И все пак тия названия не са плод на капризната фантазия на старите географи, а доста точно определят характера и особеностите на тия морета. В Черно море на дълбочина повече от двеста метра няма живот. Есенно и зимно време то е много бурно. Сега параходите плават по него във всяко време на годината, но някога, когато парната машина още не е била изнамерена и корабите са се движели с платна, Черно море е било опасно за корабоплаването през време на буря. Много, безбройно много кораби е погълнало то в дълбините си и затова древните моряци го нарекли "Черно". Пък и водите му са доста тъмни, много по-тъмни от водите на Бяло море, което е прозрачно, светло и тихо и затова е наречено "Бяло". А Червено море наистина е червено по плитките крайбрежни места, особено в залива Тор. Той е покрит с микроскопични водорасли, които отделят едно лепкаво, яркопурпурно вещество. Това вещество обагря водата и тя изглежда кървавочервена.

Беше много горещо и тихо.

Яхтата на мистър Смит плаваше по морската шир като бяла чайка с разперени криле. Пъстрото английско знаме трептеше на върха на най-високата мачта. Бляскавите месингови прегради на борда, синият команден мостик, жълто боядисаните мачти, елегантно мебелираните кабини на господаря и салонът за гости говореха за богатство и разкош. Яхтата се носеше по морето като малък плаващ дворец. Мистър Смит беше много богат човек, пожелал да има красива изящна яхта, и той имаше своя плаващ дворец.

В салона на яхтата беше подредена библиотека от петстотин красиво подвързани тома. Байрон и Уодсвърт бяха поставени един до друг: двамата непримирими врагове сякаш бяха си подали ръка в библиотеката на мистър Смит, а Милтон и Шели скромно се мъдреха под томчето за развратната леди Чатърлей, докато над него лежеше романът на Томас Мор, в който се проповядва идеята за едно идеално, нравствено общество. Но мистър Смит не се смущаваше от тия дребни факти. За него бяха по-важни паркетът на яхтата, постлан със скъпи килими, и мебелите от абанос, тапицирани със скъпа кожа.

(Но понякога през лятото в Ин-салах, на юг от платото Тадемаит горещината стига до 56,3°C - това е най-високата температура, каквато е отбелязвана на земното кълбо, а в планинската област Тибести студовете стигат до 18°C под нулата, както у нас през студените зимни месеци).

И все пак кухнята си оставаше най-голямата му слабост - всичко в нея блестеше от чистота.

Да, мистър Смит беше си създал приказни удобства. С парите си той можеше да има всичко каквото пожелае. Липсваше му само безсмъртие, защото безсмъртието не се купува с пари. Представям си как би се чувствувал той, ако някой му кажеше какво ще се случи с него и с яхтата му само след няколко дни. Той би скокнал уплашен и би извикал на капитана: "Назад, към Суец!" Но той нищо не подозираше и затова спокойно седеше на мекото канапе с пура в уста или излегнат в шезлонга под копринения слънчобран на палубата, замислено гледаше сините води на морето.

Само трима души имахме право да влизаме в покоите на нашия работодател: капитанът на яхтата, който три пъти на ден му съобщаваше изминатите мили, готвачът, който три пъти на ден му поднасяше храна, и аз като домашен лекар. И наемните роби, натъпкани в дъното на яхтата като стадо в кошара, имаха право три пъти на ден да излизат на палубата, да подишат чист въздух. През останалото време те лежаха по гръб долу в тъмнината и се топяха от горещина. Тихият ветрец, който духаше понякога и ни облъхваше със свеж въздух, не достигаше до тях. Те бяха работният добитък на плантатора и трябваше всичко да понасят мълчаливо и без ропот. Когато наближаваше часът да излязат на палубата, плантаторът бързо се прибираше в своята кабина с кисела гримаса на сухото си лице...

Щом напуснахме Суец, ние се придържахме най-напред близо до африканския бряг, по който се издигаха планински вериги с отделни височини до три хиляди метра, с редки, но приветливи арабски селца, накацали по склоновете като бели пеперуди. Отдалеч те изглеждаха много красиви - и сега си ги спомням като хубав сън. След това ние се отдалечихме от африканския бряг и заплавахме край Саудитска Арабия. Тук брегът е нисък и песъчлив, никъде не се вижда нито едно дръвце, нито едно стръкче тревица. В далечината, на около седемдесет километра от брега, се синеят далечни високи планини, но те са почти голи скали, съвсем малко зеленина има по тях. Изобщо Арабия е пустинна и гореща страна и затова е рядко населена. Човек може да мине стотици километри, без да срещне населено място. Край брега на Червено море се срещат много коралови рифове, които са опасни за корабоплаването, защото през време на приливите се намират под водата и корабите лесно могат да се ударят в тях.

Джеда беше първият град на Арабия, където мистър Смит пожела да спрем. Между четиридесетте хиляди местни жители тук се срещат много чужденци от всички краища на света, главно мохамедани, които от Джеда отиваха на поклонение в Мека, свещения град на мохамеданите. Тия хора с бели, червени и зелени чалми, облечени в дълги антерии, шарени като хавлии, обикновено тихи и кротки, тук стават нервни и възбудени поради близостта на Мека, града на пророка. Понякога те дори са опасни за европейците. Та нали самият Мохамед им е завещал непримиримата омраза към гяурите неверници, а за тях гяур и неверник е всеки европеец или американец, щом не изповядва мохамеданската религия. Тъкмо затова англичаните и американците не се чувствуват като у дома си в Джеда.

Слънцето беше много горещо и ние побързахме да се скрием в тесните улички на градчето, но скоро излязохме на другия му край. Пред нас се откриха жълтите пясъци на околността и стена от голи скали на хоризонта. Зад тях беше Мека. Върнахме се в градчето между пететажните бели здания от коралов варовик. Тесните и високи прозорци без стъкла бяха украсени с дървени решетки, по които майсторите араби бяха проявили непостижимото си резбарско изкуство. Зад една от тия решетки зърнах лицето на хубава тъмнолика девойка. Щом срещна погледа ми, черните й очи ме стрелнаха уплашено и тя изчезна. Тук на жените не е позволено да показват лицата си пред чужди мъже. По тежките двукрили врати от кедрово дърво висяха лъскави бронзови халки и чукчета, а гипсови фигури или каменни подпори с изваяни по тях човешки глави украсяваха фасадите. Край нас важно минаваха мургави араби с бели наметки на главите. В малките дюкянчета, покрити с прогнили дъски и стари чували, се продаваше камилско и овнешко месо. Из въздуха бръмчаха рояци мухи и разнасяха зараза по хората и животните. Мистър Смит беше поръчал на готвача да купи прясно месо, но като видя, че то е оплюто от мухите и червясало, отказа се да го яде. Но затова пък петдесетте работници си устроиха богато угощение в дъното на яхтата.

Напуснахме Джеда привечер, когато слънцето залязваше и лъчите му не бяха тъй горещи. Белият град се отразяваше в широкия залив и сякаш потрепваше в маранята. След малко той изчезна от погледа ни като хубавата арабска девойка в тъмната сянка зад решетестия прозорец.

Заредиха се и други градчета по крайбрежието на Арабския полуостров: Ходейда, Мока, Аден. Аден беше последното пристанище, в което спряхме да си набавим продукти и гориво за дългия път през Индийския океан. Той е древен арабски град, основан около шестстотин години преди нашата ера върху живописни, но голи скали, по които само тук-там растат дребни бодливи храсти. В скалистата долина до града и досега личат старите водохранилища, които някога са снабдявали жителите с вода за пиене. Градът се намира на най-южната част на Арабския полуостров, близо до Баб ел Мандебския пролив, който разделя Арабия от Африка и още от древни времена се е наричал врата за Индия. Тази "врата" се отваря и затваря от Англия. Повече от сто и двадесет години вече Англия държи града, но арабското население не се е примирило. Англичаните живеят в Аден като в крепост. Те с гордост наричат Аден "Англия в Азия", но никой от тях не смее да прекрачи неговите крепостни стени.

От Аден яхтата се насочи към нос Гвардафуи - най-издадената част на Сомалия, чиито брегове тук правят остър завой към югозапад. Ние завихме в югоизточна посока и се отдалечихме от Африка, както преди това се бяхме отдалечили от Арабия. Но сините планински възвишения дълго още се очертаваха в далечината на хоризонта, докато най-сетне изчезна и последното петно на сушата.

Накъдето и да се обърнеш - безкрайна водна шир, леко надиплена от вятъра. Яхтата бавно плаваше по безбрежната водна пустиня и оставяше след себе си пътека от белоснежна пяна.

II

Капитанът беше словоохотлив моряк и по цели часове ми разказваше за приключенията си из всички краища на света. Но старият морски вълк беше вече с проскубана грива. В сравнение с големите търговски параходи, които беше управлявал на младини, яхтата на мистър Смит му изглеждаше като жалко корито. Но сега тя беше единственият приют за него и при това доста удобен. Старият моряк нямаше дом и семейство, защото не обичаше сушата и никога не беше се задържал на едно място повече от няколко дни.