Остров Тамбукту

Бях готов вече да тръгвам, когато дойде и самият той, мистър Смит, облечен също в ловджийски костюм, обут в нови ботуши от жълто шевро и с перо от папагал на зелената си шапка. Пушката му с нов ремък свободно висеше на рамото му.

– И вие ли отивате на лов? - попитах го аз.

– Защо не? - учудено ме погледна Смит. - Омръзна ми по цели дни да лежа под сенките.

– Така ли? - усмихнах се аз. - А помните ли какво ви казах преди известно време?

– Какво ми казахте?

– Казах ви, че туземците с радост отиват на работа, защото без труд животът им би заприличал на ад.

– Ловът не е труд, а развлечение - възрази Смит. - Но защо да спорим? Не искам да развалям хубавото си настроение.

Той наистина беше весел и докато стигнахме до мегдана, безгрижно си подсвиркваше с уста и се шегуваше с хората, които срещахме.

– Смешен пакеги - пошепна ми Боамбо. - Веднъж ти ми каза, че в своята страна той бил много силен човек. Вярно ли е това?

Аз кимнах утвърдително.

– Щом е тъй, пакегите в неговата страна сигурно са много слаби хора.

И Зинга неотдавна беше ми казала същото, и тя като баща си съдеше за силата на хората по техните мускули, а не по тяхното богатство, което им дава власт над бедните.

Хората от всички махали на селото бяха се събрали на големия мегдан. Навсякъде се чуваха възбудени гласове, всички бързаха, само старите и децата стояха настрана и съжаляваха, че не могат да участвуват в това шумно тържество.

Ловците бяха готови, Боамбо излезе напред, махна с ръка и те потеглиха в дълга редица. След ловците вървяха жените, преметнали през рамо торби, в които имаше ямс, банани и таро, та дори и гърнета.

От двете страни на пътеката се издигаха кокосови палми, хлебни дървета, тикови дървета, високи около четиридесет метра, пандани с дебели надземни корени, които служеха за опора на дървото, а самите им клони завършваха с много дълги и тесни листа.

Пътеката навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Тук дърветата бяха по-гъсти и по-високи. Това бяха истински джунгли, преплетени с гъста мрежа от лиани, които бяха уплели стъблата и клоните на дърветата чак до върховете, сетне се прехвърляха по съседните дървета или увисваха надолу и стигаха до земята.

Стъблата на дърветата бяха окичени с паразитни растения, епифитни бромелии и орхидеи с бели, червени, розови или кафяви цветове. Няколко пъти прегазихме един и същ ручей с бистра и прохладна вода. Вървяхме в полумрак, макар че беше слънчев, светъл ден. Отвсякъде лъхаше топла влага. По листата просветваха ситни капки роса. По клоните на дърветата подскачаха пъргави гибони и тревожно скимтяха. Зелени и жълти папагали издаваха кресливи звуци, но туземците бяха свикнали с тях и не им обръщаха внимание.

Едва следобед стигнахме на върха. Над нас отново блесна слънцето и жегата пак стана нетърпима. Спряхме под сенките на дърветата да похапнем и да си починем. Оттук на север се виждаше океанът, величествен и безкраен, а на юг в низината се простираше доста широка долина, пресечена от пълноводна река. Туземците я наричаха Коломона - спокойна и величествена - и тя наистина беше такава. Тя извираше от западната част на острова, събираше много ручеи, които се стичаха от съседните планини, и се вливаше в океана при село Калио. По нейните брегове, обраснали с гъста зеленина, не се виждаше нито едно село. Изглежда, че тази плодородна долина не беше населена.

– Райска долина, сър! - възторжено възкликна Смит. Неговият възторг ме учуди, защото аз мислех, че плантаторът не е способен да се възхищава от красотите на природата. И сякаш за да оправдае това мое мнение, той продължи:

– Знаете ли каква прекрасна плантация може да стане в тая чудна долина, ако имахме десетина трактора...

– И стотина роби - подхвърлих аз, но плантаторът беше се унесъл в мечти и не ме чу.

– Хиляди декари могат да бъдат засадени с полезни дървета - продължи той - и още толкова със захарна тръстика. А като задимят и комините на една захарна фабрика... Ех! Тръпки ме побиват, като си помисля какво богатство пропада на вятъра. А тия водопади из планините? Колко електрическа енергия се крие в тях, колко дъскорезници и дърводелски фабрики биха могли да карат!..

– А на кого ще бъдат тия плантации и фабрики? - попитах го аз.

– На този, който докара машините - беше отговорът.

– А какво ще стане с туземците?

Смит се намръщи и махна с ръка:

– Бъдете спокойни, всеки от вашите туземци ще получава каквото му е нужно. Няколко банана и таро - това е напълно достатъчно.

– А всичко друго ще се превърне в златен поток, който ще потече в касата на мистър Смит, нали?

– Вие винаги търсите крайните резултати - упрекна ме плантаторът. - Е, добре, нека говорим за златния поток. Защо аз или някой друг да не използува тия огромни блага, щом туземците не знаят какво да правят с тях? Знаете ли какво кафе ще вирее тук, какво какао, какъв ароматен чай? И какъв строителен материал може да се получи от това здраво като стомана тиково дърво? А кокосовите палми, за които никой не се грижи сега? Милиони лири има по тях и ако някой съумее да ги откъсне, ще направи добро на човечеството, уверявам ви.

– Защо някой, а не някои? - попитах го аз.

– А кои ще бъдат тия "някои", сър? Диваците ли? Но те нищо не умеят, нали виждате.

– Ще се научат, бъдете спокоен.

– Да карат трактори? Не ме разсмивайте, сър.

– Не само трактори, и самолети ще се научат да карат. Вижте какво правят внуците на руските крепостни селяни. Те превърнаха земята си в райска градина...

– Разбирам - прекъсна ме Смит. - Вие намеквате за социализъм.

– Не намеквам, а открито ви го казвам. Само социализмът може да направи от този остров цветуща градина, където всички ще се трудят за щастието на всички.

(Е, как да се въздържи човек...)

Плантаторът стана, погледна ме отвисоко и Процеди:

– Фанатик!..

И отиде под сянката на съседното дърво.

"Вълкът козината си мени, но нрава си не променя" - помислих си аз.

Керванът отново потегли. Сега пътеката минаваше по билото на планината. Тук имаше поляни, покрити с високата трева аланг-аланг, срещаха се и дебели дървета с ниски стъбла и с широко разпрострени клони, чиито листа окапваха през сушавите зимни месеци, а южните стръмнини, където водата по-бързо се оттичаше, бяха покрити с ксерофитни гори, на места непроходими поради гъсто преплетените им клони и остри шипове. Ние не бихме могли да минем през тая истинска телена мрежа, ако туземците преди това не бяха разчистили бодливите клони край пътеката. И сякаш за украса сред тая бодлива мрежа се издигаха стройни дървета с чадъровидни корони, които през пролетта се покриваха с розови, жълти и червени цветове.

Пътеката зави надясно и керванът заслиза по южния склон. Тук гората беше по-рядка, отколкото по северния склон. Понякога минавахме през дълбоки долове - тогава под нас се откриваха опасни пропасти, а над главите ни се издигаха високи отвесни скали. На една такава скала бяха се изправили Зинга и Канеамеа, надвесени над дълбоката пропаст. Аз бях под скалата и изтръпнах, като ги видях.

– Ела, ела! - извика ме Зинга, като протегна напред ръцете и замаха с тях като с криле.

Бързо се върнах обратно по пътеката и се изкачих на скалата.