Остров Тамбукту

– О, ти ме пъдиш! - проплака Канеамеа. - Това е много лошо! Оня стар пакеги с дългата глава не би ме изгонил. Той е по-добър от тебе...

Не зная в друго време дали бих се изсмял на нейните думи, или бих се обидил, но сега те не ме засегнаха. Аз повтарях само едно: "Иди си, иди си!"

– Добре! - съкрушено каза Канеамеа и стана. - Отивам си.

И тя тръгна към вратата. Трябваше поне да я изпратя. Навън бурята вече бушуваше с пълна сила, по покрива зашумоляха първите капки. Настигнах я и я хванах за ръката. Бях потиснат и смутен.

– Не се сърди - казах аз. - Утре ще дойда у вас. Ще поговорим. А сега ще те изпратя през гората.

– Не! - отсече тя и се дръпна. В същия миг нещо падна на земята. Наведох се и го взех. Беше някакъв пакет, увит в плетка от палмови листа.

– Какво е това? - попитах аз.

– Белите листа - отговори Канеамеа.

– Белите листа! Истина ли!

– Ти искаше да ги видиш и аз обещах да ти ги донеса. Ето, донесох ги, а ти ме пъдиш...

– А защо не ми каза, че носиш белите листа?

Тя мълчеше.

– Добре - казах развълнуван. - Много добре. Сега ще видя белите листа. Ще запаля огън.

– Не! - отсече Канеамеа. - Аз трябва да си вървя! Но аз бях се върнал вече при нара и търсех свещите, които бях видял тази вечер. Намерих една, запалих я и я закрепих на нара.

– Нана - тъй да бъде - примирено промълви Канеамеа. - Виж белите листа. После ще си ида. Но не искам да ме изпращаш. И никога не идвай у дома. Чуваш ли? Никога!

– Никога - машинално повторих думите й, без да съзнавам какво означават.

Изправих се до светлината и бързо развързах плетеницата. Белите листа не бяха нищо друго освен един стар тефтер с изтъркана черна подвързия, оръфана по краищата. Прелистих го развълнуван. Страниците бяха изпъстрени със ситен почерк. Макар мастилото да беше доста избеляло, буквите все още можеха да се четат, но аз не разбирах нито дума от написаното. Прочетох само заглавието на първата страница и разбрах, че това е дневникът на Магелан. Името му беше написано с едри букви, а под него имаше дата: "10 август 1519 година, гр. Севиля, Испания".

Да, нямаше никакво съмнение - това беше дневникът на великия мореплавател, който пръв обиколи земното кълбо и доказа, че Земята е валчеста, а не плоска, както е твърдяло духовенството. От историята се знае, че Магелан действително потеглил от пристанището на Севиля на 10 август 1519 година с пет кораба и 265 души екипаж. Най-напред се насочил край бреговете на Африка, след това на запад, към бреговете на Южна Америка, за да открие нов път за Индия. Много историци са се занимавали с това велико пътешествие, но нито един не се е добрал до истината. Защото истината е била потулена от испанския крал и неговите приближени. Заради криворазбран патриотизъм (Магелан е португалец, а не испанец) и най-вече заради лични сметки испанските велможи искали името на великия мореплавател да бъде забравено и то наистина не било споменавано в течение на десетки години. Едва по-късно историци настойчиво почват да говорят за него и тогава става ясно, че Себастиян дел Кано, испанският офицер, който заговорничел против Магелан през време на пътешествието, използувал убийството на великия мореплавател за лично благополучие и слава. Много историци намекват, че дел Кано е унищожил дневника на Магелан, за да прикрие заговорите на испанските офицери и опитите им за преврат на петте кораба, но се оказа, че историците не са прави: дневникът на Магелан беше в ръцете ми. Той щеше да разкрие много неизвестни или замъглени и изопачени факти от това велико пътешествие. Всички историци са черпили сведения за него главно от дневника на италианеца Пигафета, който придружавал Магелан и бил свидетел на неговото убийство. Но от историята се знае, че и този дневник на Пигафета бил подправен. Лично Пигафета го поднесъл на испанския крал Карлос I и още тогава дневникът изчезнал. Това, което днес минава за дневник на Пигафета, не е нищо друго освен кратко извлечение от оригиналния дневник. Защо е изчезнал оригиналът, никак не е трудно да се досетим. Заговорите на испанските офицери против Магелан в залива Сен Хулиан, опитите им да го арестуват, бягството на един от петте кораба и връщането му в Испания още от американския бряг и най-после славата на Магелан - всичко това трябвало да бъде скрито от историята или изопачено така, че подвигът на Магелан да бъде сведен до нула. Защото Магелан не е испанец, а португалец. Трябвало да се изтъкне като герой бискайският благородник дел Кано, който всъщност само пречел на Магелан. И защо не? Магелан е мъртъв, а мъртвите не могат да говорят. Всичката слава, целият подвиг на Магелан по някаква ирония на съдбата биват приписани тъкмо на ония, които нямат никакви заслуги.

Дневникът беше написан на португалски език и макар да не разбирах нито думица, аз не се съмнявах ни най-малко, че той ще разкрие тъмната история около това велико пътешествие и истината ще блесне с пълна светлина. И тъкмо затова у мен възникна благородната мисъл на всяка цена да взема дневника от Арики и да го запазя, та ако един ден успея да напусна Тамбукту, да изнеса пред света истината за великия мореплавател. По такъв начин аз щях да направя голяма услуга на човечеството.

Там, където свършваше почеркът на Магелан, започваше нова страница с друг почерк, на английски език. Прегледах набързо написаното. И това беше дневник на някой си англичанин Джон Джигерс от екипажа на Магелан. Аз го прелистих набързо и прочетох тук-таме по няколко реда. Джигерс описваше премеждията на петте Магеланови кораба, различните несполуки и приключения през време на хилядата дни на тяхното пътуване през три океана; описваше живота на испанските моряци на остров Тамбукту, пленяването на великия главатар Пакуо и най-после гибелта на испанците

– Какво казват белите листа? - чух гласа на Канеамеа. В увлечението си аз бях я забравил.

– Разказват за пакегите, които били удавени в Голямата вода през време на великия главатар Пакуо - отвърнах аз. - Много интересно.

– Доволен ли си?

– Много!

– Добре. А сега трябва да си вървя...

– Белите листа не са за Арики - казах аз. - Те трябва да останат у мен...

– Ти никога вече няма да ги видиш! - извика Канеамеа. Тя беше разстроена и обидена. Моето поведение беше я огорчило.

– Защо няма да ги видя? - попитах аз.

– Защото никога няма да станеш рапуо и даго на Канеамеа.

След тия думи тя грабна дневника от ръцете ми и избяга. Излязох да я изпратя, но щом прекрачих през високия праг, бурята ме блъсна така силно, че едва се задържах на крака и се облегнах до стената. Канеамеа беше изчезнала в мрака.

Бурята беснееше и огъваше тънките палми чак до земята, дъждът шуртеше на потоци. Щом се показах на вратата, свещта угасна в ръцете ми и падна на земята. Аз се наведох да я търся. В същия миг една стрела префуча и се заби в стената точно на онова място, където беше главата ми, преди да се наведа...

Бързо влязох в колибата, затворих вратата и я залостих добре отвътре. След това пипнешком се изкачих на горния кат и седнах върху твърдия бамбук. Бях мокър и разстроен.

Копието беше в ръката ми. Жалко, че нямах пушка. Плантаторът би могъл да ми остави поне една от десетте, но той не се интересува от моята безопасност. Седях на нара и се вслушвах във воя на бурята. Гредите на колибата остро пропукваха от силния напор на вятъра и ме караха да се стряскам в непрогледната тъмнина.

Цяла нощ не мигнах. Кой искаше да ме убие? - питах се аз и се вслушвах във всеки шум. - Арики? Но Арики беше пиян. Той не би могъл да дойде в тъмнината до моята колиба. Тогава - кой?

II

Още на другия ден Смит и Стерн дойдоха при мене и ми донесоха чантата с лекарствата, няколко кутии цигари, кибрит, ловджийската пушка, с която бях стрелял вече, и един патронташ. Смит заяви тържествено, че ми ги подарява, но аз отказах да ги взема. Тогава той остави всичко на нара и заяви, че ако откажа, това ще бъде най-голямата обида за него. Аз не възразявах повече, защото лекарствата бяха много необходими за племето.

– Добре - казах аз, - ще приема всичко това, но ако обещаете, че никога няма да ме наричате свой слуга.

– Никога, сър! - възкликна Смит. - Никога, повярвайте ми!

– А мене? - попита Стерн.

– И вас, Стерн! Ето, това е кръст!..
– И той наистина се прекръсти.

– И винаги ще ми говорите на "ви" - каза Стерн.

– Да, сър, винаги.

– А защо задигнахте всичко от моята колиба? - попитах аз плантатора.

– Аз не съм виновен, сър - отговори той. - Ето и Стерн е свидетел. Щом изтрезня, първожрецът събра десетина туземци и им заповяда да пренесат всичко в неговата колиба. Нима можехме да ги спрем? Сам разсъдете... извика и нас и ние тръгнахме след него. Нямаше как... После пак се напи и цяла нощ хърка като заклан. Ужасно, сър! Хиляди пъти съжалявам, дето напуснах яхтата.