Остров Тамбукту

– А защо да не си направим една гемия? - попита Смит. - Имаме достатъчно инструменти, пък и диваците ще ни помогнат.

– Невъзможно - завъртя глава капитанът. - Да направим гемия - това не е по силите ни. Нужен ни е най-малкото един добър дърводелец, а ние го нямаме.

– А какво ще кажете за една голяма платноходка? Нима и нея не бихме могли да направим? Капитанът помисли и каза:

– Платноходка - да, това може... Но аз не бих се решил да тръгна с платноходка през Индийския океан.

– Вие ли говорите това, Стерн? Вие, старият моряк?!..

– Да, стар за съжаление - тежко въздъхна капитанът. - Ако бях по-млад, сигурно бих се решил.

– И сега ще се решите - насърчи го Смит. - Трябва да опитаме всички възможности. Особено ако открием бисерни миди. Тогава на всяка цена трябва да се върнем в Англия, а след това отново ще дойдем тук, но вече подготвени. Искате ли да ви кажа какво мисля, Стерн? Мисля... не, не, по-право предчувствувам, че ще стана прочут като моя прадядо капитан Раг, когото злонамерени драскачи незаслужено опетниха. Крал на бисерите - как хубаво звучи това! - примигна плантаторът и продължи унесено: - Тогава нека се пазят лондонските акули! Аз ще ги глътна заедно с банките и фабриките им и тоя ден ще бъде най-щастливият в моя живот.

– Лошото е, че бисерните миди живеят на морското дъно, откъдето мъчно ще ги извадим - каза капитанът. - Все пак ще се опитам... И тъй, да вървим! Трябва да вземем някои неща от колибата.

Отидохме в колибата на Смит и Стерн. Досега аз не бях влизал в нея и много се изненадах, като видях как комфортно бяха се наредили двамата англичани. В ъгъла имаше две пружинени легла, покрити с меки одеяла и с мрежи за москити. Нарът, и подът бяха постлани със скъпи килими, край стените бяха наредени меки кожени фотьойли, по средата - маса с няколко стола, а в дъното бяха струпани един върху друг много чували и сандъци.

– Изглежда, че сте с кътали доста неща от яхтата - казах аз на плантатора.

– А защо не? - отвърна той. - Скътах някои полезни неща и мисля, че съм постъпил разумно.

– Не се ли страхувате, че туземците могат да ги задигнат?

– О, не! Арики обяви моята колиба за табу (между първобитните племена в островите на Тихия и Индийския океан е съществувал такъв обичай: когато се наложи табу - забрана на нещо - никой не го докосва) и никой не смее да влезе вътре. Освен това туземците не знаят кое за какво служи, пък и не се интересуват. Само Арики - тоя упорит и нахален старец - ме безпокои. Научи вече две английски думи и само тях повтаря: "Коняк, цигарки, коняк, цигарки"... Просто не зная как да се отърва от него. Всеки ден му давам по една бутилка коняк и по една кутия цигари. А това няма да продължава вечно, защото нямам фабрика за коняк и за цигари, нали така? Какво ще правя, когато сандъците се изпразнят?

– А за колко време ще му стигнат вашите запаси? - попитах аз.

Плантаторът ме погледна изпитателно, след това се усмихна пресилено и на свой ред попита:

– Искате да знаете колко коняк и цигари имам още?

– Да.

– А защо се интересувате? И на вас ли ви се пие коняк?

– О, не, бъдете спокоен! Бих искал да зная няма ли да напоите Арики и неговите приятели.

– Арики да, но неговите приятели - никога! - заяви Смит.

– Дайте ми едно дълго въже - обърна се Стерн към плантатора и прекъсна нашия разговор. - Преди да се спусна на морското дъно, трябва да измеря дълбочината. Ще ми трябва и една торба за мидите.

– Дадено, Стерн - с готовност се отзова Смит и като се порови из един сандък, подаде на капитана въже и торба.

– А сега не е зле да му ударим по един коняк - намигна ми капитанът.

Смит донесе една бутилка коняк и три чаши.

– Да, случаят е особен и заслужава да се почерпим - каза той. - И тъй, наздраве! За успеха на нашето дело!

– За бъдещия крал на бисерите! - дигна чашата си капитанът и се чукна с плантатора, който се усмихна доволен. - А вие няма ли да пиете? - попита ме той, след като видя, че отказах да взема своята чаша.

– Не, предпочитам една пура, ако мистър Смит няма нищо против...

– Разбира се! - рече плантаторът и ми поднесе кутията с пурите.

II

Взехме въжето и торбата и отидохме в малкия залив. Беше обед и слънцето сякаш гореше над главите ни. Седнахме в една лодка, минахме през тесния канал и навлязохме в големия залив. Капитанът върза с въжето един доста тежък камък, който беше взел от брега, и го спусна във водата. След това измерихме дълбочината - беше дванадесет метра.

– Доста е дълбоко, но ще се опитам - каза капитанът, като се съблече. - Камъкът е тежък, бързо ще ме отнесе на дъното, но не гарантирам, че ще изляза. Ако не се върна, не ви съветвам да ме търсите: акулите ще се погрижат за мене.

– Без шеги, Стерн - казах аз разтревожен. - Внимавайте, защото тук наистина има акули.

– Акулите не обичат миризмата на коняка и бягат от нея като дявола от тамян - засмя се капитанът. - Но мистър Смит го пести за първожреца и ми даде само една чашка.

– Ако знаех, щях да ви дам цяла бутилка - каза Смит.

Капитанът широко се усмихна:

– Аз съм съгласен да я получа, след като си свършим работата, ако нямате нищо против...

– Разбира се! - кимна с глава плантаторът. - Бутилката е ваша!

Капитанът взе здраво в ръцете си камъка и се хвърли във водата надолу с главата. Аз държах въжето, което бързо се размотаваше в ръцете ми, и си мислех: "Дълбочината е доста голяма. Дванадесет метра - това не е шега! Старият морски вълк ще стигне дъното, но дали ще успее да излезе пак на повърхността?" Когато изказах съмненията си на плантатора, той махна с ръка:

– Стерн е опитен моряк, не се тревожете. Някога като студент и аз обичах водния спорт. Веднъж дори получих награда. Задържах се под водата седемдесет и седем секунди!

– Това много ли е?

– Опитайте и ще видите какво значи да останете под водата седемдесет и седем секунди.

Въжето престана да се размотава. Значи, капитанът беше стигнал на дъното. Чаках изтръпнал. Стори ми се, че е минал цял час, откак беше изчезнал под водата. Най-после той се показа на повърхността, разтърси глава и като дигна лявата си ръка, показа ни една мида, голяма колкото човешка глава.

– Пълен успех! - извика той радостен, като пое дълбоко въздух. - Дъното е осеяно с милиони бисерни миди!

– Милиони! - извика Смит възторжен. - Не преувеличавате ли, Стерн?

– Ни най-малко, сър! На дъното има планини от бисерни миди. Дайте ми торбата и издърпайте камъка - помоли ме капитанът, като хвърли голямата бисерна мида в лодката.

Той взе торбата и я преметна през рамото си, а аз измъкнах камъка от водата. Капитанът го взе и отново се спусна на морското дъно. Този път той се забави по-дълго време. Гледах с тревога часовника си и броях секундите, без да си поемам дъх. Минаха петдесет секунди, след това шестдесет... Почувствувах как нещо притиска гърдите ми като воденичен камък, който след всяка измината секунда ставаше все по-тежък. На седемдесетата секунда ушите ми зашумяха, а главата ми сякаш почна да се надува като гумена топка. На седемдесет и седмата секунда не издържах и си поех въздух. Изведнъж почувствувах голяма лекота, сякаш воденичният камък беше паднал от гърдите ми, а ушите ми престанаха да шумят. Но капитанът още не се показваше. Бяха изминали толкова секунди, колкото някога издържал Смит и получил награда, а капитана още го нямаше... той се показа над водата едва на деветдесетата секунда. Дишаше тежко, но лицето му сияеше: торбата беше пълна с бисерни миди!