Остров Тамбукту

– Поемете я - каза той, като плюеше солената вода, която бе влязла в устата му през носа. - И преместете лодката на петдесет метра оттук. Искам да изследвам по-голямо пространство.

Няколко пъти премествахме лодката на различни места в залива и всеки път капитанът изваждаше пълна торба с бисерни миди. Оказа се, че по дъното на целия залив има несметно богатство. След десетото спущане старият моряк се умори и се качи в лодката.

– Напред към брега! - извика Смит радостен. - Трябва да проверим какво има в тия черупки.

Налегнах на веслата и лодката заплава обратно към малкия залив. Смит нямаше търпение и преброи мидите, преди да стигнем на брега. Те бяха шестдесет и пет.

Както е известно, от черупките на бисерните миди правят седеф. Той е доста скъп, но много по-скъпи са самите бисери, които се образуват в някои миди. Когато в това мекотело животно попадне зрънце пясък или някакво друго чуждо тяло, животното отделя особен сок, който се втвърдява около чуждото тяло. Така постепенно се образува твърдо зърно - бисер, който се увеличава с течение на годините. Най-скъпи са белите бисери. Те са кръгли или крушовидни и се образуват в самото тяло на мекотелото. Но има бисери и с други цветове - те се образуват под самата черупка и са прилепени до нея. Разбира се, не във всяка мида има бисерни зърна. В цяла грамада от тия животни може да не намерите нито едно зрънце, но понякога, макар и много рядко, само в една мида се срещат по няколко бисера.

Стоварихме нашите шестдесет и пет миди на брега и внимателно открихме черупките им. Само в седем от тях намерихме по един бисер - три доста едри, като бисера на капитана, и четири по-малки.

– Това е безценно богатство, сър! - възторжено каза плантаторът. - Във всяка десета мида по един бисер - това е нечувано.

Ние със Смит получихме по един едър и по един дребен бисер, а останалите дадохме на капитана. Според преценката на плантатора моите два бисера струваха колкото заплатата ми за цяла година. Като гледах лъскавите топчета, аз си мислех: "Колко лошо е устроен светът на богатите хора наистина! Те плащат баснословни суми за едно такова зрънце, с което украсяваха пръстените и огърлиците си, а хората, които вадят бисерите от морското дъно, нямаха какво да ядат"...

– Слушайте, приятели - неочаквано се провикна Смит и прекъсна мислите ми: - Хрумна ми една великолепна идея. Искам да ви направя богати хора. Съгласни ли сте?

– Дадено, сър! - изгърмя гласът на капитана. - Великодушно ви предоставям това удоволствие.

– Не се смейте, Стерн, работата е сериозна. Ще образуваме дружество за събиране на бисерни миди.

– Бисерно дружество "Смит и Ко" - шеговито подхвърли капитанът.

– За названието няма да спорим, устав няма да пишем. В нашия устав ще има само едно условие: всичко ще делим на три равни части и всеки от нас ще си получава своето. Какво ще кажете, Стерн? Съгласен ли сте?

– Не съм съгласен - отрицателно поклати глава капитанът.

– Защо?

– Защото аз трябва да вадя бисерните миди от морското дъно, а това никак не е лесно. Дори е много вредно за здравето. Известно е, че ловците на бисери умират рано от постоянна липса на достатъчно въздух. От ушите им тече кръв, зрението им отслабва, по тялото им се появяват пъпки, които се превръщат в гнойни рани. Аз съм виждал ловци на бисери в Манаарския залив и не искам да бъда като тях. Не, сър, търсете си други съдружници. Не искам да ставам ловец на бисери.

– А кой ви кара да ставате ловец на бисери? - упрекна го Смит. - Вие ще бъдете пълноправен член на нашия триумвират. Други ще вадят кестените от огъня, бъдете спокоен. Всеки дивак би се съгласил да ни извади цяла лодка с бисерни миди само за едно герданче от мъниста.

– Само за едно герданче? Не е ли малко? - попитах го аз.

– Никак не е малко - беше отговорът. - Помислете добре! Макар герданите да са мои, печалбата ще делим на три равни части. Работата ще си разпределим така: Андо ще ни доставя ловците, Стерн ще ги командува, а аз ще раздавам герданите. След две-три седмици ще имаме по цял килограм бисери. Представяте ли си какво значи това? Помислете добре! Ще запазим и раковините, защото и те струват пари.

– Струват - съгласи се капитанът, - но в Англия или в някоя друга цивилизована страна. А в Тамбукту за цяла лодка миди няма да ви дадат дори и един кокосов орех.

Смит разпалено почна да ни убеждава, че рано или късно ние ще се върнем в своите страни като "крале на бисери". Според него сега, през време на войната, из Индийския океан кръстосват много повече кораби, отколкото в мирно време и вероятността край Тамбукту да мине някой кораб - военен или товарен - е много по-голяма, отколкото всеки друг път.

Той беше прав. Япония беше окупирала Ява и Суматра и корабите на самураите навлизаха и в Индийския океан, а корабите на Англия и Съединените щати постоянно превозваха оръжие в Африка и в Персийския залив. Колкото и голям да беше Индийският океан, сега по него плаваха много повече параходи, отколкото в мирно време, и вероятността нашият неизвестен остров да бъде открит беше много голяма.

Капитанът посрещна равнодушно неговото предложение. Не защото не искаше да стане богат, а защото не вярваше, че ще попадне някога в Англия. А аз разсъждавах така:

"Ако успея някога да се върна в своята родина, не ми трябват бисери. Самата тя е безценен бисер, по-скъп от всички бисери в света..."

Идеята за бисерно дружество "Смит и Ко" пропадна.

Четвърта глава. Строители с каменни брадви. Философията на Смит. Намесата на капитана. Лодка с платна. Предстоящо пътешествие

I

Големият празник наближаваше и туземците почнаха да се готвят за неговото посрещане. Най-напред решиха да направят нови колиби за бъдещите младоженци. Всички младежи и девойки, които щяха да се оженят на големия празник, трябваше да имат свой дом. Но построяването на една колиба беше много трудна работа, защото туземците работеха почти с голи ръце. Те нямаха никакви други сечива освен каменни брадви и раковини, които им служеха вместо ножове.

Една сутрин Боамбо събра хората, раздели ги на няколко групи и всички почнаха работа. Едни отидоха в гората да секат млади дървета за греди и диреци, други свличаха дървета на ръце в селото, като ги връзваха със здрави лиани и ги теглеха подире си, трети насичаха дърветата по мярка, според големината на колибата, обелваха корите им и строяха самите колиби. Това ставаше много бавно. За да издялат с каменни брадви един стълб за основа и да го забият половин метър в земята, двама-трима души губеха цял ден. А само за една колиба бяха нужни десетина такива стълбове. Върху тях нареждаха гредите на покрива и ги превързваха здраво с лиани, след това поставяха една напречна греда от единия до другия край на билото и я превързваха за гредите, после я подпираха с три стълба. Напреки по гредите нареждаха бамбукови стъбла от край до край на покрива и също ги превързваха с лиани, а върху тях застилаха рогозки и палмови листа, за да не тече вода, когато вали дъжд.

Покривът беше главната част на всяка колиба и туземците полагаха големи грижи, за да го направят колкото се може поздрав. След това изграждаха стените. Върху стълбовете, които крепяха покрива, нареждаха едно до друго бамбукови стъбла, превързваха ги с лиани и стената беше готова. На предната стена оставяха тесен отвор за врата. Тогава идваше ред на двата нара - един в колибата и втори вън пред вратата. Над външния нар издигаха лек покрив за сянка.

Жените също помагаха при строежа на колибите - плетяха рогозки от палмови листа за покрива, носеха от гората лиани и очистваха бодлите им, беряха палмови листа за покрива, но не изоставяха и ежедневната си домашна работа.