Остров Тамбукту

Навлязохме в гората. Пътеката беше стръмна. Изкачвахме се бавно, като се хващахме за лианите, превързани като въжа за дърветата. Без помощта на тия лиани човек би трябвало да пълзи - толкова беше стръмна пътеката. Освен това дебелите корени на гигантските дървета тук и там препречваха пътя ни и образуваха високи прагове, които също затрудняваха изкачването. Арики се умори и аз трябваше често да го чакам, докато си почиваше.

Когато най-после се изкачихме на хълма, пред погледа ни се откри голяма част от брега и целият залив. Долу се виеше син пушек от недогорелите колиби. Виждаха се и двете подводници - те приличаха на кибритени кутийки, захвърлени в безкрайната шир на океана.

– Ох, да починем! - въздъхна Арики и тежко се отпусна на земята.

Стори ми се, че за един ден той беше остарял с десет години. На лицето му беше изписано страдание. Той притвори очи - същите очи, в които до вчера горяха зли пламъчета. Бях готов да му кажа истината и да го оставя сам да реши да отиде ли при племето, или да се върне при японците. Но като си спомних колко горчивини беше ми причинил - не само на мен, но и на много туземци, - аз си казах: "Не го съжалявай. Той напълно е заслужил участта, която го очаква. Всяко ненаказано престъпление насърчава престъпника..."

Отново тръгнахме и след половин час стигнахме до колибата. Тя бе построена до висока скала, от която скачаше малък поток. В течение на векове водата беше издълбала в гранита дълбок вир, в който водата се виеше на въртопи и се пенеше. Наоколо се издигаха високи дървета, чиято сянка падаше над водопада. Тоя красив, притулен кът сякаш бе създаден само за отмора. Човекът, който пръв е дал идеята да бъде построена тук тази малка колиба, положително е бил поет по душа и сърце.

Седнах на края на скалата. Долу под мен водата бучеше и пръскаше хиляди ситни капки, които блестяха на слънцето с всички цветове на дъгата. Арики се изкачи по стъпалата, издълбани в гранита, и надзърна в колибата.

– Жълтият тана не е тук! - извика той смутен.

Аз мълчах. Първожрецът бързо слезе при мен и пак извика:

– Чуваш ли, Андо? Жълтият тана не е тук! Ти ме излъга!

– Да, излъгах те! - признах аз.

Бях смутен. Не можех да гледам първожреца в очите, макар да смятах, че той напълно заслужаваше участта, която му готвех:

– Какво ще правиш с мен, Андо? - проплака Арики. - Къде ме водиш?

– При тана Боамбо.

– Не, не! - извика Арики отчаян и отстъпи назад. - Искам да ме заведеш при жълтия тана! Ти обеща! Ти ми каза, че жълтият тана ще ми даде много коняк и много цигарки!..

Отвърнах глава от противния старец. Да, той беше непоправим. Дори и сега в него не заговори съвестта. А колко прегрешения тежаха на побелялата му глава! Тоя човек не заслужаваше съжаление и милост...

– Върви с мен, подлец! - извиках му строго и като го хванах здраво под ръка, поведох го по пътеката през високата трева аланг-аланг, която покриваше поляната около колибата.

– Не, не! - задърпа се първожрецът и седна в тревата. - Няма да дойда! Не искам да отивам при Боамбо! Той ще ми отнеме седемте пояса на мъдростта и ще ме прогони в джунглата! Не искам, чуваш ли! Заведи ме при жълтия тана! Шамит каза, че жълтият тана има много коняк и цигарки.

– Върви с мен, нещастнико! Ти измени на своето племе и отиде при неговите врагове. За коняк и цигарки си готов да продадеш рода си и цялото племе! Ставай! Живо!

Като разбра, че не се шегувам, Арики стана и тръгна бавно пред мен с наведена глава. Той приличаше на престъпник, чиито вериги му тежат повече от извършеното престъпление.

– Веднъж ти ми каза, че има добри пакеги - мърмореше той, като пристъпяше едва-едва по утъпканата пътека. - И Шамит ми каза днес: "Пакеги нанай-нанай". О, той ме излъга! И ти ме измами! Защо? Арики е стар. Арики е уморен. Арики не може да върви...

Все пак той вървеше, макар и бавно. Навлязохме в гората. Изведнъж ни обгърна полумракът на тропическия лес, сякаш слънцето беше угаснало. Отвсякъде лъхаше прохлада. Наоколо се издигаха дебели и високи дървета, чиито мощни клони, преплетени с гъста мрежа от лиани, образуваха над главите ни непроницаем свод, през който едва проникваше ярката светлина на деня. В тишината на тоя полумрак човек се чувствува самотен и безпомощен.

Неочаквано иззад едно дебело дърво излезе млад туземец и ни препречи пътя с дългото си копие. Цялото му тяло от главата до петите бе намазано със сажди, а лицето, гърбът и гърдите му бяха нашарени с бели черти, които показваха, че племето е във война.

– Стой! - извика младият мъж и насочи копието си към нас. - Къде отивате?

– При тана Боамбо - отговорих аз.

– А къде бяхте?

– При пакегите.

– При жълтите дяволи - поправи ме той.

Младият мъж ни изгледа подозрително и попита:

– И Арики ли беше при тях?

– И той.

– Значи, истина е! - мрачно каза младият туземец. - Всички разправят, че Арики останал при жълтите дяволи...

– Да, той беше при тях - потвърдих аз.

– Ух! - стрелна го с очи туземецът. - Предател! Сега гневът на Дао ще се стовари върху старата ти глава. Да вървим! - И като тръгна пред нас, той ни предупреди: - Внимавайте! Ако видите на пътеката стрела или копие, не го пипайте - то носи смърт. Ако лиана или клон са препречили пътеката, не се докосвайте до тях, защото и те носят смърт. Внимавай, Андо! Виждаш ли тази ирена? - И той ми посочи дългото стъбло на палмата ротанг, което препречваше пътеката на височина около един метър от земята. - Тя е смъртоносна. Внимавай!

Той се наведе ниско и пълзешком мина под лианата, без да я докосне.

По пътеката имаше още много такива смъртоносни препятствия. Всяко от тях бе превързано с тънък канап, прикрит в буйната зеленина. За другия край на канапа бе превързана скрита в зеленината изопната тетива, на която бе прикрепена отровна стрела. Едно леко докосване до забито в земята копие или до тънка лиана, която е препречила пътеката - и от гората излита отнапред нагласена отровна стрела и се забива в тялото на този, който се е докоснал до копието или до лианата.

"Японците мъчно ще завладеят острова - мислех си аз. - Те превзеха само крайбрежието около залива и селището на туземците, но едва ли ще проникнат във вътрешността, ако всички пътеки са осеяни с тия хитро направени смъртоносни препятствия".

Пътеката лъкатушеше през непроходимия лес, покрай дънерите на вековни дървета и се спусна в дълбок дол със стръмни брегове и сипеи, подкопани от прииждащите води през време на поройните дъждове. Но сега в тясното корито протичаше само плитка вадичка с кристално бистра вода. Утолихме жаждата си и си починахме, след това се заизкачвахме по отвъдния склон. Той беше много стръмен, а пътеката се простираше право нагоре като по опънат конец и ние трябваше да пълзим и да се хващаме за корените на дърветата или за коловете, набити в земята специално за тази цел. И ако нашият водач не ни показваше кой корен и кой кол е опасен, положително щяхме да станем жертва на някоя отровна стрела.