Пазителят на монетния двор

— Но какво е значението? — попита Нютон.

— Значението? — повтори господин Туисълтън. — Кръв, разбира се. Кръвта е в основата на всичко. Разберете ли това, ще разберете какво се е случило. Това е тайната. Трябва да го знаете, сър.

— Ще се пролива още кръв?

— Още? Но те едва започнаха, сър. — Господин Туисълтън се засмя. — Ще има много убийства. Много кръв. Зависи от това дали ще има мир или война. Не мога да ви кажа повече, сър, защото не знам. Никой не знае кога и какво ще стане. Може би скоро. Може би не. Може би никога. Кой може да каже? Но вие ще помогнете, сър. Ще ни помогнете да започнем. Вероятно все още не го знаете, но ще го разберете.

— Господин Туисълтън, знаете ли какво е значението на израза „pace belloque“?

— Не, сър. Друга тайна?

Поклатих уморено глава и дръпнах ръката си от вкопчените пръсти на лудия.

— Истинско безумие.

— Да, безумие — съгласи се господин Туисълтън. — Ще подлудим всички в Лондон. И после кой ще ни лекува?

Той видя, че се готвим да се сбогуваме и се развълнува. Държането му стана още по-яростно и невъздържано и след по-малко от минута започна да бръщолеви несвързано и на устата му изби пяна. Това, изглежда, беше заразително, защото изведнъж другите луди наоколо започнаха да крещят неистово и да вилнеят. Скоро настъпи такова безредие, което би възмутило дори Ада и Сатаната би се оплакал от проклетия шум. Няколко надзиратели се нахвърлиха с камшици върху невменяемите. Гледката беше сърцераздирателна и господарят ми и аз забързахме към изхода на „Света Мария Витлеемска“, изгаряйки от нетърпение да се измъкнем от задушния въздух, изпълнен с мирис на разложение.

Нютон поклати глава и облекчено въздъхна, докато минахме под меланхоличните погледи на статуите на портата.

— Най-много от всичко се страхувам да не си загубя ума — каза той. — През първата си година в Кембридж изпаднах във временно душевно разстройство. Имах главоболие и не спах няколко седмици. Мисленето ми беше объркано и замъглено.

Симптомите ми ставаха все по-познати, защото състоянието ми, изглежда, се влошаваше, но не споменах за това на моя господар, а само попитах дали наистина е възможно човек да изгуби ума си, като види призрак, както сержант Роан ми беше казал.

— Тук не става дума за призраци — отвърна Нютон. — Господин Туисълтън е болен от сифилис. Не видяхте ли гнойните рани на краката му? Или може би сте забелязали атрофиралите му очи, треперещите устни и език и частичната парализа? Това са симптоми на напреднал стадий на сифилис.

— Бих искал да си измия ръцете — немощно промълвих аз.

— Нямаме време. Трябва да отидем да поговорим с едни шапкари.

— Шапкари? — Въздъхнах уморено. — Освен ако не възнамерявате да си купите нова шапка, макар че според мен не се интересувате от шапки, защо, за бога, искате да посетите шапкари?

— Какво? „Ти ли даде хубави крила на пауна и на камилската птица пера и пух?“ — отвърна той и като видя, че се намръщих, добави. — Йов, глава тридесет и девета, стих 13.

Седнахме в каретата и с доволен вид Нютон ме потупа по крака и ми показа писмото, което господин Туисълтън му бе дал. За уморените ми очи на листа беше написана позната, но разбъркана смесица от букви.

„tqbtqeqhhnuquczrpsvxwkxfklevqtogkxzzlalc-

sulixpdmctzxlzlbizgtpajpdnfpadykforlfbpfoxl-

duyxwmilldsdlnriieoerxqxnuiffibpaaafyagfokse-

icrlexuxtjplttlcgwrnrniiqliizgvyqsswncebkrnyety-

bohlckuasyfkthyizmhzbkvzhydumtksrnpjlyxdlo-

qmhnfyczeszrvepnbrvhyleedufiiivdehfgdr-

wdeeuhmmonheybbiktaopigbojcxdgciioiivmnkib-

hvonxnlzsiefzwkrrvsfdedzhmmnsheasgdtpyhri-

wqupnefiogzrirpmjpnqcdlnxqtpfydgmpluynics-

bmkhwvsqtexgzidypjtndgizfkkmbkaoprtd-

sxyhlmwifxxsaklrdcsnnyiioiifliirtqtnnwzbxyjg-

wdkcwxylkiajmcykakxkhziqimunavbolltadvfw-

pfmgwcmzuszpdqaktiemptpcyvkeygeyffhskntdu-

vnfykrshmorrvuokgnbuutclafcpnwwekrkcezaxb-

plusezgtlqwbypuufzqxdziifskszrktncnuljdvfedpg-

nohprzdoosyskxshdkdgwktgqwtavdhrusmocxi-

ipiyrlmwopohkd“

Бъркотията нямаше очевиден смисъл, но Нютон заяви, че е открил схема — същата като в предишните послания.

— Но господин Туисълтън е невменяем — възразих аз.

— Несъмнено — съгласи се той.

— Тогава не разбирам защо приемаме толкова на сериозно писмото.

— Поради простата причина, че не го е писал господин Туисълтън.

— Но откъде знаете?

— От няколко години се забавлявам, като се опитвам да разгадая характера, наклонностите и способностите на човека, съдейки по почерка му — обясни Нютон. — По този начин може да се определи дори здравословното му състояние, например дали страда от някакво заболяване на очите или от парализа. Имайки предвид решителната, силна ръка, написала писмата, и очевидно влошеното здраве на господин Туисълтън, може да се направи изводът, че авторът на това послание не е невменяем. Има и една любопитна подробност. Авторът е учил латински.

— Как разбрахте, за бога?

— Буквите „а“ и „е“ се срещат заедно три пъти в закодирания текст и на тези места авторът на писмото спазва общоприетото изискване да ги слее в „ае“. Това показва дифтонг, сложна гласна или съединяване на гласни, и говори за латинско произношение. Така например трябва да произнасяме „С“ в думата „Caesar“ като „К“. Ето защо авторът на посланието безспорно е образован човек, а това изключва господин Туисълтън, чието образование е основно.

— Защо мислите така? Може да е учил латински.

— Не си ли спомняте, че в отговор на бръщолевенето му за война и мир, го попитах какво означават латинските думи „расе belloque“!

— Да, разбира се. „В мир и във война.“ Зачудих се защо му зададохте този въпрос.

— Той не знаеше значението им. Следователно, не е учил латински. — Нютон въздъхна. — Днес схващате много бавно, Елис. Добре ли се чувствате? Не приличате на себе си.

— Измъчва ме главоболие, сър. Но ще се оправя — добавих аз, макар че не се чувствах добре.

Пристигнахме в Пал Мал. Превзетият шапкар хугенот Самюел Тюе ни изгледа, сякаш бяхме птици на Минерва 37 , когато влязохме в магазина му. Несъмнено беше свикнал с по-екзотични пуяци като пищно издокараното конте, което разглеждаше шапка със същото внимание, каквото Нютон или аз бихме посветили на фалшива монета. Господин Тюе изслуша въпросите на Нютон за перата, вдигна капака на малка емайлирана кутийка за енфие, смръкна и после отвърна, че Джеймс Чейс, търговец в Ковънт Гардън, го снабдява с щраусови и паунови пера, тъй като е най-големият и най-добрият доставчик в Лондон.

37

Минерва (лат.) е отъждествявана с древногръцката Атина — богинята на мъдростта, чийто символ е совата. — Б.ред.

След известно време отидохме на работното място на господин Чейс, огромен птичарник, пълен с всевъзможни патици, гарвани, лебеди, гъски, кокошки и няколко пауна. Нютон извади дългото перо с дъгоцветно око, обагрено в синьо и жълто, което беше донесъл от Тауър, и обясни, че е дошъл по държавна работа.

— Казаха ми, че вие сте най-големият доставчик на екзотични пера в Лондон.

— Вярно е, сър. За перата аз съм онова, което Вирджиния е за тютюна, и Нюкасъл за въглищата. Снабдявам всички — майсторите на карети, на писалки, на мебели, на легла и шапкарите.

— Това е перо от син индийски паун, нали?

Господин Чейс, висок и слаб човек, който самият приличаше на птица, разгледа перото и сетне потвърди предположението на Нютон.

— Да, сър.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

— Не е било поставяно на шапка, защото не е подкастрено. Пауните са редки птици и някои богаташи ги харесват, но имат лош нрав и трябва да бъдат държани далеч от другите домашни птици. С изключение на факта, че перото е от някой от моите пауни, не мога да ви кажа почти нищо за него, господа.

— От един от вашите пауни? — повтори Нютон. — Откъде знаете?

— По знака, разбира се. — Господин Чейс обърна перото и ни показа роговия край, на който имаше синьо петно. — Всичките ми пера са белязани по този начин. Знак за качество, независимо дали перото е лебедово за писане или щраусово за дамски шапки.

— А знаете ли на кого сте го доставили?

— Почти всичките ми паунови пера отиват при господин Тюе или мадам Шере. И двамата са французи шапкари. Хугеноти. Добри са за бизнеса с перата. От време на време продават по някое на дамите, които искат сами да си направят шапки. Господи Тюе казва, че много жени си шият рокли, но малко имат желание да си направят шапка. Онзи ден продадох няколко паунови пера на нов клиент. Не си спомням името му, но мога да кажа, че не приличаше на шапкар.