Пазителят на монетния двор

— Говори се, че хугенотите в Лондон са колкото римокатолиците — отбелязах аз. — Чух, че били петдесет хиляди.

— Средището на тяхната общност е църквата с приюта за бездомни на Треднийдъл Стрийт. Някои ходят в параклиса на Августинските монаси в Сити, а други във френската конформистка църква в Савой в Уестминстър. Но всички хугеноти от Тауър, независимо дали са от Монетния двор или от Артилерията, посещават Треднийдъл Стрийт. Отидох на богослужение във френската църква „Ла Патент“ в Спайтълфийлдс, където открих много неща, достойни за възхищение, тъй като мнозина хугеноти отричат Триединството, а тези възгледи са ми познати. Но са изключително потайни. Поискаха да заявя убеждението си, че Христос е човешко същество, макар и незаченато в грях, преди да ми разрешат да остана на литургията им, защото много се страхуват от шпиони. И мисля, че с основание. Често съм чувал, че сред тях се крият католици. Моите агенти казаха същото, но твърдението им се основава само на невежеството и въображението им, тъй като нашите шпиони мислят, че всички французи са лоши.

— И аз смятам така. Мнозина хугеноти се сражаваха за крал Уилям в битката при Бойн, включително самият генерал Рувини. Признавам обаче, че не разбирам защо са преследвани и защо толкова много от тях са тук.

— Но трябва да сте чували за масовото клане в нощта на Свети Вартоломей.

— Да, чувал съм, но не мога да опиша какво се е случило.

Нютон поклати глава.

— Мислех, че обстоятелствата на масовото клане са известни на протестантите навсякъде. Що за история учат младите в днешно време? — въздъхна той. — Позволете ми да ви осветля. В нощта на двадесет и четвърти август 1572 година голям брой протестанти отишли в Париж, за да видят сватбата на хугенота Анри Наварски, бъдещия френски крал и дядото на сегашния френски крал Луи, с Маргарита от управляващата френска католическа фамилия Валоа. Коварните Валоа видели възможност да изкоренят протестантството във Франция и се възползвали. Десет хиляди били убити в Париж и много повече в провинциите. Смята се, че римокатолиците избили седемдесет хиляди хугеноти протестанти. След това много хугеноти потърсили убежище в Англия.

— Но това е било през 1572 година. Те вече би трябвало да са се интегрирали в английското общество.

— Анри бил пощаден и впоследствие станал крал на Франция и според Нантския едикт установил религиозната търпимост към протестантите в страната. Това продължи допреди десетина години, когато внукът му отмени едикта, и сега хугенотите отново бягат в Англия. Разбирате ли?

— Да. Но твърдението ви, че в Тауър има неколцина хугеноти, ме изненадва. Човек би помислил, че безопасността на Монетния двор изисква на служба в гарнизона да бъдат назначавани само англичани.

— Неколцина? Имах предвид много. — Нютон взе лист хартия, на който имаше два списъка с имена. — В Монетния двор — господин Фуке, господин Колини, господин Валие и господин Бейл. В Артилерията — капитан Морне, капитан Лакост, капитан Мартин, сержант Роан, ефрейторите Кузен и Ласко и стражите Пюжед, Дюри, Нимо и Лестрад. Може би има и други, за които все още не знаем. Потърсилите убежище в Англия от 1685 година насам и след отмяната на Нантския едикт се забелязват по-лесно от онези, чиито семейства са дошли тук след поражението при Ла Рошел през 1629 година. Капитан Морне е роден в Англия. Както и господин Бейл. Те са по-скоро англичани, отколкото французи и следователно по-слаби брънки в хугенотската верига.

— Мислите ли, че заговорничат да направят нещо? Възможно ли е те да са убили Даниъл Мърсър и господин Кенеди?

— Не мога да правя догадки. Трябва да разберем това. Много неща свързват френското протестантство и хугенотите с окултния свят на алхимията. Но не смятам, че в хугенотите има нещо, което да ги кара да бранят алхимията повече от мен.

— Може и да е така — съгласих се аз. — А тамплиерите, за които говори вашият приятел от Кралското дружество господин Пийп, когато обядвахме с него? Те не са ли французи? Не е ли възможно хугенотите да са наследници на тамплиерите и тяхната тайна? Няма ли да си заслужава да убиват заради съкровището? Струва ми се, че около нас има много тайни.

— Достатъчно — изпъшка Нютон. — Измъчвате ме с непрестанните си размишления.

— Какво бихте искали да направя?

— Трябва да наблюдаваме хугенотите. И да се надяваме, че ще се разкрият. Особено капитан Морне. Мисля, че колкото повече знаем за него, толкова по-подготвени ще бъдем да го разпитаме отново. Той не е силен характер като сержант Роан, който, изглежда, някога е бил роб в галерите от флотата на крал Луи. Убеден съм, че няма да го пречупим лесно. А през това време трябва да се научите да бъдете търпелив, драги мой. Няма да спечелим нищо, ако действаме прибързано. Отношенията между Монетния двор и Артилерията са деликатни. И този гордиев възел трябва да бъде разсечен, ако след това искаме да използваме въжето.

През следващите три седмици работих с мрежата от агентите на Нютон, за да следя хугенотите в Тауър. Морне често посещаваше дома на лорд Ашли на Странд. Ашли беше от вигите и член на Парламента, представляващ Пул в Дорсет. Сержант Роан често присъстваше в съда в Уестминстър Хол. Слушаше съдебните дела, но истинската цел на посещенията му, изглежда, беше да се среща с висок на ръст духовник, от когото като че ли получаваше заповеди и който носеше широкопола шапка с черна копринена лента и дълъг розов шарф. Мъжът имаше криви крака и дебел като на бик врат и се изплъзваше толкова бързо, че изгубихме следите му някъде в Саутуърк и не можахме да разберем кой е.

Докато сведях сержант Роан покрай магазините от двете страни на Уестминстър Хол, се случи нещо странно, което ме сблъска лице в лице с него и ми даде възможност да оценя по-високо характера му.

Откъснах за миг очи от сержанта, за да огледам една от множеството жени от занаята, които обикновено се въртяха там, и се ядосах, когато открих, че съм го изпуснал. Разсъждавайки, че вероятно не съм роден за шпионин, защото блудниците лесно ме разсейват, аз тръгнах към голямата врата на Уестминстър Хол, когато видях друга красива проститутка и се сблъсках със сержанта. Той разбра каква е причината за моята липса на внимание и искрено се развесели. Потупа ме по рамото, показвайки непринуденост и дружелюбност, които ме изненадаха, и ме покани в близката пивница. Приех, тъй като се надявах, че може да науча нещо, и действително стана така, но не каквото предполагах.

— Вашият господин Нютон е умен човек — каза той, като донесе две чаши хубав портвайн. — Не знам защо ме подозира, че съм размирник, но нещата между капитана и мен съвсем не стоят така, както мисли. Ние сме стари приятели и забравяме ранга, когато се караме. От време на време приятелите се спречкват. Когато си служил заедно с някого, сражавал си се с него рамо до рамо и няколко пъти си му спасявал кожата, имаш известни привилегии, предимства, така да се каже. Някои биха го нарекли задълженост.

— Спасили сте живота на капитан Морне?

— По-скоро го запазих. Плениха ни в битката при Фльори, Фландрия, докато се сражавахме за крал Уилям III Орански. Тогава претърпяхме първото си поражение в Нидерландия. Беше през 1690 година. Френският генерал Люксембург беше жесток човек и всички пленници бяха осъдени да служат като каторжници в галерите на крал Луи до края на живота си. Три дни по-късно капитанът и аз пристигнахме в Дюнкерк, където ни изпратиха на галерата „L’Heureuse“. Знаете ли какво означава тази дума?

Поклатих глава.

— Късмет — обясни сержантът. — И мога да ви кажа, че във френските галери късметът е рядко срещано нещо. Галерата имаше петдесет скамейки за гребци, по двадесет и пет от двете страни. На всяка бяха оковани по шест роба, общо триста души. Не можете да си представите труда им, ако не сте били там. Гребал съм двадесет и четири часа без почивка, принуждаван от камшиците на надзирателите. Ако припаднеш, те налагат, докато отново започнеш да гребеш или умреш и те хвърлят на акулите. Най-бруталните биячи бяха турците. — Роан се усмихна, припомняйки си жестокостите, които описваше. — Християнин не може да бие така. Турците ни налагаха с въже, потопено в катран и солена вода. Слагаха заедно най-силните и най-слабите, затова гребяхме един до друг с капитана. Капитанът на галерата ни наричаше кучета и животът ни наистина беше кучешки. Той беше йезуит и мразеше всички променили религията си. Веднъж заповяда на турците да отрежат ръката на един човек, с която да бият друг. Неизвестно защо капитанът на галерата особено ненавиждаше моя капитан и го наказа с изключително жесток побой. Ако не бях аз, щеше да умре. Дадох му половината от моя хляб и сложих оцет и сол на раните му, за да спра гангренясването на плътта, и той оцеля. Понесохме много жестокости и трудности — лятната жега, зимния мраз, побоите, глада и канонадите от другите кораби. Веднъж ни улучиха с продълговата тенекиена кутия, пълна с части от верига и стар метал, която се пъха в дулото на топ. Една трета от мъжете в галерата бяха разкъсани на парчета. Ранените бяха изхвърлени през борда на акулите. Капитанът и аз изкарахме две години на онзи проклет католически кораб. Веднъж ме попитахте защо мразя католиците толкова много. Ами, ето защо. Посети ни игуменката на католически орден и предложи на нас, хугенотите, свобода, ако се откажем от вярата си. Мнозина го сториха, но разбраха, че тя е излъгала и не е в нейната власт да ни освободи. Капитанът я беше накарал да го направи. Предполагам, че това е била представата му за шега. Две години в галерите се равняват на цял живот, приятелю мой. Мислехме, че страданията ни никога няма да свършат. Но един ден се поведе битка. Адмирал Ръсел, Бог да го благослови, победи французите при Барфльор, превзе кораба и ни освободи.