Пазителят на монетния двор

— Но как? Не знаем къде е отишъл. Освен ако не е в Уестминстър Хол.

Нютон отново поклати глава.

— Отдавна се мръкна. Магазините вече са затворени. Мисля, че е отишъл другаде.

— Разбира се. В „Лебеда с двете шии“ на Тътъл Стрийт. Или в баптистката църква в Уопинг.

— Може би ще го намерим там — съгласи се Нютон. — Или на друго място.

— Признавам, че нямам представа къде другаде бихме могли да го търсим.

— Лулата все още е топла — каза той и ми я даде.

— Да. Не може да е излязъл отдавна.

— Точно така. Забележете гъстия, черен нагар вътре. Това не е тютюн.

— Прилича на засъхнала меласа. Въглен ли е?

— Не. Спомняте ли си, че пръстите на господин Оутс бяха почернели? И странната миризма, която се излъчваше от него?

— Да, беше много особена. Мисля, че съм я долавял и на друго място.

— В Саутуърк. Там, където проследихте клетия капитан Морне.

— Да. Как разбрахте?

— Това е опиум. Парацелз и по-наскоро английският аптекар Томас Сайденхам са се научили да използват опиума в шерито заради лечебните му свойства. Тук е известен и като лауданум, опиева тинктура. Холандците обаче са въвели практиката да се пуши, а в Турция го наричат „Маш Аллах“, което означава Божие дело.

— Собствениците на онази непочтена къща в Саутуърк бяха холандци.

— Да, казахте ми това. Опиумът облекчава болката, което, разбира се, е Божията милост, но когато се пуши редовно, се превръща в пагубен навик. Човек понася по-лесно побоя, след като е пушил опиум.

— Разбирам какво имате предвид, сър.

— Всичко това ме кара да подозирам, че ако не намерим Оутс в „Лебеда с двете шии“ на Тътъл Стрийт, няма да е зле да го потърсим в Саутуърк. Не изпуснахте ли веднъж господин Оутс, докато го преследвахте в Саутуърк, преди да разберете кой всъщност е той?

— Да, сър. И като се замисля, мястото не беше далеч от бардака, където влезе Морне.

— Това би обяснило също така и защо Морне не ви е познал веднага. Вероятно съзнанието му е било замъглено от опиума. Вие споменахте, че ви се е сторил пиян.

— И аз щях да се замая, ако бях останал там. Пушекът беше опияняващ.

— Спомняте ли си къде се намира къщата?

— Мисля, че да.

— Хубаво. Ще отидем в „Лебеда“ и ако Оутс не е там, ще тръгнем надолу по реката и ще наемем лодка да я преминем.

Взехме хората от Държавната хазна с нас, макар че сигурно им се искаше да бъдат на друго място. Нютон се държеше презрително с тях, защото бяха позволили на Оутс да се измъкне под носа им от къщата в Акс Ярд. Оутс не беше в „Лебеда с двете шии“ на Тътъл Стрийт и скоро прекосихме реката и отидохме в Саутуърк. Над ниските покриви и назъбените комини се стелеше мъгла. В мрака блестяха малко лампи, които осветяваха пътя ни. Един-два пъти се подхлъзнахме в калта от тресавищата, затова бяхме мокри и изцапани, когато стигнахме до къщата на холандеца.

Нютон изпрати двама от хората на Хазната зад къщата, в случай че Оутс се опита да се измъкне, и ги предупреди, че ако той избяга, ще платят скъпо. Отново извадих пистолетите си и потропах силно.

Най-после вратата се отвори. На прага застана същата блудница, която бях видял и по-рано. Тя видя пистолетите ми и извика някакво име. От друга стая изскочи огромна хрътка и започна ожесточено да лае. Стъписах се и звярът сигурно щеше да прегризе гърлата ни, ако не бях стрелял в правоъгълната й глава и не я бях убил. Все още треперех като лист, когато влязохме вътре. Къщата вонеше на опиум. Оставихме други двама мъже на пост пред вратата, претърсихме горния етаж и намерихме няколко стаички, където на мръсни легла лежаха мъже и жени и пушеха лули с „Маш Аллах“. За мое облекчение първият човек, когото видях, беше така наречената монахиня, която налагаха с камшик за удоволствие на мъжете в стаята долу. Тя беше жива, макар и толкова зашеметена от опиума, че нейното съществуване едва ли можеше да се нарече живот. Беше ясно, че младата жена се подлага на унижения за удоволствие и бе забравила за лулата в почернелите си пръсти.

В съседната стаичка лежеше Оутс, обвит в белия пушек на опиума. Той ни видя, изслуша съдържанието на заповедта за арест и бавно се изправи. Но ако бяхме очаквали да покаже страх и да отрича обвиненията, тъй като така постъпваха повечето мъже и жени, които задържахме, дълбоко се лъжехме. Оутс беше отпуснат и безразличен и не се възпротиви, когато сложих белезници на ръцете му.

— Познаваме се, нали? — каза той, докато го извеждахме навън. — Наистина повярвах, че вие сте лорд Ашли, а вие — неговият прислужник.

— А сега накъде, доктор Нютон? — попита един от хората на Хазната.

— Към „Нюгейт“ — отвърна Нютон.

Почти неподвижните очи на Оутс блеснаха като въглени.

— За мен е чест да ме арестува великият Нютон — усмихна се той.

Приличаше на голяма ленива змия и този факт изостри интереса ми, докато вървяхме към реката.

Качихме се в лодката и се отправихме към другия бряг. Не можах да сдържа любопитството си.

— Не изглеждате обезпокоен от вашия арест и от провала на заговора, господин Оутс — отбелязах аз.

— „Нюгейт“ и аз сме стари познати, милорд. Не знам как другояче да ви наричам — ухили се той. — Мисля обаче, че този път няма да остана там дълго. В момента настроенията на протестантите срещу римокатолиците са много силни.

— Ще видим — измърмори Нютон.

— Може ли да попитам дали бяхме предадени?

— Единствено от вашето нехайство — отвърна Нютон.

— Как така?

— Разгадах писмата ви.

На лицето на Оутс се изписа недоверие.

— Ако това е истина, ще ви попитам само каква е ключовата дума, която сме използвали, докторе.

— Ще ви отговоря. „Кръв“.

Оутс подсвирна.

— Тогава е вярно, че сте най-умният човек на света, както се говори.

— Да, разгадах шифъра, но бих искал да знам как е бил измислен.

Изненадата на Оутс отстъпи място на спомените.

— Оригиналният шифър е бил измислен от френския дипломат Блез дьо Вигенер през 1570 година. Той е бил секретар на крал Шарл IX, докато разкрили, че е хугенот. Напуснал двореца и се посветил на шифрите. Работата му била продължена от мосю Декарт.

— Имате предвид философа Рене Декарт?

— Да, сър. Той е живял в Поатие като студент, когато градът все още е бил хугенотски. Открих шифъра там, докато учех във френската семинария.

— Но господин Декарт не беше ли римокатолик?

— Семейството му бяха римокатолици, но той поддържаше тесни връзки с хугенотите и през целия си живот беше голям приятел на нашата протестантска религия. Господин Декарт усъвършенства шифъра на Дьо Вигенер и го направи неразгадаем до деня, в който вие го разкодирахте, докторе.