Пазителят на монетния двор

Не споменах за сифилиса — диагнозата на Нютон за лудостта на Туисълтън — от страх да не прекъсна обясненията на сержанта.

— Морне обаче си беше луд — продължи той — и нехаен. Макар че служихме заедно на френска галера, не съжалявам, че го убих. Той беше извратен и ставаше все по-неуравновесен, затова започна да се превръща в пречка.

След онова, което видях в тресавищата на Саутуърк, не ми беше трудно да му повярвам.

— Трябва да знаете, че и вие, и младият ви служител също бяхте набелязани да умрете.

— Знам — отвърна Нютон. — Пишеше го в някои от писмата, които разкодирахме.

— И въпреки това дойдохте тук?

— Не изпитваме лоши чувства към вас. Нали, Елис?

— Съвсем не, сър.

— Но кои бяха двамата, които се опитаха да ме убият? — попита Нютон.

— Платени убийци, сър. Отрепки. Фалшификатори на монети, които ви имаха зъб. Господин Валие чакаше в пивницата, за да разпознае стария Ротие и господин Амброуз като хората, които са ви убили. — Сержантът се изплю. — Много пъти ми се е искало да убия дъртия Ротие. Цялото му смърдящо семейство е гнездо на католически шпиони. Единствената причина да го оставим жив, беше решението, че може да е по-полезен за нашата кауза, за да го обвинят в едно-друго.

— Но кой би повярвал, че старец като него ще убие някого? — попитах аз.

— В такива времена хората вярват във всичко, което поискат.

Нютон кимна.

— А вие в какво вярвате, сержант?

— Какво имате предвид?

— Вие сте социнианец, нали?

— Да, сър. Това обаче не означава, че не съм добър протестант.

— Съгласен съм. И тъй като сте осъден на смърт, ще ви кажа, че споделям много от възгледите ви, защото съм арианец по убеждения.

— Бог да ви благослови, докторе.

— Но мисля, че сме избрали неподходящ момент да се появим отново, защото светът, изглежда, е уморен от сектантски спорове.

— Вярно е, сър. Уморен и циничен. Не предполагах, че ще бъда осъден като проклет якобит и римокатолик.

— Лордовете от Върховния съд едва ли се биха осмелили да ви осъдят като протестант, особено след като в момента страната е настроена срещу католиците. Но въпреки това, трябва да ви кажа, че според мен сте справедливо осъден. Готвехте се да убиете толкова много хора, че Англия щеше да бъде опозорена като Франция след убийствата на хугенотите. Твърдо вярвам, че подобно варварство щеше да даде на крал Луи оправдание да наруши мирния договор, който току-що сключихме. Но ми се струва крайно несправедливо вие да бъдете наказан за греховете на по-високопоставените от вас. Христос иска да следваме примера на неговия живот, а не значението на смъртта му.

Произнесох някаква забележка в смисъл, че богатите имат хубави, напарфюмирани ръкавици, в които крият мръсните си ръце. Имах предвид членовете на правителството и Нютон.

— И аз съм богат — каза Роан.

— Нима? — учудих се аз.

— Как инак бихте нарекли човек, който знае къде е съкровището на тамплиерите?

— Знаете къде е съкровището! — възкликнах аз, развълнуван от новината.

— Да. И ще ви кажа къде да го намерите, ако ме измъкнете оттук.

— Мисля, че не мога да направя много за вас — рече Нютон. — Нито дори срещу съкровището на тамплиерите. Ще помоля господата от Върховния съд да пощадят живота ви. Ще им кажа, че не е правилно вие да бъдете наказан, а други, които са ви давали наставления, да са на свобода. Но няма да го сторя заради съкровището, а защото мисля, че вие сте по-малко виновен от някои други.

— Не бих могъл да искам повече от вас, сър. Ще ви кажа тайната, защото вярвам на думата ви. Щом казвате, че ще направите нещо, знам, че ще го сторите. Такава е славата ви тук и в Тауър. Но ще ви я кажа най-вече защото споделяте религиозните ми убеждения, не вярвате в Светата троица и мислите, че Отецът е по-велик от Сина. Съкровището съдържа доказателства на думите ми.

— Бих дал много, за да видя това неопровержимо доказателство — каза Нютон.

Не бях много убеден в твърдението му, защото самият аз бях по-щастлив, когато бях невеж.

— Но каква е тайната и как сте я научили? — попита Нютон.

Сержант Роан отпи глътка от бутилката с джин, която му бях донесъл от състрадание.

— Господ да ви благослови за питието, младежо — каза той. — Накратко, казано, след превземането на Ерусалим през 1099 година, графът на Шампания, покровител на Цистерсианския орден, отишъл в Ерусалим и заповядал на своя васал Хюго дьо Пейен да основе Ордена на бедните воини на Христа на мястото на древния Соломонов храм, построен отново от Ирод и повторно разрушен от римляните. Преди това цистерсианците потърсили помощта на гръцки учени да преведат текстове, намерени след превземането на Ерусалим, в които пишело за заровено съкровище на хълма, където се издигал древният Соломонов храм. На Бедните Христови воини, които станали тамплиери, било наредено да търсят съкровището. Има много истории за това какво представлява съкровището. Някои твърдят, че е било на цар Соломон, подарено му от Савската царица. Други са на мнение, че това е Свещеният Граал. Трети смятат, че е балсамираната глава на Исус Христос. Но съкровището не съдържа нито едно от тези неща. Нито е Кивотът на завета, Копието, пронизало Исус Христос, или кръвта му. Съкровището се състои от оригиналите на изчезналите гностически християнски текстове, включително евангелиетата, които апостол Павел е смятал за еретични, и по-късно са били скрити от ранната църква, защото доказват, че Христос е бил човек и не е възкръснал, и утвърдената християнска догма е богохулство за истината и лъжеучение. Тамплиерите били обвинени в ерес и богохулство, защото притежавали забранените книги от Новия завет и ги превели от гръцки на латински. Обвинили ги, че притежават книгите на дявола. Затова ги преследвали в цяла Европа и ги изгаряли на кладата.

Нютон изглеждаше като поразен от гръм, сякаш бе излязъл от мрака и беше озарен от светлина.

— Това е съкровището! — победоносно заяви сержант Роан. — Това са се опитвали да намерят кралете на християнския свят. Книгата на тамплиерите. И ето защо мразим установената римокатолическа църква. Тя крие истината в продължение на хиляда години. Мнозина хугеноти са потомци на тамплиерите. Ние имаме двойно по-голямо основание да ненавиждаме римокатолиците, защото те са ни клали два пъти.

— Какви други евангелиета би могло да има? — попитах аз.

— Христос е имал дванадесет апостоли, нали? — презрително каза сержант Роан. — А Новият завет съдържа само три евангелия на апостоли. Къде е евангелието на Филип, на Тома, на Петър, на Иаков? И на Мария Магдалина?

— Мария Магдалина — повтори Нютон. — Има ли такова евангелие?

— Да — отвърна сержант Роан. — Тя е казала на апостолите нещата, които са били скрити от тях. Единствено Христос би могъл дай ги каже. Но вие бихте искали най-много да прочетете евангелието на Петър, сър. Той пише най-пламенно срещу християнството на Павел. Петър пише за Исус като за умрял човек. След като научите това, вие най-после ще знаете истината и ще бъдете свободен.

— Къде са книгите? — с дрезгав глас попита Нютон.

— Всички текстове са събрани в един том, който е в библиотеката на Тауър. Тамплиерите, затворени там, са донесли екземпляр на книгата и са го скрили под олтара на Свети Йоан в евангелисткия параклис, който сега е превърнат в библиотека. Решили са, че най-безопасното място за книгата е под носа на преследвачите им. И оттогава книгата е там.

— Но къде е сега? Олтарът е разрушен.

— Над мястото, където някога е бил олтарът. Ще я намерите в обикновено дървено сандъче на прозореца. Мнозина учени хора, живели в Тауър, са чели книгата на тамплиерите. Тайната на съществуването й е била предавана само на онези, които нямало да я вземат, защото са били образовани и преследвани заради религиозните си убеждения. Сър Томас Мор, Графа-магьосник, сър Уолтър Рейли и сър Франсис Бейкън са само неколцина от тях.

Не можех да повярвам на ушите си. Искаше ми се само госпожица Бартън да е там, да чуе думите на сержанта и да види изражението на неподправен интерес, изписано на лицето на Нютон. Щях да го посоча и да я попитам дали все още мисли, че чичо й е добър англиканец, за какъвто го смята.

— Какво! Няма злато? — попитах аз и господарят ми ме погледна презрително.

— Не всички, които са знаели за книгата на тамплиерите, са се интересували от съдържащото се в нея съкровище — каза Роан. — Сър Джонас Мур знаеше за книгата, но не се интересуваше от истината, а само от злато. Намерил е колкото злато е имало в сандъчето при книгата, и е мислел, че има много повече.