Преди да се родя и след смъртта ми

Майка им отново бе бременна, така че моите приятели скоро щяха да станат седем, а няколко години по-късно — дванадесет. Засега фамилията им наброяваше десет души с майката, бащата и двамата им чичовци. Селяните разправяха, че Його (така се казваше бащата) дал обещание пред Негово величество да отхрани дванадесет войници за майка България, и той изпълняваше всеотдайно и безкористно своето обещание, без да очаква награда от правителството. Всъщност Його си отмъщаваше на жена си, защото му правила големи въртели, преди да се омъжи за него.

Його бе останал стар ерген с двама по-малки братя и една голяма сиромашия, та дълги години никоя от нашенските моми не пожела да му стане жена. За негов късмет обаче в селото имаше и една стара мома Вачка. Тя бе най-старата мома в селото и най-срамежливата в Добруджа. Казваха й срамежливата Вачка, защото не искаше да се омъжи поради срам от мъжете. Не се показваше пред хората, нито по седенки, нито по хора, а на нивата ходеше залепена за майка си или за баща си със закрито лице като кадъна. Целият й род, а впоследствие и цялото село, се зае да я омъжи, но напразно. Щом дойдеха сгледници у тях, срамежливата Вачка пищеше като заклана „не ща“, криеше се в мазето или на тавана и заплашваше да се удави в кладенеца. Най-напред с нея се зае всепризнатият годежар в околията Гочо Патладжана. Очите на селото бяха отправени към него и Гочо сложи на карта целия си престиж. Обърна наопаки селата, примъкна цяла рота кандидати, а накрай изпадна в годежарски делириум, защото въпросът бе вече на чест, но усилията му удариха в камъка на Вачкината срамежливост. „От туй жена няма да стане!“ — извика своите верба магистри Гочо и тупна калпака си в земята насред мегдана. Бе принуден да признае публично своя неуспех и това се случваше за пръв път в дългогодишната му годежарска практика. Впрочем случаят със срамежливата Вачка се отрази пагубно на славната му кариера. Многобройните му почитатели се усъмниха в неговите способности, малко по малко престанаха да го наемат за сватовник, а и сам той като че загуби вяра в собственото си призвание, нещо се прекърши в него, започна да пие на свои разноски, обедня още повече и както знаем вече, свърши земния си път в един изоставен кладенец извън селото. Можем да му пожелаем лека пръст и по този случай да си припомним как преминава световната слава.

След като Гочо Патладжана дигна ръка от срамежливата Вачка, родителите й наеха Каракачанката от Могиларово. Ние знаем вече, че тя бе най-сериозният съперник на Гочо в годежарското изкуство, и сега селото обърна очите си към нея. Каракачанката се хвърли в това рисковано предприятие с цялата си женска амбиция. Преди всичко тя се пресели в нашето село и живя три месеца у Вачкини, за да може всяка минута да я кове и увещава. Миткоса цяла Добруджа надлъж и шир, намери стотици мъже за женитба, но и нейните усилия свършиха с това, че скъса пет чифта опинци и прекара три месеца на безплатен пансион у Вачкини. След нейния неуспех родителите на Срамежливата обявиха явен конкурс с награда едно теле за онзи, който успее да я натика в ръцете на някой мъж. Появиха се хитреци и умници като в народните приказки за царската дъщеря, които обещаваха да омъжат Срамежливата, и бащата даваше с две ръце на звани и незвани годежари, а накрай стигна дотам, че обеща да припише приживе всичко на своя бъдещ зет. И все напразно. Срамежливата не скланяше. Бащата и майката се видяха пред стопански фалит, посипаха главите си с пепел и се примириха с мисълта да оставят единствената си дъщеря да кукува сама на тоя свят.

Като мнозина други мъже и Його се съблазни от наградата, но за разлика от тях реши да участва в конкурса без помощта на разни годежари и посредници. Изчака търпеливо да затихне шума около сватосването на Вачка и една вечер сам отиде у тях. Свари ги да вечерят и Срамежливата една не се пъхна под софрата от срам, закри лицето си и избяга в другата соба. Його не се оскърби от неучтивия прием, а поседна при старите и накратко им изложи своя план за действие. По-късно някои селяни разправяха, че занесъл някакво омайно биле, което сложил в чорбата на Вачка, та срамът й изчезнал начаса и сама пожелала да се омъжи още същата вечер. Други пък разправяха, че й дошла сляпата неделя, както, уви, идва за всички ни изневиделица, но истината е, че на другата сутрин Вачка се събуди у Йогови.

Народът опули очи пред това голямо чудо и онемя. И както винаги, когато е заставал пред големите чудеса и не е могъл да си ги обясни с думи, а с изкуство, така и сега съчини песен за Вачка и Його, за да увековечи тяхната необикновена женитба, а може би и за да покаже на литературните теоретици как се ражда поезията:

Заспала Вачка при мама,

при мама още при татко,

а кога петли пропяха,

в чужда се къща събуди.

Чуди се Вачка, мая се,

какво да прави, да стори,

с два гласа виком извика,

с два реда сълзи заплака…

По-нататък в песента се разказва как Його стоял пред вратата на собата и с нетърпение очаквал Вачка да се събуди от дълбокия си сън, за да влезе при нея; как най-после чул виковете й, поискал да влезе в собата, но Вачка разбрала каква е работата, заключила се отвътре и не го пуснала при себе си „цели ми девет дни и девет нощи“ и т.н. Поетическата измислица е неизбежна в песните, но в тази песен няма нищо измислено, всичко е разказано, както си е било, нашенци не са дали простор на богатото си въображение, защото са сметнали, че събитието само по себе си е поетично.

Срамежливата Вачка действително изпищя неистово, като се видя да лежи върху чергата на пода в чужда стая. Скочи към прозорчето, зърна пред къщи Його и сложи резето на вратата. Його не спа цяла нощ, а стоя пред вратата на собата и щом чу глас, рече да влезе, но вратата не се отвори. Понатисна веднъж, дваж — вратата не мръдна, защото и Срамежливата натискаше отвътре, макар да бе сложила и резето. Натискането от двете страни продължи, докато изгрее слънцето, народ защъка насам-натам и Його се отказа. Толкова години бе чакал жена, щеше да почака още час-два, докато бъдещата му съпруга се вразуми и го приеме в покоите си. И чака девет дни и девет нощи. Срамежливата бе решила да умре непорочна, но да не попадне жива в мъжките му обятия. Його се видя в чудо, да не говорим за накърненото му честолюбие и срам пред хората, защото до пладне цялото село знаеше, че си е довел жена, а не може да влезе при нея. Народът си намери зрелище и направи панаир. Едни съветваха Його да пробие дупка в стената, а други — да свали керемидите от покрива и оттам да слезе в собата. Намериха се и такива, които го съветваха да пусне в собата кошер с пчели. Його обаче прояви предвидливост и търпение. Счупи стъклото на прозорчето и остави през железните пръчки вързоп с храна и една кратунка с вода. Срамежливата обяви гладна стачка и не посегна към яденето и водата. Докато имаше сили да се съпротивлява, стоеше зад вратата, а на шестия ден легна върху чергата и не стана. Його я остави да се омаломощи докрай и чак на десетия ден ритна резето…

След тази история нашенци си казаха като Гочо Патладжана, че от Срамежливата жена няма да стане, и очакваха да си избяга у дома. Не мина обаче седмица и Його заяви пред нашенци, че мъжете трябва да се боят най-много от срамежливите жени, и това се оправда напълно. Точно на деветия месец Вачка роди първото дете и оттогава почна да ги вади на конвейер, докато им забрави имената. Кръщенетата ставаха така често, че родителите объркваха имената на децата. Осмото го кръстиха на чичо му Матю, но след време се разбра, че и второто бе кръстено на чичо му Матю. Його отиде да се разправя с поп Костадин, но попът отказа да промени името на осмото, така че в семейството станаха трима Матювци — чичо Матю, голям Матю и малък Матю.

Чичото бе овчар от дете и прекарваше времето си на къра. Мнозина от селото го знаеха по име, без да са го виждали. Аз го видях само веднъж, за пръв и последен път, защото бе мъртъв. Това се случи в края на лятото, когато свикват новобранците в казармата. Матю го викаха в шуменския пехотен полк. Новобранците тръгнаха с песни и викове, за да потиснат тъгата си. На сутринта всички се събраха пред общината да чуят напътствията на кмета как да служат храбро и покорно на Негово величество, само Матю не се яви. Тук Матю, там Матю, докато го видяха да виси на големия орех в градината с бели навои, с бяла риза и накрехнат астраганен калпак като хайдутин, решил да покаже на поганците как се мре с юнашка чест. Народът се тълпеше около ореха, жените плачеха, а кметът заповяда да погребат обесения далече от гробищата, без опело, защото проявил песимизъм и предпочел смъртта пред вярната служба на царя и отечеството.

Другият брат Райко бе вторият полуинтелигент в нашето село след чичо Мартин, макар да бе завършил само първо отделение. Наричаха го Райко Доктора, защото пръв подноси сако и каскет, наистина оръфани и омачкани като мешин и не по негова мярка, но това не му пречеше да изглежда европеец сред тълпата от потури и калпаци. Доктора изпитваше отвращение към физическия труд, говореше с презрение към примитивното обработване на земята и смяташе за унизително да хване сърп или мотика. Сега неговите връстници не могат да отрекат, че е бил пророк на техническия прогрес в селското стопанство, но по онова време казваха, че само от мързел търси мекото на хляба. Казваха още, че учените затуй са учени, защото са мързелив народ, няма да се опънат на работата, а мислят как да я заобиколят, да й намерят слабото място и да я свършат седешката, с чисти ръчички, без труд и усилие. Такъв, ако го накараш да отиде пеш или с волска каруца от село до село, ще седне да измисли я велосипед, я автомобил, та да пътува хем по-бързо, хем по-леко.

Доктора не се оскърбяваше на нашенци, задето го причисляват към мързеливото и кекаво съсловие на учените. Той вярваше непоколебимо в техническия гений на българския народ и се закле да не стъпва на нивата, но да докаже, че може да си вади хляба от техниката. Но за техниката бе нужен основен капитал и Доктора дълго време си блъска главата как и откъде да го намери. Мина му през ум да поиска от чичо Мартин някой лев назаем, не можа да открие следите му и се върна с празни ръце. Това се случи на летния Атанасовден. На тоя ден народът от околните села се събираше при параклиса на свети Атанас, да се поклони на светите му мощи, които лежаха в големия каменен гроб сред параклиса. В двора имаше кладенче и Доктора се отби да пие вода, а след като пи, седна да почине на сянка под лъжицата на свети Атанас. Легендата разказваше, че свети Атанас замръкнал тук до кладенчето, похапнал каквото Бог дал, забил лъжицата си в земята да не му убива на пояса, полегнал да подремне и умрял, навярно от инфаркт, защото като мнозина от светиите сигурно си е попийвал и попушвал порядъчно. Легендата обаче премълчава любопитния факт, че нашенци не са дали подслон на светията, а са го оставили да умре извън селото. Това показва, че още по онова време са били отявлени атеисти. На сутринта намерили трупа му до кладенчето, заровили го надве-натри и даже не му сложили кръст, защото не знаели името му. Но минават години и нашенци разбират, че само с атеизъм не се живее, та като всички хора по земята трябва да си измислят някой светия, който да покровителства имота и здравето им. От селото, разбира се, не могли да дадат на никого това звание, защото открай време се знае, че никой не е светия измежду своите. Спомнили си тогава за странника и го обявили за светия. Посадили една черница до кладенчето и почнали да се уверяват взаимно, че не е посадена от тях, а израсла за една нощ от лъжицата на непознатия странник. За да затвърдят в съзнанието си неговата святост, изградили параклис върху гроба му, а черницата обявили за чудотворна. Оттогава всяка година се събираха при черницата, окачваха на клоните й парцалчета от дрехите си и вярваха, че окачват там болестите и нещастията си. След това влизаха в параклиса, запалваха свещ и пускаха по някой лев през дупката на гроба. По този начин нашенци изкупуваха вината си пред паметта на бедния странник от оная нощ, когато го оставиха без подслон на полето.