Преди да се родя и след смъртта ми

Иванчо Кутийката се прибра в града и привечер отиде при околийския началник. По едно щастливо обстоятелство завари при него полицейския пристав Каралезов, който му докладваше за новата и безуспешна акция срещу разбойническата банда. Приставът непрекъснато повтаряше, че бандата има много укриватели и съмишленици и това затруднява полицията да се добере до нейните следи. Околийският началник нервничеше и размахваше под носа му писмото на някакъв търговец. Бандата го принудила да даде две хиляди лева в злато и потърпевшият молеше околийския началник за защита и същевременно заплашваше, че ще донесе до Негово величество царя, ако полицията не изпълни своите „законни обязаности“. Това бе третото писмо. Другите две бяха от негови приятели чифликчии, също така принудени да дават пари на бандата. Престижът на околийския началник бе поставен на сериозно изпитание и от това неприятно и опасно положение можеше да го спаси само поверената му полиция. Но полицията вдигаше рамене и повтаряше, че бандата е неуловима. Така завършваха всички доклади, така завърши и сегашният. Приставът отдаде кокетно чест и излезе, а Иванчо Кутийката седна на креслото срещу тъста си и каза:

— Това конте няма да залови разбойниците.

— Защо?

— Няма сметка.

Иванчо Кутийката изказа съмненията си, че приставът се е свързал или е на път да се свърже с разбойниците и само така могат да се обяснят безуспешните му акции. Като познава ятаците на бандата, защо не арестува някого от тях и да го разпита? Този акт е напълно законен, щом се касае за обществения ред. Но приставът и помощниците му няма да вдигнат ръце срещу бандата, защото в ръцете им текат нейни пари. Околийският началник опули очи и извика нещо като „какви ги плещиш“, но Иванчо му каза, че говори каквото трябва, нещо повече, един негов приятел видял преди няколко дни Мартин да се разхожда спокойно из града, дошъл вероятно да си урежда работата с полицията.

— Ще ги изволня всичките и ще назнача нови хора! — извика околийският и както се полага в такива случаи, започна да се разхожда назад-напред из канцеларията.

Кутийката не одобри тази мярка, защото измяната на полицията не бе още доказана. Но и да се уволнят някои съмнителни лица, новите непременно ще се свържат с разбойниците. Те разполагат с много злато и никой няма да устои на техните подкупи — нито селяните, нито полицаите. Освен това разбойниците не действат незаконно, в смисъл че не упражняват насилие. Изпращат писъмце на някого и го молят да даде еди-колко си лева. Той ги дава доброволно, защото се бои от отмъщение, но бандата никому не е отмъстила, тъй като никой от потърпевшите господа не чака да му отмъстят, а сам тича да даде поисканите пари. Представете си, господин началник, че разбойниците си правят шегички, ха, ха, ха! Ще речете, че заплашват не на шега със смърт или кой знае с какво. Ами че нека си заплашват. Ако ви изпратят писъмце, ще отидете ли да им тръснете хиляда лева? Триста въоръжени мъже от турската сватба си дадоха златото и среброто на един човек с голи ръце. Нима ще кажете, че ги е заплашвал? Не, с нищо не ги е заплашвал, те сами са се изплашили. Това е психология, господин началник, психология на тълпата, която изпитва страх толкова повече, колкото е по-многобройна. На този страх се крепи нашата държава, благодарение на него и вие сте околийски началник. Но да не нагазваме с боси крака в тази деликатна област, а да видим къде отиват парите на бандата. Една част остава в разбойниците, друга част се дава на бедни селяни, за да се спечели доверието на народа, и третата, ако още не е дадена, ще се дава на полицията, за да не преследва „организацията“. Но държавата знае, че бандата не е политическа организация, и няма да се заеме да преследва няколко криминални престъпници, а ще остави работата на местната власт. Ние ще свършим работата, но преди да я свършим, трябва да видим къде ще отиде оная трета част от парите, която е предназначена за полицията. Полицията, това сме ние, следователно ние трябва да използваме тези пари. Ще питате: как? Много просто. Аз ще бъда заловен от разбойниците и взет като заложник. Бъдещият зет на околийския началник ще струва доста скъпо, но околийският началник няма да даде една торба пари да го откупва, защото са много пари, но и няма да се престарава като ефрейтор за нашивка, защото пък това ще струва главата на зетя му. Общественото мнение ще бъде на страната на околийския началник, никой няма да прежали съпруга на дъщеря си заради някакви си разбойници. Така околийският началник ще има сериозни причини да преследва разбойниците и да се разминава с тях, докато един ден заповяда на зетя си да се освободи от пленничество и да предаде в ръцете му бандата. Дотогава, разбира се, една част от златото на разбойниците ще тече в касата на околийския началник и т.н.

Взискателният читател ни задължава да му поискаме извинение за излишното отклонение от нашия разказ, но той познава донейде личността на околийския началник и ще се съгласи, че господин Медникаров бе от ония мъже, на които трябва да се обясняват подробно и търпеливо съвсем прости неща. Но тъкмо това обстоятелство не ни позволява да го отминем без съчувствие. Ако речем да изразим психологическото му състояние, можем спокойно да кажем, че той се изпоти, захапа мустак и скъса най-горното копче на мундира си, но така пък рискуваме да го превърнем в мелодраматичен герой. Най-добре е да го сравним с хипнотизиран петел. Като деца често хипнотизирахме петли. Главата на петела се скрива под крилото му, люлее се известно време с някакво баене, а после се полага на пода, там, където се пресичат две тебеширени линии, едната надясно, другата наляво. Когато се изправи на крака, петелът застава неподвижно и гледа в пространството между двете линии. Ако не го освободят от хипнозата, може да стои така с часове и дни пред тази тебеширена дилема. Възрастните използваха тази склонност на петела по соломоновски. Случваше се някой петел да прескочи двора на съседите, които имаха същите по ръст и цвят петли. Започваше спор чий е петелът и в края на краищата петелът сам решаваше спора. Вземаха го ония съседи, към чийто двор тръгне, когато го освободят от хипнозата. Та сега околийският началник поразително приличаше на хипнотизиран петел, гледаше в пространството между двете линии и не знаеше по коя от двете да тръгне — по тая на златния телец или по линията на закона и гражданската чест. Едва на четвъртия ден Емилия го освободи от хипнозата и с радост видя как баща й направи ходом марш и с твърда стъпка тръгна по линията на златния телец. Каза му, че одобрява плана на годеника си и с нетърпение го очаква да се завърне като богат съпруг и достоен зет на околийския началник.

След няколко дни Иванчо Кутийката натъпка канцеларията си в една торба и потегли към селото на чичо Мартин.

11.

Сиромах човек — жив дявол.

Народна поговорка

Като всички нашенци и баща ми реши да си направи отделно семейство тъкмо когато му предстоеше да отиде войник. Дядо не бе съгласен да го отдели, защото не можеше да му построи къща, нито пък искаше да се лиши от майка ми. Чичото и лелите въртяха вече мотика и сърп, но майка ми си оставаше най-здравата работна ръка, та дядо гледаше да я използва още някоя и друга година. Единственият му довод против делбата бе липсата на къща, но баща ми успя да разреши жилищния въпрос само за един час. Насред селото имаше турски гробища (турците в повечето случаи правеха гробищата си насред селото за да могат правоверните да ги гледат по всяко време и да знаят къде ще отидат), имаше и мечет — малка къщичка от една стая, в която бе живял ходжата. Турците отдавна се бяха изселили, а джамията малко по малко бе разрушена и използвана за строителен материал.

Баща ми хвърли око на тази безстопанствена къщичка, но най-напред трябваше да се пребори с религиозните предразсъдъци на баба. Тя бе набожна, ходеше всяка неделя на черква, без да си мие главата, за разлика от дядо, който ходеше само на Великден, но пък си миеше главата. Напоследък религиозните й чувства се бяха възвисили до такава степен, че смяташе за оскърбително да ги изповядва на поп Костадин, който според нея сквернеше с поведението си вярата и Божието име. Поп Костадин действително не бе от най-безупречните Божи служители, гърмеше с пищова си по сватби и кръщенета, вместо текста на тропаря мънкаше разни анекдоти или пък си разчистваше сметките с неприятели от амвона на старославянски език, напиваше се даже на литургия от потира, губеше си калимавката и одеждите, губеше понякога и самия себе си (попадията винаги го намираше в единия от трите саплъка до кръчмата), позволяваше си и други волности от светски характер и изобщо бе истински епикуреец, но това съвсем не му пречеше да си изпълнява службата по всички правила, да проповядва християнско смирение и плътско въздържане. Баба бе ревнива и наивна християнка и не знаеше, че проповедниците на разни религии и идеи съвсем не са длъжни да бъдат онова, което проповядват на другите, възропта против попа с цялата си верска страст и извади наяве всичките му прегрешения, а попът я заплаши с отстраняване от нашенската църква. Баба не се уплаши от анатемата и му забрани да влиза у нас. Попът ръсеше със светена вода цялото село, като подминаваше нашата къща и така религиозната кавга между двамата се задълбочи и продължи до самата й смърт. През това време баба се черкуваше в съседното село на шест километра от нашето. Ходеше там зиме и лете, в дъжд и сняг, за да покаже на попа, че Бог е навсякъде, и когато човек вярва, може да изповяда вярата си в друга черква и пред друг поп.

Тя застана като стена пред баща ми и му предрече най-страшното Божие наказание, ако отиде да живее в турски гробища. Баща ми пък заяви, че щом българският Бог не го взема под своя закрила, с удоволствие ще се постави на разположение на Аллаха, стига онзи да му осигури безплатна къща и камъни да си направи ограда. Човек си избира боговете според интереса, извика той като древен грък. Не бива да се оставяме в ръцете на един бог, де ще го знаеш що за птица е, ако му скимне, може да те провъзгласи министър или цар, а може да те тресне по главата. Единобожието не е демократично и това са го знаели всички народи отпреди нашата ера и т.н. Колкото за майка ми, тя бе монотеистка по убеждение, но така вярна и предана на баща ми, че бе готова да го последва навсякъде, даже в турски гробища, както някои сегашни съпруги от провинцията са готови да последват съпрузите си в София.

Една вечер, когато баба бе заспала, майка ми и баща ми пренесоха в новата къщичка чергите, ламаринената печица, моя милост и още някои дреболии от първа необходимост, „запушиха комин“ и на сутринта осъмнахме като собственици на турските гробища. Баба ни обяви за езичници и не искаше да се среща с нас, но житейските закони се оказаха по-силни от верските и я принудиха да се примири. Нещо повече, когато дойде време за делба на имота и имуществото, от религиозната й непримиримост не остана помен и тя започна да ни посещава всеки ден и да ни кани у тях.

Имотът бе всичко на всичко четиридесет декара и трябваше да се дели на пет: на дядо, чичо и баща ми по равен дял, а на двете лели по половин дял. Работата бе проста и един първак можеше да я свърши само като си наплюнчи молива, но баба се боеше да не остане някак измамена, та повика сума роднини и съседи за свидетели. Те, разбира се, не останаха равнодушни към такова важно дело и вместо да наблюдават дали справедливо се извършва делбата, проявиха пристрастие, взеха да теглят чергата ту към едната, ту към другата страна, дигнаха къщата на главата си, работата се запече и тогава се разбра, че без юридическа намеса никаква делба няма да стане.

Ролята на сляпата Темида се възлагаше в такива случаи на дядо даскал Петко, на попа или на кмета. Дядо даскал Петко, който бе и абаджия, отсъстваше от селото по своите абаджийски работи, попът не смееше да припари у дома, та повикаха кмета Трифон Татаров. Кметът не обичаше нашия род заради чичо Мартин, но като получи от него една торбичка злато, стана много любезен и е готовност завърза кърпата на очите си. Той имаше голям опит в семейните делби, но сега юридическата му практика бе поставена на такова изпитание, че ако бе дипломиран адвокат, клиентите щяха да се усъмнят в неговите способности и да го изоставят, защото едва можа да раздели четиридесет декара за десет дни.

Нивиците бяха пръснати из цялото землище, еднакво надалече от селото и еднакво мършави, но сега на нашите им се струваше, че половината са ханаанска земя, а другата половина — арабска пустиня, от която нищо не може да се вземе. Дивата круша или дивата череша бяха пък райски дървета, от които никой не искаше да се лиши, защото какво е нива без круша, няма ни къде да поседнеш на сянка, ни къде да си окачиш бъкела през лятото, тъй че, ако успееха да се споразумеят за нивата, дивата круша или черешата разваляха пазарлъка. Щом видеха, че някоя нивица е дива круша се пада по право на баща ми, и като нямаше как другояче да възразят, баба и дядо прибягваха до сантиментални трикове. Разказваха му как са го родили и отгледали от късче месо, как са треперили за здравето му и как, най-после, се изпотрепали, докато му намерят жена. Баща ми отговаряше не без основание, че жена му сама е дошла при него по погрешка, за което нямат заслуга, и не се поддаваше на сантименти, защото майка ми стоеше до него и в подходящи моменти го сръчкваше по реброто.