Преследвана

Значението на думите му проникна бавно през мъглата от болка и блаженство и я помете, както слънцето пресушава росата. Възвърнах волята си и се измъкнах от прегръдките му. От кожата му излизаха малки, прилични на змийчета, струйки от леден черен дим, стелеха се към мен, докосваха ме… притискаха… галеха…

Отърсих се, както котка от вода, и черните змийчета побягнаха на всички страни.

— Не, аз не съм твоята любима! Не съм Ая! И никога няма да предам Никс!

Щом произнесох името на богинята, кошмарът свърши.

Седнах в леглото, задъхана и плувнала в пот. Стиви Рей хъркаше до мен, но Нала беше будна и ръмжеше тихо. Гърбът й беше извит в дъга, козината й бе настръхнала, а свитите й на цепка очи фиксираха въздуха над мен.

— По дяволите! — изпищях, скочих от леглото и се завъртях около себе си в очакване да видя виещия се над главите ни като гигантски прилеп Калона. Но не. Там нямаше нищо.

Прегърнах Нала и седнах на леглото. Треперещите ми ръце започнаха да я галят машинално. — Беше само кошмар… беше само кошмар… беше само кошмар — повтарях като латерна, но знаех, че това е лъжа. Калона беше реален и незнайно как се бе вмъкнал в съня ми.

2

Добре, Калона може да влиза в сънищата ти, но сега си будна, така че се вземи в ръце!» — казах си аз и продължих да галя котката, успокоена от мъркането й. Стиви Рей се размърда и измърмори нещо неразбираемо в съня си. После се усмихна и въздъхна щастливо. Загледах се в спящата си приятелка. За разлика от мен тя явно бе извадила късмет със сънищата.

Повдигнах лекичко одеялото й и изпуснах въздишка на облекчение. Превръзката върху ужасната рана от стрелата, която я бе пробола, беше суха. Тя се размърда отново, трепна и отвори очи. За момент изглеждаше объркана, после ми се усмихна сънено.

— Как си? — попитах аз.

— Добре — отвърна тя, все още замаяна. — Не се тревожи толкова.

— Как да не се тревожа, когато най-добрата ми приятелка непрекъснато умира? — усмихнах й се аз.

— Този път не умрях напълно. Само малко.

— Нервите ми ме помолиха да ти предам, че за тях няма значение дали умираш малко, или много.

— Кажи им да си затварят устата и да заспиват — измърмори тя, затвори очи, метна одеялото върху главата си и повтори. — Аз съм добре. Всички сме добре.

И веднага се разнесе дълбоко равномерно дишане. Кълна се, че заспа, преди да съм мигнала с очи. Въздъхнах дълбоко, върнах се в леглото и се опитах да си намеря удобна поза. Нала се намести между мен и Стиви Рей, погледна ме възмутено и хвърли в лицето ми едно «мяу», в смисъл вече да се успокоявам и да заспивам.

Да заспя? И да сънувам отново? А, не! Без тия! Продължих да се вслушвам в равномерното дишане на Стиви Рей и да галя разсеяно Нала. Колко странно, че всичко в този малък оазис на спокойствието изглеждаше съвсем нормално! Погледнах отново спящата си приятелка. Не можех да повярвам, че само преди няколко часа в гърдите й имаше забита стрела и ние трябваше да бягаме от «Дома на нощта», докато нашият свят се разпадаше на парчета. Твърдо решена да не заспивам, продължих да прехвърлям в изтощеното си съзнание събитията от вечерта. И докато пресявах случилото се, отново се удивих, че всички бяхме оцелели като по чудо…

Спомням си, че Стиви Рей ме помоли да взема химикалка и лист, защото реши, че ще ни е от полза да направим списък на нещата, които ще ни трябват в тунелите. Не искаше нищо да ни липсва, ако се наложеше да останем там известно време.

Попита ме за това съвсем спокойно, както си седеше със забитата в гърдите й стрела. Помня, че я погледнах и червата ми се обърнаха. Извърнах поглед и казах:

— Стиви Рей, мислиш ли, че трябва да мислим за списък точно сега? — Ох, мамка му! Това боли повече от забит в петата магарешки трън. Засмука въздух, изохка и лицето й се изкриви от болка, но успя да се усмихне над рамото на Дарий, който беше разкъсал ризата на гърба й, за да огледа подаващия се между плешките й връх.

— Каква гадост! — извиках и той се сви като ударен. — Извинявай, нямах предвид теб. Как ти беше името?

— Дарий, Жрице.

— Той е син на Еребус Воина — добави Афродита и му се усмихна изненадващо мило. Описвам усмивката й като изненадващо мила, защото Афродита обикновено се държи като пълна егоистка и като цяло е гадна към хората. С една дума, трудно може да се нарече мила, но знаех, че си пада по Дарий.

— Ама, моля ти се, това е очевидно. Той е като канара — обади се Шоуни и изгледа предизвикателно Дарий.

— Да, една страхотна канара — прибави като ехо Ерин и изпрати по въздуха звучна целувка към Дарий.

— Ей, шантавелки, той вече е зает, така че що не вземете да си поиграете по близнашки? — озъби им се Афродита, но на мен ми се стори, че всъщност не иска да ги обиди. Дори сега, като се замислих отново, ми се стори добронамерена.

— Благодаря, че ни напомни за нашите гаджета. Знаеш много добре, че те не са тук — нацупи се Шоуни.

— И сигурно са изядени от онези идиотски хора птици — добави Ерин. — Хей, я по-бодро! Бабата на Зоуи не каза, че гарваните-демони наистина са изяли онези хора. Каза само, че са ги вдигнали с грамадните си клюнове и са ги запратили в стената или каквото там е било, и после пак, и пак, и пак, докато всичките им кости се изпочупили — обясни Афродита с безгрижна усмивка.

— Не мисля, че им помагаш с това — срязах я аз. Но тя беше права. Всъщност колкото и зловещо да звучеше, може би всички бяха прави: и тя, и близначките. Но не исках да се замислям за вероятностите и насочих цялото си внимание към ранената си приятелка. Тя изглеждаше ужасно — бледа, потна и наквасена с кръв.

— Стиви Рей, не е ли по-добре да те откараме в…

— Намерих го! Намерих го! Джак връхлетя в малката ниша в тунела, превърнат в стая за Стиви Рей, следван плътно от жълтия лабрадор, който не се отделяше от него, откакто слязохме тук. Зачервен от бързането, Джак показа нещо бяло, приличащо на малко куфарче с голям червен кръст отгоре.

— Беше точно, където ми каза, Стиви Рей. В онзи тунел, дето е нещо като кухня. — И щом си поема дъх, ще ви осведомя колко приятно бях изненадан, когато открих работещ хладилник и микровълнова печка — каза задъхано Деймиън, вмъкнал се в стаята след Джак. Той задиша тежко, като се хвана драматично за гърдите. — Искам да ми обясните как успяхте да пренесете всичко това тук, а също и за електричеството.

Той мерна с поглед разкъсаната кървава риза на Стиви Рей и стрелата, която все още стърчеше от гърба й, и розовите му бузи внезапно побеляха.

— Искам да ми обясните всичко, но след като оправите това en brochette, ако обичате.

— Ен…? — преплете език Шоуни.

— … бро… какво? — довърши Ерин.

— Това е френска дума за нещо нарязано на парчета. Обикновено се отнася за храна, за шишчета например.

— Богиньо! — подбели очи Ерин.

— Ти си тотална откачалка — последва я Шоуни.

— Ама каква лудница само — изостави темата той. После вдигна вежди и погледна красноречиво близначките, цитирайки неправилно Шекспир. — «Светът се побърква и злото изпраща птиците на смъртта».