Престъпен експеримент

Накрая се изправи, втренчен в смачканата мокасина, която държеше. Отново си представи как я дърпа от десния крак на Ванджи. Дясната обувка.

Обувката, която държеше в момента. Започна да се смее истерично — резки, натрапчиви звуци, изкривени от мрачната ярост, която го връхлетя. След цялата тази опасност, след позорното пълзене из паркинга като куче, което души, за да долови някаква миризма, той я беше оплескал здравата.

По някакъв начин в тъмнината, може би в мига, в който се беше свил в храстите, когато в паркинга шумно навлезе онази кола, обувката беше изпаднала от джоба му. Обувката, която тогава си мислеше, че е намерил, беше същата, която преди това беше у него.

А някъде смачканата, изтърканата, грозната лява мокасина, която носеше Ванджи Луис, очакваше да бъде намерена, за да насочи следите към него.

15

И Кейти си беше нагласила радио часовника за шест часа, но беше съвсем будна много преди преднамерено бодрият глас на говорителя от CBS да й пожелае добро утро. Спа неспокойно. Няколко пъти почти скачаше, изплашена от неясен, тревожен сън.

Винаги намаляваше термостата през нощта. Като трепереше, сега изтича да го нагласи отново, после бързо си направи кафе и си занесе чашата на горния етаж. Облегната на възглавниците, добре увита в дебелото одеяло, тя нетърпеливо отпи, когато горещата чаша започна да сгрява пръстите й.

— Така е по-добре — измърмори Кейти. — И какво изобщо става с мен?

Старинният гардероб „Уилямсбърг“ с овално огледало в средата се падаше точно срещу леглото. Тя се взря в него. Косата й беше разчорлена, тъмнокафяво петно на фона на калъфките с цвят на слонова кост и лек набор с дупчици по края. Синината под окото й вече бе станала морава с жълтеникав оттенък. Очите й бяха подути от сън. Дълбоки сенки подчертаваха изпитото й лице. Както би казала мама, приличам на нещо, довлечено от котката, помисли си тя.

Но въпросът не беше само в начина, по който изглеждаше. Нито в болките по цялото тяло, последица от катастрофата. Измъчваше я потискащо предчувствие за нещо лошо. Нима снощи отново беше сънувала този странен, ужасен кошмар? Не можеше да каже със сигурност.

Ванджи Луис. Една фраза от погребалната служба за Джон изпъкна в съзнанието й: „Ние, които сме опечалени от безвъзвратната смърт…“ Смъртта беше окончателна, разбира се. Но не по този начин. Достатъчно ужасно беше да си мисли, че Ванджи бе отнела собствения си живот, но й се струваше невъзможно някой да реши да я убие, като й изсипе цианкалий в гърлото. Просто не можеше да повярва, че Крис Луис е способен на подобно насилие.

Помисли си за обаждането на доктор Хайли. Тази проклета операция. О, всяка година се правеха хиляди кюртажи на жени от всички възрасти. Въпросът не беше в самата операция, а в причината за нея. Ами ако кюртажът не преустановеше кървенето? Доктор Хайли бе намекнал, че в краен случай може да се наложи да обсъдят варианта за хистеректомия 2 .

Само ако беше забременяла през годината, докато живееха заедно с Джон! Но не беше.

Ами ако някой ден се омъжи отново? Нямаше ли да бъде ужасен, жесток номер, ако вече не може да има деца? Я престани, помисли си тя. Помниш ли онзи цитат от „Фауст“? „Често оплакваме онова, което никога няма да загубим.“

2

Оперативно отстраняване на цялата матка. — Б.пр.

Е, поне с операцията щеше да приключи. Щеше да постъпи в петък вечерта. В събота — операция, в неделя — обратно у дома. В понеделник — на работа. Нищо особено.

Вчера, след като отиде в прокуратурата, й се обади Моли.

— Кейти, видях, че не искаш да говорим пред Ричард, но не смяташ ли, че ще е по-добре да отложиш влизането в болница за следващия месец? Преживя доста голям стрес.

Тя беше категорична.

— Изключено. Искам да приключа с това. А и съвсем не бих се учудила, Моли, ако състоянието ми е допринесло за катастрофата. В понеделник на няколко пъти ми се зави свят.

Моли се натъжи.

— Защо не ми каза?

— О, хайде, стига! — възкликна Кейти. — И двете мразим хленченето. Ако действително има нещо сериозно, кълна се, че ще се разкрещя за теб.

— Надявам се — отвърна Моли. — Дано наистина да приключиш с това. — После попита: — Смяташ ли да кажеш на Ричард?

Кейти се помъчи да потисне раздразнението си.

— Не. Освен това няма да кажа нито на асансьорния оператор, нито на регулировчика, нито възнамерявам да се обадя на телефона на доверието. Ще знаете само вие двамата с Бил. Толкова. Ясно ли е?

— Добре. И не се прави на много умна — каза Моли и затвори решително, а тонът й беше смесица от любов и властност — предупредителният сигнал, който тя използваше, когато някое от децата почнеше да прекалява.

Аз не съм ти дете, Моли, помисли си Кейти. Обичам те, но не съм ти дете. Докато си пиеше кафето обаче, тя се запита дали не разчита прекалено много на Моли и Бил, дали не търси у тях емоционална подкрепа. Не се ли носеше устремно надолу, вкопчена в тях, встрани от буйния поток на живота?

О, Джон! Тя инстинктивно хвърли поглед към снимката му. Тази сутрин беше наистина това — просто една снимка. Красив, сериозен мъж с нежни, проницателни очи. Веднъж, през първата година след неговата смърт, тя грабна тази фотография, изгледа я втренчено и после я блъсна в масата, ридаейки: „Как можа да ме изоставиш?“

На следващата сутрин, вече овладяна и засрамена, взе решение никога да не пие по три чаши вино, когато се чувства потисната. След като оправи снимката, намери дълбока резка в гладката повърхност на масата, явно направена от сребърната рамка. Опита се да обясни на фотографията: „Не е просто от самосъжаление, съдия Де Мейо. Яд ме е заради теб самия. Исках да живееш още поне четиридесет години. Ти знаеше как да се наслаждаваш на живота, как да направиш от него нещо стойностно.“

Но кой може да знае какво мисли Господ? Или кой може да бъде негов съветник? Онзи ден тези думи от Библията проблеснаха в съзнанието й.

Сега си помисли, че е добре да не ги забравя.

Съблече резедавата си нощница, отиде в банята и пусна душа. Ефирната материя се беше разпростряла върху стола до тоалетката. В колежа тя предпочиташе раирани раздърпани пижами. Но Джон й беше купил изящни нощници и пеньоари от Италия. Все още й се струваше подходящо да ги носи в тази къща, в неговата спалня.

Може би Ричард беше прав. Може би тя продължаваше да се взира в смъртта. Джон първи би я порицал за това.

Горещият душ й помогна да си оправи настроението. Имаше насрочено предварително заседание за девет, една присъда за десет и две нови дела, които трябваше да подготви за съда следващата седмица. Вече е сряда, помисли си тя с отчаяние. По-добре да се раздвижа.

Облече се бързо, избирайки кафява пола от мек вълнен плат и нова тюркоазена копринена риза с дълги ръкави, които закриваха превръзката на ръката й.