Престъпен експеримент

Кейти проследи с поглед една слаба жена на шейсетина години, която влезе в стаята с поднос в ръце, като напрегнато поглеждаше доктора. Всички се вцепеняват от страх в негово присъствие, помисли си тя. За разлика от обичайните пластмасови или метални болнични подноси, този беше направен от бяла ракита и имаше странично кошче, в което беше сложен вечерният вестник. Порцеланът беше фин, а сребърните прибори — елегантно гравирани. В изящна ваза беше поставена единствена роза. Агнешките котлети се пазеха горещи под сребърен похлупак, поставен върху чинията. Менюто се допълваше от салата от ругола, бульон със ситно нарязани зеленчуци, дребни, още топли бисквити, чай и плодов сок. Санитарката понечи да си тръгне.

— Чакай! — нареди доктор Хайли и се обърна към Кейти. — Както сама ще се убедите, на всички мои пациентки се сервира храна, която успешно може да се сравни с менюто на първокласен ресторант. Смятам, че едно от най-големите разхищения по болниците са тоновете столова храна, която се хвърля ежедневно, докато семействата на пациентките им носят храна от къщи. — Той се намръщи. — Аз обаче бих предпочел да не вечеряте. Започнах да вярвам, че колкото по-дълго една пациентка гладува преди операция, толкова по-малко вероятно е да изпитва дискомфорт след нея.

— Аз изобщо не съм гладна — каза Кейти.

— Добре. — Той кимна на санитарката. Тя взе подноса и побърза да напусне стаята.

— Сега ще ви оставя — каза доктор Хайли. — Вземете си приспивателното.

Тя кимна уклончиво. На вратата той се спря.

— О, съжалявам, но телефонът ви очевидно не работи. Техникът ще се погрижи за него утре сутринта. Очаквате ли някой да ви се обади тази вечер? Или може би ще имате посетител?

— Не. Никакви обаждания или посещения. Сестра ми е единственият човек, който знае, че съм тук, и тази вечер е на опера.

Той се усмихна.

— Разбирам. Е, лека нощ, госпожо Де Мейо, и, моля ви, отпуснете се. Можете да ми имате доверие.

— Убедена съм, че е така.

Той си тръгна. Тя се отпусна на възглавницата и затвори очи. Плаваше нанякъде, тялото й се носеше по течението като, като…

— Госпожо Де Мейо — младият глас беше извинителен.

Кейти отвори очи.

— О, май съм задрямала.

Беше сестра Ренджи. Носеше поднос, върху който имаше хапче и малка картонена чашка с вода.

— Трябва да го глътнете сега. Това е приспивателното, което доктор Хайли ви предписа. Той каза да остана при вас и да се убедя, че сте го глътнали. — Дори и в отсъствието на доктор Хайли, момичето изглеждаше напрегнато. — Пациентките винаги се ядосват, когато се налага да ги будим заради приспивателното, но такава е практиката в болницата.

— О-о! — Кейти се пресегна за хапчето, сложи го в устата си и отпи вода от своята гарафа.

— Искате ли вече да си лягате? Ще ви оправя леглото.

Кейти осъзна, че беше задрямала върху застлано легло. Тя кимна, стана и отиде в банята. Там извади приспивателното изпод езика си. Част от него вече се беше разтворила, но тя успя да го изплюе. В никакъв случай, помисли си тя. По-добре да стоя будна цяла нощ, отколкото да имам кошмари. Плисна с вода лицето си, изми си зъбите и се върна в спалнята. Чувстваше се толкова замаяна, толкова отпаднала.

Сестрата й помогна да си легне.

— Наистина сте изморена, нали? Ето сега ще ви завия и съм убедена, че ще спите добре. Ако имате нужда от мен, просто натиснете звънеца.

— Благодаря ви. — Главата й тежеше невъобразимо. Очите й просто се слепваха.

Сестра Ренджи отиде до прозореца и спусна транспаранта.

— Пак заваля сняг, но ще премине в дъжд. Ужасна нощ, да си само в леглото.

— Моля ви, дръпнете завесите и вдигнете прозореца два-три пръста. Обичам в спалнята ми да има свеж въздух.

— Разбира се. Да ви угася ли лампата, госпожо Де Мейо?

— Да, моля. — Искаше само да спи.

— Лека нощ, госпожо Де Мейо.

— Лека нощ. О, колко е часът, моля?

— Едва осем.

— Благодаря ви.

Сестрата излезе от стаята. Кейти затвори очи. Минутите минаваха. Дишането й стана равномерно. В осем и половина тя не долови тихото изщракване, когато някой натисна дръжката на вратата към хола.

55

Гъртруд и Гейна Крупшак се трудеха над печеното, което беше приготвила Гейна. Гъртруд с благодарност се поддаде на увещанията й да си вземе втора порция, а после и голямо парче домашен шоколадов кейк.

— Аз обикновено не ям много — извини се тя, — но не съм сложила хапка в устата си, откакто намерихме тялото на горката Една.

Гейна кимна с печално изражение. Съпругът й взе чашата си с кафе и чинията с десерта.

— Играят „Никс“ — обяви той. — Смятам да гледам.

Резкият му тон не беше неучтив. Той се настани във всекидневната и включи телевизора.

Гейна въздъхна.

— „Никс“… „Метс“… „Джайънтс“… Сезон след сезон. Но от друга страна поне си е тук. Хвърлям поглед към другата стая и ето ти го. Или като си идвам от бинго, зная, че няма да се прибера в празен дом като горката Една.

— Така си е. — Гъртруд си помисли за собствения си самотен дом, но после се сети за най-голямата си внучка: „Бабче, защо не дойдеш на вечеря?“ или „Бабче, ще си бъдеш ли у дома в неделя? Смятаме да наминем да те видим.“ Можеше и да бъде много по-зле.

— Май трябва да отидем и да погледнем апартамента на Една — каза Гейна. — Ти не се притеснявай… искам да кажа, пийни си още кафе или си вземи друго парче кейк.

— А, не, не. Да тръгваме. Неприятно ми е някак, ама няма как.

— Ще взема ключа.

Избързаха през двора. Още преди да станат от масата, отново заваля сняг, примесен с дъжд. Гейна зарови брадичка в яката на палтото си. Мислеше си за чудесното палто на Една — имитация на леопардова кожа. Може би тази нощ щеше да го отнесе у дома. Беше си нейно.

В апартамента двете жени се смълчаха. Прахът, който използваха детективите, за да снемат отпечатъците от пръсти, още личеше по повърхността на масите и дръжките на вратите. Несъзнателно и двете се втренчиха в мястото, където бе лежало сгърченото тяло на Една.