Престъпен експеримент

Бебета се осиновяваха трудно. Лиз Бъркли си призна съвсем открито, че те двамата със съпруга бяха пробвали този начин. Ами ако Едгар Хайли им е казал: „Вие никога няма да имате свое собствено дете. А аз мога да ви намеря. Това ще ви струва пари и трябва да остане в пълна тайна.“

Те биха приели. Изобщо не се съмняваше в това. Но Ванджи Луис беше бременна. Тъй че тя не се вместваше в модела за осиновяване. Да предположим, че отчаяно е искала да има дете… но как, по дяволите, е смятала да представи едно бебе с азиатски черти за дете от съпруга й? Възможно ли беше в някое от двете семейства да има азиатска кръв? Не се беше замислял над това.

Делата за професионална небрежност и злоупотреба. Трябваше да разбере защо тези хора бяха съдили Хайли. А Емет Сейлъм беше лекарят на Ванджи. Неговият кабинет щеше да разполага с медицинския архив на Ванджи. Ето откъде трябваше да започне.

Тялото на Ванджи пристигна със самолета, който Крис Луис не беше взел. Сега се намираше в лабораторията. Сутринта най-напред щеше внимателно да проучи всички констатации от аутопсията. Щеше отново да извърши пълен преглед на тялото. Имаше нещо… Тогава му се стори маловажно… И той го отмина. Зародишът и изгарянията от цианкалий бяха погълнали цялото му внимание.

Възможно ли беше Ванджи просто да е разсипала цианкалия върху себе си? Може да е била ужасно нервна. Но тогава по чашата щеше да има повече отпечатъци. Тя щеше да я вземе, да я напълни отново. Щеше да има оставено нещо — плик, стъкленица, където е държала още цианкалий.

Явно не беше станало така.

В пет и половина Ричард угаси лампата. Нави си часовника за седем. Най-накрая сънят дойде. И той сънува Кейти. Тя стоеше зад блока на Една Бърнс и наблюдаваше прозореца на апартамента й, а доктор Едгар Хайли наблюдаваше нея.

46

Както е редно за един добър счетоводител, Една беше водила точен до педантичност архив. Когато следствената група, оглавявана от Фил Кънингам и Чарли Нюджънт, пристигна в апартамента й в петък сутринта, те намериха в старомодния шкаф едно простичко изявление.

„Тъй като моят единствен кръвен родственик нито веднъж не си направи труда да се поинтересува за моите скъпи родители, докато бяха болни, или да им изпрати картичка, аз реших да оставя светските си принадлежности на своите приятелки Гъртруд Фицджералд и Гейна Крупшак. Госпожа Фицджералд да вземе моя диамантен пръстен и онези вещи от дома ми, които би искала да притежава. Госпожа Крупшак да вземе диамантената ми брошка, палтото ми от изкуствена кожа и онези вещи, които госпожа Фицджералд не е пожелала да вземе. Обсъдила съм погребението си със същата фирма, която организира такова хубаво погребение на моите родители. Застрахователната ми полица, възлизаща на 10 000 долара минус разходите по погребението, оставям на дома за социални грижи, в който така добре бяха гледани моите родители и към който аз продължавам да бъда финансово задължена.“

Хората от групата методично провериха навсякъде за отпечатъци от пръсти, внимателно почистиха с прахосмукачка за косми или влакна и прегледаха дали няма белези от насилствено проникване в апартамента. Петно от пръст под саксията на цветето, поставена на перваза на прозореца в спалнята, превърна бръчиците около очите и по челото на Фил в мрачна гримаса. Той заобиколи блока, мина откъм задната част на апартамента, изстърга замислено малко замръзнала кал в един плик и с връхчетата на пръстите си бутна прозореца на спалнята. Той беше достатъчно нисък и един среден на ръст човек можеше спокойно да го прекрачи.

— Възможно е — каза той на Чарли. — Някой може да се е промъкнал от тук и да я е издебнал. Но с тази замръзнала земя отдолу изобщо не можеш да го докажеш.

Като последна стъпка звъннаха на всички съседи в двора с единствен елементарен въпрос: някой беше ли забелязал наоколо непознати във вторник вечерта?

Всъщност те и не очакваха успех. Вечерта във вторник бе мрачна и студена. Неподрязаните храсти помагаха на всеки, който би искал да остане незабелязан, скрит в сянката на сградата.

Но в последния апартамент ги очакваше приятна изненада. Едно единадесетгодишно момче току-що се беше прибрало за обяд от училище. То чу въпроса, отправен към майка му.

— О, аз казах на един мъж в кой апартамент живее госпожица Бърнс — докладва то. — Мамо, помниш ли, когато ме накара да изведа Порги точно преди да си легна, след края на „Щастливи времена“…

— Значи е било към девет и половина — поясни майката на момчето. — Но тогава ти не ми каза, че си разговарял с някого — укори тя сина си. Момчето сви рамене.

— Нищо особено. Един мъж паркира до тротоара точно когато се връщах към блока. Попита ме дали знам в кой апартамент живее госпожица Бърнс. Аз му го посочих и толкова.

— Как изглеждаше? — попита Чарли.

Момчето се смръщи.

— Ами… беше симпатичен. С тъмна коса, висок, а и колата му си я биваше. Един готин корвет.

Чарли и Фил се спогледаха.

— Крис Луис — каза Чарли сухо.

47

В петък сутринта Кейти пристигна в прокуратурата преди седем и за последен път седна да прегледа материалите по делото, което й предстоеше. Двама братя — на осемнадесет и на седемнадесет години, бяха обвинени във вандализъм затова, че подпалили дванадесет класни стаи в две училища.

Морийн пристигна в осем и половина и донесе димящ кафеник. Кейти вдигна поглед.

— Боже, ще се постарая тия двамата да ги осъдят! — възкликна тя. — Направили са го заради сензацията… заради шума, който ще се вдигне. Като гледаш как хората се борят да плащат данъци, за да поддържат училищата, в които ходят децата им, това е отвратително, дори нещо повече от престъпление!

Морийн се пресегна за чашата на Кейти и й наля кафе.

— Едното от тези училища е в моя град. Децата на съседите ходят в него. Десетгодишното им момченце току–що беше свършило един проект за панаира на науката. Беше нещо фантастично — слънчев нагревател. Горкият, работеше по него месеци наред. Накрая изгоря в пожара. Просто нищо не остана от него.

Кейти си записа нещо отстрани на листа с встъпителното й слово.

— Това ми предоставя допълнително снаряжение. Благодаря ти.

— Кейти… — в гласа на Морийн прозвуча колебание.

Кейти вдигна поглед и се взря в тревожните зелени очи.

— Да?

— Рита ми призна, че ти е казала за… за бебето.

— Да, така е. Ужасно съжалявам, Морийн.

— Работата е, че аз, изглежда, не мога да го преодолея. А сега и този случай с Ванджи Луис… слуховете, които се носят… отново всичко оживява. Опитвах да забравя…

Кейти кимна.

— Морийн, бих дала всичко, за да имам дете от Джон. Същата онази година, в която почина, се молех да забременея, за да ми остане нещо от него. Когато си помисля за всичките си приятелки, които с избора си се обричат никога да нямат деца или пък за онези, които се подлагат на аборти с такава небрежност, все едно, че отиват на фризьор, почвам да си задавам въпроса как се съхранява този живот. Моля се на Бога един ден да си имам собствени деца. Ти също, предполагам, и тогава двете с теб ще им бъдем безкрайно благодарни, защото навремето не сме могли да имаме онези, които сме желали.