Приключенията на Авакум Захов

Когато беше насякъл вече голяма купчина дърва, той усети в здрача зад себе си присъствието на човек. Знаеше, че е Балабаница, но се правеше, че не я забелязва.

А тя, след като го беше наблюдавала мълчаливо някое време, звънко и присмехулно му подвикна:

— Гледай ти какъв юнак! Де да съм знаела, че ще си имам такъв помощник!

Авакум захвърли секирата и се усмихна:

— Щеше да си докараш поне още една кола цепеници, нали?

Дойде до нея и внимателно я изгледа. Мокра беше забрадката й, капчици лъщяха и в къдравите кичури, които се подаваха над челото. От нея и от лисичето й контошче лъхаше топла, свежа и упойваща миризма.

— Искам тази вечер да запалим голям огън — каза Авакум.

Балабаница го гледаше и мълчеше.

— За да се сгрееш и отпочинеш след трудовия ден — допълни той, като вдишваше от дъха й.

Тя се отмести, отиде до сечника и клекнала, започна да нарежда в престилката си от насечените дърва.

— Нито съм уморена, нито съм изстинала — каза тя.

После те запалиха голям огън в огнището и в собата стана весело и светло. Цепениците пращяха, розови езици затанцуваха по насрещните стени. Бакърчетата в ъгъла станаха златни.

В окадения комин въздишаше вятърът и понякога самотна дъждовна капка падаше върху жарта.

Докато котлето с картофите къкреше на огъня, Балабаница приседна на столче до Авакум, сложи голите си лакти на коленете и замислено усмихната впери кротък поглед в почернялата верига.

— Балабанице — каза Авакум, като смучеше от луличката си, — ако те помоля за нещо, ще изпълниш ли молбата ми?

Тя го погледна изкосо, без да извръща главата си, и повдигна рамене.

— Като си ми бил днеска работник, аз съм ти длъжна! — И се засмя със звънкия си ронлив смях. — Казвай каква плата искаш, за да ти видя цената!

Авакум изтърси луличката си в пепелта, сетне я изтупа върху дланта си.

— Платата ми е доста висока — каза той.

От полите на престилката й излиташе пара. Тя ги беше попридърпала нагоре и прасците на краката й, огрени от пламъците, изглеждаха като излети от бакър.

— Искам да ми изпееш една стара песен — каза Авакум.

Тя помълча някое време, без да го погледне.

— Само една ли? — запита тя. Авакум кимна с глава.

— Аз не съм песнопойка — въздъхна Балабаница, — но щом като искаш — да бъде! Тази вечер ти си ми стопанинът.

Тя наведе главата си встрани, като да четеше невидими редове по черния свод на оджака, сетне леко притвори очи и започна:

Мумицеа мари хубава,