Приключенията на Авакум Захов

Нямаше време за губене — той се измъкна навън, като отново заключи вратата, и пое бързо към Илчовата механа. Марко Крумов го нагости с попара от препечен хляб, сирене и лютиви чушки. Той закуси с вълчи апетит и дълго време след това усещаше устата си като разпалена пещ.

Бай Гроздан тъкмо пълнеше чашката си с анасонлийка, когато го зърна да влиза в двора. Сякаш нещо го клъцна по сърцето — той се намръщи, гаврътна чашката наведнъж, още по-силно се намръщи и с дълбока въздишка скри шишето в долапа.

А стрина Грозданица вече гълчеше гостенина навън.

„Как се не случи да изляза пет минути по-рано!“ — тюхна се председателят, но се прокашля важно, излезе на пруста и с един широк жест го покани да влезе.

— Ха добре си дошъл! — рече той, като го поглеждаше изпод вежди.

Помисли миг-два дали да му предложи стол, но в това време стрина Грозданица нахълта вътре и както си изглеждаше винаги сърдита, тутакси задудна с гърления си глас:

— Ама човек си и ти, Гроздане! Дошъл гост, а ти стоиш насред къщи като треснат! То бива, ама твоето за никъде не е! — Тя отвори вратата на стаята, спусна се към масата, припряно оправи дантелената й покривка, после отново доприпка при тях: — Влезте вътре де, седнете като хора, аз ей сегинка ще ви приготвя каквото бог дал! — заподканя ги тя.

Авакум се поклони и почтително й целуна ръка. Стрина Грозданица почервеня, но погледна с неописуема гордост мъжа си. Тя за пръв път го гледаше с такива очи.

Бай Гроздан смутено се прокашля.

Влязоха в гостната и седнаха един срещу друг.

Тук имаше и двукрил гардероб, и скрин с будилник отгоре, и плетени покривчици върху столовете, и цветни картини по стените, и широк таблен креват, и бели перденца на прозорците. Стаята на Балабаница приличаше наистина на пустиня.

— Много добре сте се подредили — усмихна се Авакум.

Нямаше я само онази миризма на индрише.

— А бе каквото можем — поизкашля се за трети път бай Гроздан.

— Сигурно печелите добри пари? — попита Авакум.

Бай Гроздан позасука мустака си.

— Печелим — каза той. — Тази година ще сме още по-сити.

Авакум погледна към вратата, измъкна служебната си карта и я подаде в ръцете му. Сетне запали цигара, изправи се и започна да разглежда картичките по стените.

— Този юнак син ли ти е? — запита той.

Бай Гроздан мълчеше. Той се взираше в печатите и чумереше вежди.

Авакум взе картата си, намести се удобно на стола и протегна крака.

— Син ли ти е? — запита отново Авакум, като посочи с глава към портрета.

— Син ми е — прошепна бай Гроздан. — Служи на републиката. В Благоевград.

Авакум от сърце се разсмя.

Влезе Грозданица. Тя носеше чиния, препълнена с мед, сирене и хляб.

— Донеси, майко, и от анасонлийката — помоли я ласкаво Авакум, като поемаше от ръцете й съдинките. — Ние трябва да се чукнем за здравето на сина, който служи на републиката в Благоевград. Нали така, бай Гроздане?

Те се чукнаха, отпиха от чашките.

Сетне, като останаха сами с председателя, Авакум каза:

— Дошъл съм при тебе, бай Гроздане, не за това, че си председател на едно заможно стопанство и член на общинския съвет, а защото най-отговорни хора те препоръчаха като добър човек, комуто мога да се доверя. Ти си наш предан другар от двадесет и трета година, усилните времена са те научили да знаеш и да разбираш какво нещо е тайна. Аз за това идвам при тебе: да ти разкрия за какво всъщност съм дошъл в Момчилово и в какво следва да ми помогнеш. Само една бележка искам да направя предварително: от твоята уста никой и никога не трябва да узнае кой съм — и днес, и утре, и донине — както пее дядо поп.

— Ти за това бъди спокоен — кимна бай Гроздан. — Колкото Карабаир ще проговори с човешки думи, толкова и аз ще отворя уста по твой адрес.

— Вярвам — каза Авакум. — Аз дори си мисля, че ако Карабаир изведнъж заприказва с човешки думи, ти пак ще мълчиш. А работата се състои в следното. Първо: искам да научиш, доколкото това е възможно, разбира се, кой от селото е отсъствувал на двадесет и втори срещу двадесет и трети август през нощта. Запомни ли? Второ: кой от момчиловските мъже е носил или носи ръкавици от синя прежда. Ако не успееш да си спомниш или да откриеш такъв човек, дето е носил или носи ръкавици от синя прежда, постарай се да научиш кога и къде е продавана синя прежда и кой се занимава с плетаческа работа в Момчилово или в съседните на Момчилово махали и села.

— Това ли? — запита учудено бай Гроздан.

— Засега по-важно от това няма — отвърна Авакум.

Бай Гроздан помълча. После се наведе към госта си и тихичко запита:

— А ще обесят ли даскала?

— Не е моя работа — повдигна Авакум рамене.

Слънцето надникна през белите завески. Една едра черна муха литна от прозореца и като аероплан забръмча над чинията с меда.

— Туй, дето ти заръчах, да го вършиш тайно, хитро и да не вдигаш повече шум от къртицата — каза Авакум. Той си гребна мед и отпи една глътка от ракията. — Да го вършиш тъй, че никой да не се досеща и никому да не прави впечатление.

Той погледна часовника си и се изправи.

— Ще се видим по обед при бай Марко. Ако си научил нещо, което трябва да ми съобщиш, ще си поръчаш шише лимонада и ще ми налееш и на мен да пия. Туй ще ни е паролата. Запомни ли?

Бай Гроздан кимна с глава.

Той поглади мустаците си и широко се усмихна.

После Авакум отиде в Илязовата къща.

Старшината Георги недоверчиво го изгледа от петите до главата и не го пропусна да прекрачи прага, преди да чуе лично разпореждането на майора.

Авакум влезе в мрачния каменен хол и изведнъж почувствува сърцето си — то биеше така, сякаш беше извървял стотина метра бегом. „Що за глупава слабост“ — помисли той и се навъси. Но холът наистина приличаше на средновековна затворническа килия. Зидан от сив гранит, студен, тъмен, като че ли тук липсваха само тежките железни окови, мангалът и куките за мъчение, за да бъде илюзията още по-осезаема и пълна.

Този дом имаше три стаи, разположени симетрично една срещу друга, с врати от дебели дъбови дъски, обковани с по няколко реда старовремски пирони. Лявата стая служеше за склад — там геолозите държаха инструментите си, чертежите и парите за домакински нужди. Тази стая именно беше станала обект на нападението, извършено през нощта срещу двадесет и трети август. Разбитият джам беше отдавна подменен, изпилената пръчка — сменена с нова, по-дебела, а целият прозорец сега се затваряше с двойни капаци, които се заключваха отвътре със секретен катинар.

Началникът посрещна подранилия гост с подчертана студенина. Докато той четеше командировъчното му удостоверение, издадено от Института по археология при академията, Авакум хвърли бърз поглед върху лицето му и веднага си помисли: „Ето един трагичен случай. Този човек страда от язва — на масата му има стандартната кутийка със сода за пиене. Лицето му е сухо и бледо, зениците — прекомерно разтворени. Той не е спал нощес — очите му са уморени и малко тъжни. Очаквал е повишение — това личи от новите пагони върху износения кител. Но е получил наказание — партийно и служебно: една звездичка е извадена от пагона и нейното място е празно.“