Приключенията на Авакум Захов

Авакум помълча, издуха няколко клъбца синкав тютюнев дим над главата си, после повдигна рамене:

— Нали ти казах, че не умееш да хитруваш? А човек, който не владее в тънкост изкуството да хитрува, сам попада в капана с двата си крака. Като свраката например, която има прекомерно високо мнение за себе си, пък всъщност е една доста глуповата птица. Ти ме питаш откъде зная романтичните подробности, за които стана дума. Добре! Както сигурно сам си забелязал, аз съм в превъзходно настроение — склонен съм да отговарям на всичките ти въпроси!… И така — този следобед нито съм ви виждал, нито съм имал намерение да ви следя — боже пази! Ето, съквартирантите са насреща, будни са, играят на домино. Попитай ги кога, по кое време съм излизал. Ще ти кажат, че съм излизал между седем и осем часа. Това е истината. И ти трябва да им вярваш, защото те са много мили и много почтени старци и за нищо на света не биха обрекли душите си на вечни мъки, за да те лъжат. Но все пак откъде черпя сведения за вашия любовен следобед? Сведенията ми ги даде ти, любезни, а аз само ги обобщих. Да започнем от петното, от това кафяво петънце на коляното ти. Ти сам ми призна, че е от сладолед, и при това доста се смути, когато го забеляза. Да се спрем за минутка на този случай. Първо — петното беше още мокро, а това означава, че сладоледът ти е бил поднесен най-много преди петнадесет минути, тоест в десет и четвърт — малко време след приключване на кинопрожекциите, и при това някъде наблизо, в някоя близка сладкарница. Второ — редно е да се зададе въпрос: при какви обстоятелства един мъж като тебе, който обича сливовичка с мезе, ще се реши да се услажда със сладолед, и то през късна вечер? Има само един възможен и разумен отговор: когато този мъж е в компания с жена. Трето — как е станало покапването? И тук има само едно разумно обяснение: ти си ял своя сладолед прав и както винаги — с подгънато ляво коляно. И при това ти си разговарял с жената и си я гледал в лицето. И малкото нещастие е дошло и ти, естествено, не си го забелязал!

Но защо сте яли сладоледа прави? Много просто — защото заведението е било малко и масите — заети. Къде има наблизо такова заведение? Насреща отвъд трамвайното платно до ъгъла. Точно срещу трамвайната спирка. Нека сега свържем часа на сладоледената консумация с местоположението на сладкарничката. Тази сладкарничка се пълни с посетители към десет часа и четвърт, когато най-близкото кино завършва вечерното си представление. Логично е да се предположи, че вие не сте попаднали случайно в това заведение и случайно — именно в тоя час. Какъв е изводът от всички тези факти? Изводът е такъв: ти си бил с момиче на кино и това кино е непременно „Балкан“. Всичките тези неща аз научих от това малко кафяво петънце на лявото ти коляно… Имам ли грешка?

Инженерът го гледаше с полуотворена уста и немигащи очи.

— А кое е това момиче? — поусмихна се леко Авакум. — Всеки млад човек може да ходи с някакво си момиче на кино и после да го черпи със сладолед. Пък аз веднага се уточних — казах веднага, че момичето е Сия, и не сгреших. И не поради разни субективни предчувствия и съмнения, а защото ти сам ми подсказа и адреса, и лицето… И така, да започнем пак от това нещастно петно. Когато ти го посочих, ти се смути и извади тутакси кърпичката си и захвана да го бършеш. Ти беше наистина смутен, мили мой, а когато човек е смутен, той губи способността си да вижда и да обръща внимание на най-дребните и обикновени неща. Така например ти не забеляза, че заедно с кърпичката ти изпадна от джоба ти и един трамваен билет. Аз съумях да прибера незабелязано този билет и да го разгледам скришом до прозореца. Какво ми разправи билетът?

Той ми разкри часа на твоето излизане от къщи и посоката на твоя маршрут. Пет часът — първоначално шестица, а после четворка. Накъде води тази начупена линия? Тя води безспорно на изток, към парка, към улица „Цар Иван-Асен II“. Тази улица, макар и да носи името на един велик български цар — представи си, — не буди в мен исторически асоциации, а ми спомня една русокоса девойка с капризни устица и весели очи. Тя живее срещу градинката с шадраванчето, на същата редица къщи, където се мъдри зелената фирмичка с червения надпис. По какво познах, че ти си влязъл в салончето на Ахмед и Сали? И че именно Сали е имал удоволствието и честта да излъска твоите италиански чепици?

Първо — и най-неопитното око, щом погледне тия островърхи гондолки на краката ти, тутакси ще схване, че те са лъснати само преди няколко часа и не от любителска ръка, а от майстор в занаята. Но ще кажеш — та нима само при Ахмед и Сали може човек да излъска своите обувки? Моля, аз не казвам такова нещо! В София има много други подобни заведения, но аз се обзалагам на сто хиляди срещу едно, че в пет часа и десет минути ти си седнал върху стола на Сали и че именно Сали се е заел с разхубавяването на твоите италиански чепици. Защо? Защото Сали има един неизкореним порок — той лъска със страст само външните извивки на чепиците, прави ги да блестят наистина като „огледало“, а към вътрешните извивки се отнася с така нареченото „служебно равнодушие“, тоест не влага в тази част от работата си някаква творческа страст. Погледни, моля ти се, шевовете на подметките си: откъм външната страна на обувките конците са чисти, снежнобели, сякаш току-що са се изнизали из ухото на шивашката игла. А от вътрешната им страна конците са сиви, изглеждат захабени и овехтели. Такъв очебиещ контраст е възможен само при Сали — в това отношение той е непоправим…

Всичките тия неща, приятелю, аз познавам от собствен опит. Девойката, която живее срещу градинката с шадраванчето, нашата обща и великодушна русокоса познайница с капризната устица и веселите очи, има лошия навик да закъснява на срещите си, в което, както подозирам, и ти си имал чудесна възможност да се увериш. А какво да се прави, когато момичето закъснява? Практичните хора, каквито сме ние двамата с тебе, търсят в такива случаи дори добрите услуги на Сали…

Авакум поразкърши рамене, погледна онемелия си приятел и се засмя:

— Одеве ти ме обвини в шпионаж — уж съм ви следил. Това са дивотии, мили мой! Дето се казва — и през плет не съм виждал физиономиите ви този ден. Петънцето на лявото коляно, трамвайният билет и конците на подметките — тия дребни неща сами разказаха романтичната повест на твоя любовен следобед!

В Авакумовата стая между леглото и рафтовете с книгите имаше тежко дъбово сандъче, обковано със старинни железни шини. Върху горната част на капака е инкрустирано със седефени люспици голямо слънце, което пуска също такива седефени лъчи по всички краища на света. От това сандъче Авакум извади бутилка с вино и два теракотени пахара1, прастари, ваяни сигурно по времето на дядо Омир.

— Туй е спомен от баща ми — обясни Авакум и наля пахарите с вино. Той се чукна с приятеля си, пожела му успех в любовта, отпи няколко едри глътки и се замисли. Сетне каза, като гледаше разсеяно в дима на цигарата си: — В тия антични съдинки ние наливаме съвременно вино — виждаш ли? Какво ти напомня това?

Инженерът повдигна рамене.

— Има, изглежда, неписан закон хубавите жени да се влюбват в прости мъже! — Авакум весело се разсмя. Тази вечер той за пръв път се изсмя от сърце.

Сетне взе своя пахар, пресуши го на един дъх и посочи с пръст рисунката върху заоблената му страна. Там една сърна се совваше нанякъде, гонена от летяща, дългопереста стрела.

— А това поне сещаш ли се какво означава? — запита Авакум. — Не, нали? Е, ще ти разтълкувам смисъла, макар и той да няма особена цена за широките ти културни интереси. С две думи: истината, която винаги бяга пред човека, и човешкият дух, който винаги я гони. Понякога той я настига, понякога му избягва, но това не е важно. Тя е жена и случва се често да мами оногова, дето тича подире й. Кое е важно тук?

— Стрелата да настигне сърничката! — отвърна бързо инженерът.

— Летящата стрела! — усмихна се тихо Авакум.

Когато инженерът най-после си отиде, Авакум дълго ходи из стаята си напред и назад. На няколко пъти прави опити да се съсредоточи в третия том на Римската история, смени цигарата с лула, а после лулата с цигари. Тази нощ четенето не вървеше.

По едно време извади из чекмеджето на масата един малък албум, погледа картичките, снимките, но и това, изглежда, му омръзна, защото отново захвана да крачи от прозореца до вратата и обратно.

Опита се да мисли за дните, които идеха насреща. От утре ще бъде в отпуска, но кой знае защо — не му беше весело.

Така започна да се разсъмва.

И телефонът от управлението позвъня.

(обратно)

7

Началникът на управлението, полковник Манов, кимна на Авакум с глава, посочи му едно кресло и отново се вдълбочи в преписката, която лежеше пред него.

В широкия кабинет беше светло и някак празнично тихо и спокойно. Стрелките на електрическия часовник показваха седем часа.