Приключенията на Незнайко

Винтчо се наведе над уреда и произнесе:

— Винтчо, Винтчо, Болтчо, Болтчо.

— Й Кравайко! — добави Кравайко, наведен над уреда.

Многознайко натисна бутончето и бърборографът за голямо учудване на всички зафъфли с гъгнив глас:

— Винтчо, Винтчо, Болтчо, Болтчо. И Кравайко.

— За какво ви е тази машина за говорене? — попита Болтчо.

— Как тъй за какво! — извика Многознайко. — Писателят без такава машина е като без ръце. Аз мога да поставя бърборографа в коя да е къща и той да запише всичко, каквото говорят там. На мене ще остане само да го препиша и ето ви повест или дори роман.

— Колко е просто всичко това — извика учудено Болтчо. — А пък аз бях чел някъде, че писателят трябва да има някакво въображение, някакъв замисъл…

— Е, замисъл! — нетърпеливо го прекъсна Многознайко. — Това само в книгите го пишат, че е необходимо, я се опитай да замислиш нещо, когато и без тебе всичко вече е замислено! На каквото и да се спреш — всичко го има вече. А тук черпи направо, тъй да се каже, от натура — все ще излезе нещо, което нито един писател не е измислил още.

— Но нали не всеки ще се съгласи да поставят в стаята му бърборограф? — рече Болтчо.

— Аз правя това ловко — отвърна Многознайко. — Отивам у някого на гости с бърборографа, който, както се убедихте вече, има вид на куфарче. Когато си излизам, забравям куфарчето под масата или под стола, а после имам удоволствието да слушам какво приказват стопаните без мене.

— Наистина, какво приказват? Това е твърде интересно — попита Болтчо.

— Да, извънредно интересно — потвърди Многознайко. — Аз дори сам не очаквах. Оказва се, че не приказват нищо, а просто се смеят без никаква причина, кукуригат като петли, лаят като кучета, грухтят, мяукат.

— Поразително! — извика Винтчо.

— Точно това казвам и аз, поразително! — съгласи се Многознайко. — Докато седиш с тях, разговарят нормално и разумно, а щом си отидеш, почва се някаква щуротия. Ето чуйте какво е записано вчера. Аз бях у едни познати и оставих бърборографа под масата.

Многознайко завъртя някакъв диск под капака на куфарчето и натисна бутона. Чу се съскане, после силен трясък като от затваряне на врата. Около една минута беше тихо, след това изведнъж се разнесе дружен смях. Някой каза: „Под масата“. Чу се шум от разправия и отново смях. Един почна да кукурига, друг да мяука, да лае. После някой взе да блее като овца. Един рече: „Чакай, аз ще изрева като магаре“. И почна да реве: „У-а! У-а!“ А сега като жребче: „И-и-хи-хи!“ Отново се чу смях.

— Ето, видяхте ли… тоест чухте ли? — разтвори ръце Многознайко.

— Да, малко може да послужи това за роман — мъдро каза Винтчо.

— Аз ще ви открия тайната — обърна се Кравайко към Многознайко. — В града всички вече знаят за този бърборограф и щом си излезете, нарочно почват да крещят в машинката всякакви глупости.

— Защо ще крещят глупости?

— Е, вие искате да ги надхитрите, а вместо това те са ви надхитрили. Вие искате да подслушвате какво говорят във ваше отсъствие, а те са разбрали това и нарочно пищят й грухтят, за да се подиграват с вас.

Многознайко се намръщи.

— Ах, така ли? Добре тогава, аз пък ще ги надхитря. Ще турям незабелязано бърборографа под прозорците. Тази машинка ще ми послужи още. Но я погледнете това нещо: какво е то според вас?

Многознайко показа на гостите си някаква некрасива вещ, която приличаше на сгъната палатка и на огромен чадър.

— Навярно чадър? — изказа предположението си Болтчо.

— Не, не е чадър, а сгъваема, удобна за носене, писателска маса със стол — отговори Многознайко. — Трябва ви например описание на гора. Отивате в гората, нагласявате масата, сядате удобно и описвате всичко, което виждате наоколо. Ето опитайте, седнете — предложи той на Болтчо.

Многознайко натисна едно бутонче върху дръжката на предполагаемия чадър и чадърът веднага се разтвори, превръщайки се в малка масичка със столче. Болтчо седна на масата, но за да направи това, бе принуден да свие краката си по най-неестествен начин.

— Вие сте настанен удобно — продължаваше Многознайко — и изведнъж получавате вдъхновение. Признайте, че това е много по-приятно, отколкото да пишете седнал на тревата или на голата земя.

Болтчо не почувствува нито удобство, нито вдъхновение — напротив, усети, че краката почват да го болят зверски. Ето защо той реши по-скоро да промени разговора и като се измъкна от масата, попита:

— Кажете, моля ви се, каква книга сте написали?

— Аз не съм написал още нито една книга — призна си Многознайко. — Трудна работа е да бъде човек писател. Преди да стана писател, трябваше, както виждате, да се снабдя с някои неща, а това не е толкова лесно. Най-напред трябваше да чакам да ми направят сгъваема маса. Това се проточи дълги години. После чаках да ми направят бърборографа. Вие знаете как майсторите обичат да отлагат и бавят. Бурмичко пък се отличава особено много с това качество. Представете си, две и половина години той само обмисляше как да направи този уред. На него му е все едно дали аз мога да чакам, или не. Той не разбира, че моята работа е творческа! Признавам, бърборографът е сложен уред, но защо ще го усложнява още повече?

— А нима той го усложняваше? — съчувствено попита Винтчо.

— Разбира се, че го усложняваше! Започна да прави не просто бърборограф, а някакъв бърборограф, комбиниран с прахосмукачка. Кажете, моля ви се, защо ми е на мене прахосмукачка? Това отне излишни година и половина. Е, нищо! — махна с ръка Многознайко: — Сега вече имам тези неща, остават още няколко дреболии.

— Добре би било да се измисли машинка, която да мисли вместо писателя — каза Болтчо.

— Имате право — съгласи се Многознайко.

Като видяха през прозореца, че слънцето клони вече към залез, нашите приятели почнаха да се сбогуват. Те взеха поялника и излязоха на улицата. Болтчо рече:

— Време е да се връщаме. Страхувам се да не ни завари нощта на път.

— Нищо, братчета, аз завчас ще ви закарам с автомобила. Но преди това не е зле да хапнем — каза Кравайко и откара Болтчо и Винтчо в къщи да закусят.

Двадесета глава Палитро работи

Докато Винтчо и Болтчо пътешествуваха из Града на хвърчилата и търсеха поялник, в Зеления град се случиха твърде важни събития. Денят започна с това, че Палитро нарисува портрета на Снежинка. Той употреби за него почти два часа, но в замяна на това портретът стана като жив. Приликата бе поразителна. Мнозина казваха, че на портрета Снежинка била по-хубава, отколкото в действителност, но това не бе вярно. Снежинка съвсем нямаше нужда да бъде разхубавявана от художника. Ако Палитро бе успял да подчертае в портрета красотата на нейните черти и да ги покаже по-ярко и изразително, то точно това се изисква от истинското изкуство, каквото е живописта.