Приключенията на Незнайко

Незнайко търчеше между работещите и в екстаз командуваше:

— Пет души натам, пет души насам! Приберете тази ябълка, търкаляйте я! Дръпнете се назад, да пукнете макар — тук ей сега ще падне крушата! А вие, горе, предупреждавайте! Разпръснете се или не отговарям за себе си!

Всичко това можеше да се върши тихо, но Незнайко смяташе, че ако престане да шуми, цялата работа ще спре.

Сиропов и Шишко също работеха. Те търкаляха една круша, но крушата не искаше да се движи натам, накъдето трябваше, а се търкаляше накъдето съвсем не трябваше. Всеки знае, че формата на крушата се различава твърде много от формата на ябълката и ако търкаляме круша, тя ще се върти на едно място. При това крушата беше много мека. При падането си от дървото тя се бе натъртила, а Сиропов и Шишко съвсем я смачкаха отстрани, когато я търкаляха. Следствие на това те цели се изцапаха със сладък сок и през всичкото време облизваха ръцете си.

— А вие там, какво се въртите на едно място с крушата? Съвсем сте я смачкали! — караше им се Незнайко. — Да не сте решили да получавате от нея сироп! Ще ви дам аз на вас един сироп!

Винтчо и Болтчо спряха автомобила и взеха да наблюдават картината.

— Ей, Незнайко! — извика Винтчо. — Защо ви липсва механизация?

— Я ме оставете! — махна с ръка Незнайко. — Тук от ябълки няма къде да се денеш, а те отгоре на това механизация искат!… Откъде да ви взема механизация?

— Ето имаме вече един автомобил — отговори Кравайко.

— Нима автомобилът е механизация?

— Разбира се, че е механизация. Ще караме с него ябълките и крушите.

— Вярно! — извика Незнайко. — Измислих! Хайде приближете се до дървото — ние сега ще спуснем ябълката право в автомобила.

— Чакай, така не може — каза Винтчо. — Ако хвърляш ябълките от дървото направо в автомобила, и ябълките ще натъртиш, и автомобила ще счупиш.

— Тогава какво според тебе — на ръце ли трябва да ги носим от дървото?

— Защо на ръце? Ще ги спускаме с въже.

— Вярно!… — извика Незнайко. — Хайде, момичета, дайте тук едно въже!

Момиченцата бързо донесоха въже. Незнайко го взе и почна да го върти в ръцете си. Той не знаеше какво да прави с въжето и в недоумение го гледаше. После си даде вид, че е намислил нещо, подаде въжето на Винтчо и му каза:

— Хайде почвай!

Винтчо прехвърли въжето през един ябълков клон и каза на Бързанко да завърже единия му край за дръжката на ябълката, а другия край накара да държат няколко момиченца.

— Режи сега с триона! — извика той на Бързанко.

След няколко минути дръжката беше прерязана и ябълката увисна на въжето. Винтчо накара Кравайко да нагласи автомобила право под висящата ябълка. Момиченцата постепенно почнаха да отпускат въжето. Ябълката се спусна право в колата. Отвързаха въжето и автомобилът откара ябълката в къщи.

— Ей сега ще докараме още една кола — рече Кравайко.

Те скочиха в автомобила и полетяха към гаража, където беше останала колата на Кравайко. След няколко минути се завърнаха с двете коли. Едната започна да кара ябълки, другата — круши.

— Видяхте ли чудесата на техниката? — самодоволно каза Незнайко. — Вие, момичетата, май че и насън не сте виждали такова нещо!

Двадесет и трета глава Бягството

Механизирането значително облекчи труда и работата тръгна по-бързо. Двете коли сновяха насам-натам и разнасяха по мазетата плодовете. Ябълките и крушите караха една по една, а сливите — по пет наведнъж. Благодарение на механизацията много момиченца се освободиха от работа, но вместо да седят със скръстени ръце, те разпънаха на улицата две палатки. В едната палатка донесоха сироп и газирана вода, а в другата натрупаха баници, различни курабийки, кравайчета и бонбони. Сега всеки от работещите можеше да закуси и да си пийне през време на почивката.

Шишко веднага започна да обикаля палатката с баниците и бонбоните, а Сиропов нападна сиропа с газираната вода. Не можеха да ги прогонят от палатките.

Изведнъж се случи нещо неочаквано. Отдалеч се зачуха пронизителни викове и всички видяха доктор Хапчев, който тичаше по улицата, преследван от целия болничен персонал начело с Пчелица. Хапчев беше почти гол, тоест само с пенснето си и с едни къси гащета. Той стигна до едно дърво и бързо се покатери по него.

— Защо избягахте от болницата? — викаше след него Пчелица, като се приближаваше до дървото.

— Аз не съм вече болен — отвръщаше Хапчев, мъчейки се да се покатери колкото се може по-високо.

— Как да не сте болен? Ние не сме ви изписали още! — продължаваше Пчелица, задъхана от бързото тичане.

— Аз пък сам се изписах — засмя се Хапчев и се изплези на Пчелица.

— Колко сте нахален! Ние няма да ви дадем дрехите.

— Не ми трябват — отговори й Хапчев, подсмивайки се.

— Ще настинете и ще се разболеете.

— И да се разболея, пак няма да се върна при вас.

— Срамота е! — извика Пчелица. — Сам сте доктор, а не уважавате медицината.

Тя му обърна гръб и се отдалечи с гордо вдигната глава. След нея бавно тръгна целият болничен персонал.

Хапчев видя, че не го заплашва вече никаква опасност и слезе от дървото.

Момиченцата го заобиколиха и съчувствено го питаха:

— Студено ли ви е? Ще се простудите! Искате ли да ви донесем дрехи?

— Добре — съгласи се Хапчев.

Перушинка изтича до в къщи и донесе една зелена рокличка на черти.

— Какво е това? — учуди се Хапчев. — Не искам да обличам рокля! Всички ще ме смятат за момиче.

— Е, и какво от това? Нима е лошо човек да бъде момиче?

— Лошо е.

— Защо? Значи според вас ние сме лоши?