Приключенията на Незнайко

— Но съгласете се все пак, че вашият йод изгаря кожата, когато лекуването с мед минава съвсем безболезнено.

— Мога да се съглася, че лекуването с мед може да се окаже подходящо само за момичетата, но за момчетата вашият мед нищо не струва.

— Но защо? — учуди се Пчелица.

— Нали сама казахте, че лекуването с мед минава безболезнено?

— А вие непременно ли искате да бъде болезнено?

— Непременно — отговори доктор Хапчев. — Ако едно момче прескочи ограда и си одраска крака, драскотината трябва да се намаже с йод, за да запомни момчето, че прескачането през оградите е опасно и друг път да не ги прескача.

— Друг път то няма да прескочи оградата, а ще се покатери на покрива, ще падне и ще си счупи главата — каза Пчелица.

— Тогава ще му намажем главата с йод и то ще запомни, че катеренето по покрива е също опасно. Йодът има твърде голямо възпитателно значение.

— Лекарят не трябва да мисли за възпитателното значение на лекарствата, а за облекчаването на страданията — възрази Пчелица. — Със своя йод вие само увеличавате страданията.

— Лекарят трябва да мисли за всичко — отговори Хапчев. — Разбира се, ако лекувате момичета, можете изобщо за нищо да не мислите, но ако лекувате момчета…

— Да говорим по-добре за нещо друго — прекъсна го Пчелица. — С вас просто не може да се танцува.

— Напротив, с вас не може да се танцува. Да, не съм вежлив, когато пред мене изказват такива невежествени възгледи.

— Вашите възгледи са невежествени! Вие не сте лекар, а някакво нещастно фелдшерче!

— А пък вие… вие!…

От обида доктор Хапчев изгуби способността си да говори. Той се спря сред танцувалната площадка и отвори конвулсивно уста, също като риба на сухо. Танцуващите двойки почнаха да го блъскат. Просто смазаха Пчелица. Тя го дръпна за ръкава:

— Хайде танцувайте! Какво се спряхте? Пречим на другите.

Хапчев махна с ръка и те отново започнаха да танцуват.

Най-напред танцуваха мълчаливо, после отново заспориха за методите на лекуването.

Шишко танцуваше с Дебеланка. Разговорът между тях бе съвсем различен.

— Обичате ли бонбони? — питаше Шишко.

— Много — отговаряше Дебеланка. — А вие?

— И аз. Но най-много обичам пасти.

— А аз от всичко на света най-много обичам сладолед.

Винтчо танцуваше с Катеричка.

— Аз мечтая да карам автомобил — казваше Катеричка. — Много от нашите момичета се научиха — значи и аз ще мога.

— Това е твърде лесно — потвърди Винтчо. — Трябва най-напред да се натисне педалът, после да се даде газ…

Незнайко танцуваше със Синеочка. Впрочем то само думата му е такава, че Незнайко танцуваше. В действителност танцуваше само Синеочка, а Незнайко скачаше като коза, настъпваше краката на Синеочка и постоянно блъскаше другите. Най-после Синеочка каза:

— По-добре да поседим малко.

Те седнаха на една скамейка.

— Знаете ли — каза Незнайко, — аз всъщност никак не умея да танцувам.

— Много хубаво, че сам признавате това — отговори Синеочка. — Друг на ваше място би изсипал цял куп лъжи, би казал, че го болят краката и ръцете, а вие честно си казахте, че не умеете. Виждам, че с вас може да се дружи.

— Разбира се, че може — съгласи се Незнайко.

— Аз обичам да дружа с момчета — каза Синеочка. — Не обичам момичетата, защото те прекалено много си въобразяват че са красиви и се въртят пред огледалото.

— Има и момчета, които обичат да се гледат в огледалото — забеляза Незнайко.

— Но вие нали не сте такъв, Незнайко? Нали не сте такъв?

— Не, не съм такъв.

А той излъга. В действителност доста честичко, когато никой не го виждаше, той се въртеше пред огледалото и мислеше за своята красота. Както и всяко момче впрочем.

— Много се радвам, че не сте такъв — каза Синеочка. — Ние ще дружим с вас. Имам едно интересно предложение. Хайде да си пишем писма. Най-напред вие ще ми напишете писмо, а после аз ще ви напиша.

„Ами сега!“ — помисли Незнайко, който знаеше да пише само с печатни букви и много се срамуваше да покаже своята необразованост.

— Защо писма? — смутено измърмори той. — Ние живеем наблизо. Може и така да си говорим.

— Ах, какъв сте скучен, Незнайко! Нищичко не искате да направите за мене. Толкова е интересно да се получават писма!

— Е, добре — съгласи се Незнайко. — Ще ви напиша писмо.

Скоро се стъмни. Наоколо пламнаха стотици разноцветни фенерчета. Те блестяха и по будките, и по дърветата. Тук-таме имаше скрити фенерчета и в тревата под дърветата и от това изглеждаше, че самата трева свети с някаква вълшебна светлина. Долната част на беседката, над която бе настанен оркестърът, бе закрита с красива синя завеса. Изведнъж завесата се вдигна и зад нея се откри сцена.

На сцената излезе поетесата Самоцветка и извика:

— Тишина! Тишина! Концертът започва. Внимание!

Всички насядаха по скамейките и се приготвиха да слушат концерта.

— Внимание! — продължаваше да вика Самоцветка. — Първа излизам аз. Ще ви прочета своето ново стихотворение за дружбата.

Момченцата и момиченцата заръкопляскаха силно. Щом аплодисментите стихнаха, Гусльо замаха със своята диригентска пръчица, оркестърът засвири и Самоцветка започна да чете под акомпанимента на музиката своето ново стихотворение за дружбата. Стихотворението бе също така хубаво, както всички стихотворения, съчинявани от Самоцветка, и завършваше с думите: