Разбудени фурии

Но опитай се да го обясниш на човек, който не е бил там.

Направих опит. И веднага престанах, когато видях каква болка причини това на майка ми. Не й трябваха тия гадости.

Последните останки от слънцето се топяха на хоризонта. Погледнах на югоизток, където мракът гъстееше. Някъде там беше Нова Пеща.

Нямаше да се обадя на никого.

Сух плясък на криле зад рамото ми. Озърнах се и видях един крилодер да кръжи над товарния модул. В последните лъчи на залеза черните му пера излъчваха меко зеленикаво сияние. Той направи още две обиколки, после нахално кацна само на пет-шест метра от мен. Завъртях се да го погледам. Край Кошут обикновено летят сами и са по-едри от тия, които бях виждал в Драва. Този тук имаше цял метър от ципестите лапи до човката. Неволно се зарадвах, че нося оръжие. Крилодерът шумно сгъна крила, вдигна рамо към мен и ме огледа с едно око, без да мига. Сякаш чакаше нещо.

— Какво зяпаш, мамка ти?

Крилодерът дълго мълча. После изви шия, разпери крила и изграчи няколко пъти. След като не помръднах, той се отпусна и любопитно изви глава.

— Няма да се срещна с тях — рекох след малко аз. — Не ме увещавай. Много време мина.

И все пак сред прииждащия здрач долових онзи копнеж за близост, който бях усетил в трюма. Като топъл полъх от миналото.

Като чувството, че не си сам.

Двамата с крилодера седяхме един срещу друг и се гледахме мълчаливо, а мракът продължаваше да приижда.

Глава 21

На другия ден, малко след пладне, влязохме в пристанището на Нова Пеща и безкрайно предпазливо запъплихме към кея. Цялото пристанище беше претъпкано с кораби на въздушна възглавница и други плавателни съдове, бягащи от заплахата за ураган в източния край на залива, и изкуственият интелект на пристанищната управа ги бе подредил по някаква неразбираема математическа схема, която не се съвместяваше със софтуера на „Хайдушка щерка“. Джапаридзе извърши маневрите ръчно, псувайки всички машини наред и по-конкретно тия на местната управа, докато лъкатушехме сред привидно хаотичните групи кораби.

— Ъпгрейдвай това, ъпгрейдвай онова, само тая песен си знаят, мама им стара. Ако исках да ставам техничар, щях да ида при демилитите, дявол да го вземе.

И двамата страдахме от лек, но крайно досаден махмурлук.

Сбогувахме се на мостика и аз тръгнах към предната палуба. Метнах раницата си на брега още преди автоматичните съединители да прихванат докрай, после прекрачих парапета и скочих на кея. Няколко души ме изгледаха любопитно, но не привлякох вниманието на униформените. Когато иззад хоризонта се задава ураган и пристанището е претъпкано, на охраната не й е до някакви дребни нарушения. Взех раницата, метнах я на рамо и се влях в редкия поток от пешеходци. Влажната жега ме притисна като осезаем товар. След две минути вече бях извън пристанището, обливах се в пот и размахвах ръка към едно автотакси.

— Вътрешното пристанище, чартърен терминал — казах аз, щом се качих. — И по-бързо.

Таксито направи обратен завой и подкара по централните градски улици. Нова Пеща се разгърна около мен.

За последните два века градът много се е променил. Някога беше нисък, досущ като местността, сред която е изграден. Преобладаваха заоблени ветроустойчиви модули и сферични надувни конструкции по провлака между морето и голямото тинесто езеро, където по-късно щеше да изникне Белотревната зона. По онова време Нова Пеща излъчваше аромат на белотрев и воня на индустриални химикали, също като евтина проститутка, около която витае дъх на евтин парфюм и мирис на нечистоплътност. Не можеше да се отървеш от тия миризми, без да напуснеш града.

Дотук с младежките спомени.

Когато Разселването отмина в историята, завръщането към относително благополучие докара нов растеж — както покрай вътрешния бряг на Зоната и дългата извивка на бреговата ивица, така и нагоре, към тропическото небе. В центъра израснаха шеметно високи сгради, окрилени от модерните технологии за ветроустойчив строеж и от новопоявилата се заможна средна класа, която държеше да живее близо до инвестициите си, но не и да диша техния мирис. Когато постъпих в Емисарския корпус, екологичното законодателство правеше плахи опити да прочисти въздуха и на по-ниско ниво, а небостъргачите в центъра не отстъпваха на онези в Милспорт.

По-късно посещенията ми оредяха, пък и не се интересувах толкова, че да забележа кога и защо точно всичко тръгна наопаки. Знаех само, че сега в южните покрайнини вонята пак се завръщаше, а разкошните нови квартали по крайбрежието и около Зоната постепенно се превръщат в бордеи. По централните улици бродеха просяци и пред повечето големи сгради имаше въоръжена охрана. Гледайки през страничното стъкло на автотаксито зърнах в походката на минувачите отзвук от тревожна раздразнителност, каквато нямаше преди четирийсет години.

Прекосихме центъра по надлеза за спешни пътувания, от което цифрите на таксиметъра се завъртяха с шеметна бързина. Не ни отне много време — освен нас имаше само две-три лъскави лимузини и няколко таксита, а когато излязохме на магистралата в другия край, въртенето на таксиметъра спадна до по-прилично ниво. Обърнахме гръб на небостъргачите и продължихме през бордеите. Ниски жилищни сгради се лепяха до самата магистрала. Вече бях чул от Сегешвар каква е историята. Докато ме нямаше, някой продал насипите от двете страни на пътя, а предишните строителни правилници били отменени. Зърнах едно голо двегодишно момиченце да стиска мрежата, ограждаща плосък покрив, и да зяпа като хипнотизирано профучаващите само на два метра коли. Малко по-нататък от друг покрив две невръстни хлапета замеряха колите с боклуци.

Насреща ни изскочи отклонението за вътрешното пристанище. Автотаксито взе завоя, без да намалява скоростта, прекоси две платна и с малко по-нормално темпо свърна по детелината към покрайнините на Белотревната зона. Не знам защо избра точно този маршрут — може би очакваше да се наслаждавам на гледката; самият терминал наистина беше приятен — дръзка извисена конструкция със стоманен скелет, облицована с илуминий и стъкло. Магистралата минаваше през него като рибарска корда през плувка.

Плавно спряхме вътре и таксито ми представи сметката с ярки лилави цифри. Пъхнах му чип, изчаках вратата да се отвори и излязох в прохладното сводесто пространство. Нямаше много народ. Тук-там се мяркаха минувачи, други хора просто седяха и просеха или чакаха нещо. Покрай едната стена се редяха бюрата на чартърни компании, увенчани с пъстроцветни холограми, повечето от които осигуряваха и виртуална връзка с клиента. Избрах си жив човек — хлапак малко под двайсетте, който седеше отпуснат зад стойката и опипваше свързочните куплунги по врата си.

— Свободен ли сте?

Той завъртя към мен лъскавите си очи, без да вдига глава.

— Мамче.

Канех се да го зашлевя, когато осъзнах, че не става дума за някаква местна псувня. Имаше вградена свързочна система, просто не си даваше труда да я използва безшумна. Очите му за момент помътняха, докато слушаше отговора, после пак ме погледнаха с малко повече интерес.

— За къде сте?

— Вчира Бийч. Еднопосочно, може да ме оставите там.

Той се ухили.

— Да бе, Вчира Бийч. Това са седемстотин километра от край до край. Къде точно на Вчира Бийч?

— Южният край. Ивицата.

— Изворград. — В очите му трепна съмнение. — Сърфист ли сте?

— Приличам ли ти на сърфист?

На подобен въпрос всеки отговор е опасен. Той унило сви рамене, извърна глава и очите му трепнаха нагоре. Пак беше включил вътрешната връзка. След малко от вътрешното помещение излезе едра руса жена с рязани фермерски панталони и избеляла тениска. Беше някъде към петдесетте и животът я бе поочукал около очите и устата, но имаше хубава стойка и рязаните панталони разкриваха стройни крака с мускули на плувец. Тениската предизвикателно обявяваше: Дайте ми работата на Мици Харлан — и легнала ще я свърша. По челото й лъщяха капчици пот, а по пръстите тъмнееха следи от смазка. Ръкувахме се. Дланта й беше суха и мазолеста.