Разделяй и владей

Заместник-посланичката погледна към Батат.

— С каква цел?

— Не мога да си го обясня — призна той.

За момент тримата замълчаха. Чуваше се само бръмченето на вентилатора.

— Господин Батат, присъствието на човек като Харпунджията в този район може да има ужасни последици за всички нас — каза заместник-посланичката.

— И това е още една причина, която е налагала да бъдем уведомени за това — каза ядосано Моор. — По дяволите, ние знаем кои хора под прикритие ни наблюдават и те от дни не са се появявали наоколо. Прекалено заети са с издирването на един руски шпионин, избягал от затвора преди два дни.

— Заявявам ви отново, че съжалявам — рече Батат.

— Ще имате ли нещо против да останете в Баку, докато ние се опитваме да разберем каква е работата? — попита заместник-посланичката.

— Съвсем не — отвърна Батат. — Искам да помогна.

— Да се надяваме, че не е станало вече твърде късно за това — обади се Моор.

Те станаха.

— А къде е „Рахел“? — попита Батат.

— Изпратих малък самолет да я търси — каза му Моор. — Но те имат няколко часа преднина и бог знае в каква посока са се отправили. Не съм оптимист.

— Не можете ли да я издирите по името? — попита Батат. — Няма ли корабен регистър?

— Има — отвърна Моор. — Обаче „Рахел“ не фигурира в него. Проверяваме регистрите на Дагестан, Калмикия и другите кавказки републики, но предполагам, че тя плава под фалшиво име.

Моор заведе Батат в една малка стая за гости на втория етаж. В ъгъла имаше походно легло и Батат легна на него, за да помисли. Яхтата, музиката, която бяха пуснали, беглият поглед, който беше успял да хвърли на човека на палубата. Той прехвърляше тези образи и звуци отново и отново през главата си, търсейки допълнителна информация. Нещо, което би могло да му подскаже кой е екипажът на „Рахел“, как бяха облечени или откъде биха могли да идват. При подсъзнателното разпитване опитните разпитващи правеха различни експерименти с агентите, за да им помогнат да си спомнят някои забравени подробности. Разпитващите ги питаха за цвета на небето, за това как е изглеждала водата, за силата на вятъра и за миризмите, които се носеха с него. Когато агентът се потопеше отново в атмосферата на мястото на събитието, разпитващият го обръщаше към себе си и го караше да опише какво точно се е виждало на кърмата на кораба, дали е имало флагове на нея или на мачтата и дали са се чували някакви звуци от палубата или от трюма. Батат винаги се изненадваше колко много информация запечатваше мозъкът, за която човек не винаги можеше да се сети веднага.

Въпреки че затвори очи и дишаше бавно и дълбоко, преминавайки през целия списък на метода за подсъзнателния разпит, той не можа да си спомни нищо, което да му подскаже кои бяха в яхтата или от коя посока може да е дошъл нападателят му. Не можеше да си спомни дори какъв беше на пипане платът на дрехата върху ръката, която го беше задушила, нито миризмата на човека, който го беше нападнал. Не си спомняше дали бузата на мъжа се беше докоснала до него и дали е бил с брада или гладко избръснат.

Сигурно е бил твърде зает с опитите си да оцелее.

Остана да лежи със затворени очи. Престана да се взира в миналото и се насочи към това, което предстоеше. Щеше да остане в Баку, но не само защото заместник-посланичката го беше помолила. Докато не успееше да разбере кой го беше нападнал, доверието в него беше загубено и животът му им принадлежеше.

Даде си сметка, че точно за това го бяха оставили жив.

9.

Вашингтон

Понеделник, 11,55 часа

Худ винаги се изненадваше колко различен беше Вашингтон денем. Нощно време белите фасади бяха ярко осветени и като че ли се издигаха сами сред блясъка на олимпийско великолепие. През деня тези забележителности изглеждаха почти древни, вечни, застанали между модерните сгради, количките на амбулантните търговци, лъскавите надписи на ресторантите, предпазните барикади от бетон и стомана и всичко това под почти непрекъснатия рев на реактивните двигатели на самолетите, които непрестанно пореха небето.

Но и в двата случая това беше Вашингтон — една стара, все по-монолитна бюрокрация, с която човек трябваше да се справя, една представа за величие, която не можеше да бъде пренебрегната или принизена.

Худ паркира колата си в Елипсата от южната страна на Белия дом. Прекоси „Е Стрийт“ и се изкачи до източния вход за посетители. Желязната порта се отвори пред него с бръмчене и след като премина теста с металотърсача, изчака вътре в Източното крило един от помощниците на първата дама.

От всички забележителности на Вашингтон предпочитанията на Худ винаги бяха на страната на Капитолия. Една от причините беше, че това е уязвимото място на правителството, мястото, където Конгресът слагаше пръти в колелата на президентското въображение. Често това бяха колела с квадратна форма и различни размери, но без тях нищо не можеше да се движи. Друга причина беше, че самата сграда представляваше огромен музей на изкуството и историята, в който на всяка крачка имаше съкровища. На едно място можеше да се види метална плочка, показваща къде е седял конгресменът Ейбрахам Линкълн, или статуя на генерал Лю Уолъс — някогашният губернатор на територията на Ню Мексико и авторът на „Бен Хур“. На друго имаше надпис с указания за търсенето на основополагащия камък, който е бил поставен на скромна церемония преди двеста години, а след това неусетно е бил погребан и загубен при безбройните промени в основите на сградата.

Белият дом не беше така внушителен както Капитолия. Беше много по-малък, с лющеща се боя и изкорубена дървения отвън. Но неговите поляни, колонади, стаи и многобройни познати кътчета са свързани в американската памет с образите на велики водачи, вършили велики дела, а понякога и позорни, но много човешки постъпки. Той винаги щеше да бъде символичното сърце на Съединените щати.

Пристигна един млад помощник на първата дама. Заведе Худ до асансьора и те се изкачиха до третия етаж. Худ се изненада, че президентшата иска да се срещне с него горе. Тя имаше кабинет на първия етаж и обикновено там приемаше посетители.

Отведоха го във всекидневната на първата дама, която беше в съседство с президентската спалня. Беше малка стая, чиято главна врата водеше към коридора, а друга, според него, към спалнята. До отсрещната стена имаше малко канапе със златиста тапицерия, а срещу него две кресла. Между тях беше поставена масичка за кафе. Отсреща седеше висока секретарка с портативен компютър пред нея. Персийският килим беше в бяло, червено и златисто, а белите завесите бяха спуснати. Стаята се осветяваше от малък полилей.

Худ погледна към двата портрета на стената. Единият беше на Алис Рузвелт, дъщерята на Теодор Рузвелт. Другият беше рисуван портрет на Хана Симпсън, майката на Улисис С.Грант. Той се зачуди защо са тук, когато първата дама влезе. Беше облечена небрежно в бежови тесни панталони и бежов пуловер. Секретарката затвори вратата след себе си и ги остави сами.

— Нанси Рейгън ги намери в мазето — каза Меган.

— Какво казахте?

— Портретите — обясни тя. — Сама ги е открила. Не желаела жените да събират прах.

Худ се усмихна. Те леко се прегърнаха и Меган му посочи канапето.

— Долу все още има чудесни неща — каза тя, сядайки. — Мебели, книги, документи, предмети като плочката за писане на Тед Линкълн и дневник, принадлежал на Флорънс Хардинг.

— Мислех, че повечето от тези неща се намират в Смитсъновия институт.

— Много от тях са там. Обаче много от семейните предмети са все още тук. Хората започнаха да се уморяват от всичките скандали през годините — рече Меган. — Те забравят, че Белият дом е бил и продължава да е къща за живеене. Тук са се раждали и отглеждали деца, имало е сватби, рождени дни и празници.