Речният бог (Книга първа)

В дъното от горе до долу бяхме спуснали ленени платна, които художниците, изографисващи гробницата, изрисуваха с прекрасни пейзажи. Във вечерния полумрак и на светлината на факлите по стените и колоните всичко се беше получило толкова реалистично, че зрителят наистина можеше да се пренесе в друг свят, в различно време.

Бях приготвил и други приятни изненади за фараона: от клетките с животни, птици и пеперуди, които щяха да бъдат пуснати на свобода, за да покажем сътворението на света от великия бог Амон Ра, до факлите и бенгалските огньове, които бях смесил с определени химикали, така че да горят с ярък пурпурен или зелен пламък и да потопят сцената във вълшебни светлини и дим като в подземния свят, където живеят боговете.

— Мамос, син на Ра, вечен да е животът ти! Ние, верните ти поданици, жителите на Тива те молим да се приближиш и да обърнеш височайшето си внимание на тази скромна сценка, която посвещаваме на Твоето Величество.

Господарят Интеф приключи с приветственото си слово и се върна на мястото си. Тогава под звуците на скрити фанфари аз излязох зад колоната и се обърнах към публиката. Всички бяха изтърпели досадните речи, седнали върху ръбестите плочи на храма, и сега очакваха с нетърпение представлението да започне. Затова излизането ми беше посрещнато с всеобщи възгласи и дори фараонът се усмихна.

Прострях двете си ръце, за да въдворя тишина, и едва когато мълчанието бе пълно, започнах:

— Докато вървях под слънчевата светлина, млад и изпълнен със силата на младостта, дочух отнякъде сред тръстиките на Нил фатална музика. Не можех аз да разпозная звука на тази скрита арфа и капчица уплаха не изпитах, защото бях в разцвета на младостта и обграден от нежността на моята любима. Мелодиите, които чувах, ми се сториха неземни. И обладан от непозната радост, потърсих музиканта, без да зная, че името му Смърт е и арфата си тон извадил е, за да ме примами.

Ние, египтяните, сме обсебени от мисълта за смъртта и аз веднага засегнах най-съкровената струна у своята публика. Всички въздъхнаха и потръпнаха.

— Смъртта ме грабна с костеливите си пръсти и ме понесе към слънчевия бог Амон Ра, и ето ме, че се превърнах в едно-едничко цяло с лъчезарното му същество. Отдалеч дочувах как моята любима плаче, но не можех да я видя, а и цялото ми минало сякаш никога не бе било.

Това беше първото изпълнение на творбата ми и веднага усетих, че съм спечелил слушателите си, чиито лица издаваха интерес и съпричастност. В храма не се чуваше нито звук.

— Тогава смъртта ме постави на високо място, откъдето можех аз света да наблюдавам като някакъв блестящ и кръгъл щит насред синьото море на небесата. Виждах всички хора и всички същества, които са живели по земята. Могъщата река на времето пред очите ми обърна хода си назад. Стотици хиляди години борба и смърт ми се разкриха. Наблюдавах всеки смъртен как от гроб и старост към детските години и мига на раждането си се връща. А времето все по-далеч назад отиваше, докато не стигнахме до първия човек и първата жена. Видях ги аз в мига на тяхното създаване, а след това — какво било е преди тях. И най-накрая по земята престанаха да ходят хора, а само боговете съществуваха.

Но течението на годините и тук не спря, а продължи отвъд епохата на боговете и потъна в Нут, където всичко беше мрак и необятен хаос. Реката нямаше повече къде назад да се завръща и отново се обърна — да тече напред. Времето започна пак да се разгръща, тъй както съм го знаел от годините, прекарани на земята, и разбрах за страстите на боговете.

Сред зрителите ми нямаше кой да не е запознат с въпросите на теологията, но никога не се беше чувало мистериите на живота да бъдат представяни по този начин. Никой не смееше да продума, да не би да развали магията. Продължих:

— Из хаоса и мрака на Нут се появи Амон Ра, Онзи, който се създава сам. И гледах как Амон Ра докосва своя детероден орган, как мастурбира и изхвърля семето си на мощни тласъци, оставяйки сребристите петна по небосвода, които знаем като Млечен път. От семето му се заченаха Кеб и Нут, Земята и Небето.

— Бак-хер! — наруши нечий глас мълчанието в храма. — Бак-хер! Амин! — не успя да се въздържи и изрази искреното си възхищение старият жрец.

Толкова се учудих от тази внезапна промяна у него, че едва не забравих следващите си думи. През цялото време той беше критикувал произведението ми, но сега явно го бях спечелил напълно. Това ми даде нови сили и гласът ми се извиси:

— Кеб и Нут заживяха заедно и един друг се познаха, тъй както мъжът познава жената, и от този им съюз ужасен се родиха боговете Озирис и Сет 3 и богините Изида и Нефтис.

Махнах с ръка и ленените завеси се отдръпнаха бавно, за да разкрият приказния свят, който бях създал. Никога преди в Египет не се беше виждало подобно чудо и публиката затаи дъх от удивление. Аз тихомълком се отдръпнах зад кулисите и мястото ми на сцената зае Озирис. Публиката го разпозна мигновено по високата, подобна на шише корона, по ръцете му кръстосани пред гърдите и по жезъла и камшика, които държеше в тях. Във всяко домашно светилище се пазеше негова статуетка.

3

Бог на злото, пустинята и смъртта, убил брат си Озирис. — Б.пр.

От всяко гърло се откъсна сподавен възглас на благоговение и може би имаше защо. Успокоителното, което бях дал на Тод, придаваше странен блясък на погледа му и в присъствието му на сцената като че ли наистина имаше нещо неестествено и почти божествено. Бе обгърнат от някаква мистичност, а гласът му звучеше ясен и завладяващ:

— Вижте Атур, реката!

Публиката отново зашумя, като разбра, че става дума за Нил. Нил, това беше Египет, а Египет беше центърът на света.

— Бак-хер! — дочу се друг глас и с удивление и възторг разбрах, че това е самият фараон. Произведението ми си беше спечелило одобрението както на простосмъртните, така и на самите богове. Можех да съм сигурен, че отсега нататък щеше да се възприеме моята версия вместо оригинала отпреди хиляда години. Наредил се бях сред безсмъртните. Името ми щеше да остане в паметта на времето още поне хиляда години.

Обзет от луда радост, дадох знак водата да бъде изпусната насред сцената. В началото публиката като че ли не можеше да проумее какво става, но когато най-сетне разбраха, че пред очите им се разкрива великата река, хиляди гърла подеха:

— Бак-хер! Бак-хер!

— Вижте как водите се надигат! — възкликна Озирис 4 и сякаш се беше вслушал в думите му, Нил погълна всичко пред себе си във величествен разлив.

— Вижте как водите се прибират! — извика божеството и те изпълниха повелята му. — А сега ще се надигнат наново!

4

Бог на смъртта. — Б.пр.

Бях приготвил съдове с бои, които да се прибавят към водата: първо зелена, с цвета на реката през сушавия период, а после при поредния разлив — по-тъмна, за да наподобява мътните води по време на наводненията.

— А сега вижте буболечките и птичките по земята! — извика Озирис и в същия миг откъм задната част на сцената се надигна облак от кряскащи и чуруликащи създания, които заедно с пищно украсените пеперуди изпълниха храма.

Зрителите се надигаха от местата си, опитвайки се да уловят в шепите си хвъркатите красавици, за да ги пуснат отново сред гигантските колони. Една от птичките — дългоклюн папуняк, изпъстрен в бяло, канелено и черно, без никакъв страх се насочи право към фараона и кацна върху короната му.