Речният бог (Книга първа)

— Дай ни го! — молеше тя. — Дай ни силата на талисмана.

Спектакълът беше превърнал всички в озверели чудовища.

Сет обаче нямаше да удовлетвори пъкленото им желание.

— Подарък — възкликна той. — Подарък, но от един бог към друг. Аз, Сет, богът на мрака, дарявам с този талисман бога фараон Мамос.

И с мощните си крачища той прескочи през две, през три каменните стъпала на сцената, за да го положи в краката на фараона.

За мое голямо удивление царят се наведе и я прибра. Дори през дебелия слой грим върху лицето му можеше да се види, че е като омагьосан — сякаш това в шепата му наистина беше част от божественото тяло. И съм сигурен, че в онзи момент той наистина го е вярвал. Защото не престана да държи кървавото късче плът до края на представлението.

Щом подаръкът му беше приет, Сет се втурна обратно към сцената, за да довърши жертвата си. Мисълта, която и досега не ми дава покой, е, че нещастното, насечено на парчета създание беше все още живо и в съзнание за всичко, което се случваше с него и около него. Ясно ми беше, че упойващият прах, който бях дал на Тод, за да притъпя болката му, едва ли му е помогнал особено. Можех да видя ужасната агония в погледа му, докато той безпомощно лежеше в огромната локва на собствената си кръв и въртеше главата си, която единствена му беше останала.

За мен беше истинско облекчение, когато най-сетне Сет я отсече и нея и я вдигна за плитките пред очите на възхитената тълпа. Дори и тогава очите на нещастника се мятаха на всички посоки, сякаш той се прощаваше със света. Но скоро животът в тях угасна съвсем и мъчителят подхвърли главата му към обезумялата тълпа.

Така първото действие от нашата пиеса завърши сред възторжени овации, които заплашваха да съборят из основите им гранитните колони на храма.

В почивката между двете действия помощниците ми измиха сцената от печалните свидетелства за извършеното клане. Най-много се тревожех господарката ми Лострис да не е разбрала какво всъщност се е случило в първата картина. Искаше ми се да си мисли, че е протекло както при репетициите. Бях направил всичко възможно да я задържа в палатката й, а също и да не позволя на робините й да надничат на сцената, защото щяха да й издрънкат какво са видели. Разбереше ли тя за кървавата драма, мисълта за нея щеше да й попречи да изпълни ролята си. Така че, докато помощниците ми пълнеха кофите си от импровизирания Нил, за да измият сцената, аз се забързах към палатката на господарката си — хем да й вдъхна увереност, хем да се уверя, че мерките ми за сигурност са свършили работа.

— О, Таита, чух аплодисментите — посрещна ме радостно тя. — Публиката харесва пиесата ти. Толкова се радвам за теб. А и ти наистина заслужаваш подобен успех — засмя се тя съучастнически. — Имах чувството, сякаш на сцената Озирис го убиват наистина, а мехчетата под дрехите на Тод са били пълни не с волска, а с истинска човешка кръв.

— Така е, господарке, малките ни трикове като че ли сполучиха — съгласих се аз, макар че още ми се повдигаше от видяното.

Господарката Лострис така и не се усъмни в нищо и когато я изведох на сцената, хвърли само един разсеян поглед на петната от кръв по каменните плочки. Показах й точно къде да застане и така нагласих факлите около сцената, че да й придам повече блясък. Колкото и да бях свикнал с неземната й хубост, и сега, като я гледах, гърлото ми се свиваше, а в очите ми напираха сълзи.

Оставих я зад ленените завеси и излязох на сцената, за да се обърна повторно към публиката. Този път никой не си позволи да ме аплодира с онази лека подигравателност както в началото. Всеки един от зрителите, от фараона до най-последния му поданик, слушаше като омаян изящните редове, с които разказвах за скръбта на Изида и Нефтис след смъртта на техния брат.

Когато слязох от сцената и завесите се вдигнаха, за да разкрият скърбящата Изида, публиката не можа да сдържи възхищението си пред красотата й. След ужасите и кървищата в първото действие сега обаянието на богинята можеше да трогне и най-коравите сърца.

Изида високо заоплаква умрелия и треперещият й гласец сякаш отново разбуди за живот мрачните зали на храма. Придружаваше печалния си монолог с красноречиви жестове с глава и светлината на факлите играеше по бронзовия полумесец, окачен върху високата й шапка.

Докато Лострис пееше, аз внимателно наблюдавах фараона. Очите му не се откъсваха от лицето й, а устните му следваха думите, които излизаха из гърдите й.

Сърцето ми е наранена газела, разкъсвана от ноктите на мъката…

Жалваше се тя и фараонът заедно с цялото си обкръжение скърбеше с нея.

Медът не ми доставя сладост, нито сещам аз дъха на цветето в ръка. Душата ми е храм безмълвен, изоставен от покровителя на любовта.

На първия ред две от жените на нашия господар безутешно хлипаха и подсмърчаха.

Поглеждам аз лика злокобен на смъртта с усмивка. Защото с радост последвала я бих, ако можех тъй да се завърна в обятията на обичния си господар.

Вече не само съпругите на фараона, но и останалите жени в храма горко плачеха, а и немалко от мъжете им пригласяха. Словата на Изида и божествената й красота не можеха да ги оставят равнодушни. Изглеждаше невероятно една богиня да изпитва същите горести като простосмъртните, но лека-полека сълзите си отвориха път дори през дебелия пласт грим върху лицето на фараона, а тежките му, почернени мигли запремигаха като очи на бухал, поглъщайки господарката ми Лострис.

Нефтис на свой ред излезе на сцената и запя дует със сестра си, след което двете се хванаха за ръце и се заеха да издирват разпръснатите части от тялото на Озирис. Разбира се, бях се погрижил за крайниците на нарязания Тод. През почивката помощниците ги бяха събрали из публиката, за да ги занесат на балсаматорите, както им бях наредил. Щях да заплатя погребението на Тод от собствената си кесия. Мисля, че това беше най-малкото, което можех да сторя за нещастното създание, за да изкупя собствената си вина за убийството му. Въпреки че фараонът продължаваше да държи в ръката си една твърде важна част от тялото на Тод, надявах се поне в неговия случай боговете да направят изключение и да допуснат сянката му в подземното царство, а той самият да не си спомня с лошо за мен. Хубаво е човек да си създава приятели не само в този, но и в другия свят.

Вместо тялото на бога художниците, които работеха по царската гробница, бяха направили съвършена имитация. Тя трябваше да изобразява Озирис, в царствена осанка, положен като покойник с ръце, скръстени върху гърдите. Получилият се макет разрязах на тринадесет части, които си пасваха идеално една с друга.

При откриването на всяка една от частите на своя брат сестрите изпяваха химн в нейна възхвала: първо на ръцете и краката, после на тялото му и най-сетне на божествената му глава.

Тези очи, които напомнят звездите по небето — те трябва вечно да светят. Смъртта не бива да затъмнява подобна красота, нито пък погребалният саван да крие такова величие.

Когато най-сетне двете сестри сглобиха цялото тяло на Озирис — с изключение на липсващия талисман, — започнаха на глас да се чудят как да го съживят.

Това беше моят шанс да добавя онзи твърде важен елемент, без който никое театрално представление не би удовлетворило зрителите. У повечето от нас природната ни похотливост не изтлява никога и както поетът, така и онзи, който пише пиеси, не бива да го забравят, ако искат трудът им да се хареса на по-широка публика.

— Има само един сигурен начин скъпият ни господар и брат да оживее отново — говореше богинята Нефтис. — Някоя от нас двете трябва да изиграе с разсеченото му тяло акта на зачеването и раждането — само така ще съумеем да съберем отново откъснатите части и да им вдъхнем искрата на живота.

Публиката доволно се размърда и повечето се наведоха напред, любопитни как ли ще бъде прието това предложение. В него имаше какво да предизвика интерес и у онези с най-мръсно подсъзнание — например кръвосмешението и некрофилията.