Речният бог (Книга първа)

Коленичи пред фараона и на три пъти докосна с глава дъските. И тогава, пред очите на жреците и на целия двор, той извърши нещо невероятно. Хвана Лострис за ръката, помогна й да се изправи и я покани да седне до него. Всички бяха удивени — това беше извън всякакъв протокол и никой не се сещаше някога да е имало подобен прецедент.

Случи се и още нещо, което обаче никой друг, освен мен не разбра. Когато бях по-млад, в мъжкото отделение на двореца живееше един стар и глух роб, с когото се бяхме сприятелили. Той ме научи да разчитам човешката реч само по движението на устните. За мен това умение се оказа много полезно. Можех да проследя нечий разговор чак от другия край на помещение, в което беше много шумно.

И ето, че сега фараонът най-любезно се обърна към господарката Лострис:

— Дори и на дневна светлина ти си не по-малко красива от богинята Изида на пламъка на факлите в храма.

Стоях като зашеметен, сякаш някой ме беше ударил. Идеше ми да си заскубя косите от отчаяние — сляп ли бях, или просто по природа съм пълен глупак? Сигурно всеки щеше да разбере накъде ще се наклони съдбата след всичко, което аз самият бях наговорил на владетеля си.

Съветът, който дадох на фараона, съвсем естествено насочи вниманието му към господарката Лострис. Сякаш някакъв злонамерен импулс на подсъзнанието ми беше направил всичко възможно да му я посоча нея за майка на първородния му син. Най-красивата девойка в страната, чиято червена луна да е разцъфтяла преди не повече от година. И, разбира се, като й възложих главната роля на представлението, само я показах на царя във възможно най-привлекателната й светлина.

Всичко, което изведнъж осъзнах, че предстои да се случи, беше изцяло по моя вина, като че ли нарочно го бях наредил така. И което беше още по-лошо, вече нищо не можех да променя. Стоях като ударен от гръм и дотолкова бях изпълнен с угризения, че бях загубил дар слово.

Потните жреци се захванаха да свалят златния саркофаг обратно на брега, след което, последвани от тълпата, се насочиха към входа на храма. Множеството ме повлече със себе си и аз, ща не ща, се понесох напред като лист по течението, без сам да знам накъде отивам. Преди да успея да се окопитя, вече бях в предния двор на храма. Запробивах си път напред, ръгайки здраво с лакти онези пред мен, с надеждата да достигна саркофага, преди той да е преминал главния вход на погребалния храм.

Някои от жреците бутаха огромната маса, а други прибираха дървените греди, за да ги подложат отпред под саркофага. Щом достигнаха онази част от двора, която все още не беше застлана с плочи, всички се спряха. Докато жреците слагаха слама пред гредите, за да омекотят преминаването по неравния терен, аз се промъкнах зад лъвските статуи покрай алеята и бързо се изравних с групата им. Един от жреците понечи да ми препречи пътя, но аз така го изгледах, че и лъвовете щяха да си умрат от страх, ако ме видеха. Беше достатъчно да му изсъскам само една дума — от онези, които рядко се чуват из храмовете, — за да го накарам да се отдръпне и да ме пусне.

Когато най-сетне настигнах саркофага, се оказах точно под Лострис. Бях толкова близо до нея, че можех да я докосна. Така съвсем спокойно щях да подслушам разговора й с фараона. Още от първите думи ми стана ясно, че господарката си е възвърнала самообладанието и се опитва да се държи възможно най-любезно с него. От първоначалното й смущение при тъй неочаквания интерес, който той прояви към нея, не беше останала и следа. Спомних си, че предишната вечер тя самата беше мечтала да разговаря с фараона, надявайки се да спечели височайшата му благословия за брака си с Танус. Тогава всичко ми се бе сторило просто момичешки фантазии, но сега желанието й се сбъдваше. Обаче тя не предполагаше каква опасност я грози, а аз не можех да я предупредя.

Ако случайно от написаното досега в тази хроника сте заключили, че господарката ми Лострис е някакво вятърничаво дете, в чиято главица се мътят само романтични истории и което съвсем лекомислено гледа на живота, то тогава аз съм се провалил напълно в усилията си правдиво да опиша събитията. Макар и млада, тя можеше да изненада всеки с несвойствената за възрастта си зрялост. Под слънчевите лъчи на нашия Египет момичетата бързо разцъфтяват. А освен това господарката ми беше усърдна ученичка, с бистър ум и природна интелигентност — качества, които бе успяла да развие благодарение на мен. С помощта на моите уроци тя беше достигнала дотам, че можеше да обсъжда с жреците и най-мъглявите въпроси на религиозните догми или да спори с дворцовите адвокати по такива сложни материи като поземлените актове и дори изключително тежкия и сложен Закон за напояването, който урежда използването водите на Нил. Беше изчела многобройните свитъци, които се намираха в дворцовата библиотека. Сред тях имаше и неколкостотин, написани от мен самия — като се започне с медицинските ми трактати и се свърши с последните ми опити върху тактиката на речните войни, без да забравяме астрономическите ми наблюдения, които усърдно записвах заедно с имената и природата на всички небесни тела; както и наръчниците ми по оръжейничество, земеделие или дресировка на соколи. Беше способна дори да спори с мен по принципите в архитектурата, които аз бях измислил, и да ги сравнява с постиженията на великия Имхотеп.

И така, тя притежаваше завидни познания за света, можеше да разговаря съвсем спокойно, на каквато и да е тема — от астрология до военна тактика, от политика и строителство на храмове до измерването и регулацията водите на Нил — всички въпроси, които вълнуваха фараона. Освен това господарката ми имаше дарбата да измисля рими и гатанки, както и да съчинява забавни каламбури, а речникът й беше почти толкова богат, колкото и моя. Накратко, ако някой любознателен мъж си търси интересен събеседник, в нейно лице той би открил точно каквото му трябва. Ще прибавя, че притежаваше и изключително чувство за хумор. Гласът й беше прекрасен, а смехът й — завладяващ. Нито човек, нито бог можеше да устои на чара й, особено ако някой баща без син видеше в нея обещание за наследник.

Трябваше да я предупредя, но как един роб ще дръзне да се намеси в делата на толкова високостоящи особи? Затова само нервно подтичвах отстрани и слушах как господарката Лострис с омайващия си глас забавлява фараона.

Обясняваше му как погребалният комплекс бил така построен, че да се радва на всички възможни благотворни влияния на небесните тела, а именно на луната и на зодиакалното съзвездие, под чийто знак фараонът се е родил. Разбира се, тя просто повтаряше онова, което беше чула от мен, защото така бях проектирал храма, че да е насочен спрямо звездите. Но тя говореше толкова убедително, че в един миг се улових как аз самият така внимателно слушам обясненията й, сякаш ги чувам за пръв път.

Шествието мина между колоните, заграждащи вътрешния двор, и продължи нататък през колонадата на преддверието, покрай здраво залостените и зорко охранявани шест съкровищници, където се изработваха и пазеха погребалните дарове, които фараонът щеше да отнесе със себе си в гроба. В дъното на преддверието се разтваряше двукрила врата от акациево дърво, изографисана с изображенията на всички богове от пантеона. Зад нея се криеше домът на покойниците, където някога тялото на нашия владетел щеше да бъде балсамирано.

Щом влязохме в това свято място, той слезе от носилката и отиде да разгледа каменната маса, върху която някой ден щеше да легне, за да го превърнат в мумия. За разлика от балсамирането на простосмъртните царското мумифициране продължава точно седемдесет дни. Масата представляваше един огромен дялан блок от диорит, три крачки дълъг и две — широк. Камъкът беше издълбан, за да се намести там главата на фараона, освен това имаше каналчета, по които щяха да се оттекат кръвта и останалите телесни течности, щом скалпелите на балсаматорите разрежат плътта.

Край масата стоеше главният балсаматор, готов да обясни на фараона целия процес по мумифицирането. В негово лице той откри внимателен слушател, защото господарят ни се интересуваше и от най-малките подробности. По едно време се уплаших да не би отново да забрави за достойнството си и воден от детско любопитство, да се закатери по диоритения блок, за да разбере дали дупките пасват на тялото му — нищо чудно погребалната маса да му е изглеждала като нова дреха, която следва да се пробва.

За щастие се въздържа от подобна постъпка и се задоволи да изслуша подробните обяснения, как щял да бъде направен първият разрез — от гърлото до слабините му — и как вътрешностите му щели да бъдат извадени и подредени една до друга — черен дроб, бял дроб, стомах, черва… Сърцето, като огнище на божествената искра, щяло да остане на мястото си непокътнато, както и бъбреците, понеже са свързани с водата, а следователно и с Нил — непресъхващия извор на живота.