Речният бог (Книга първа)

Като изслуша тази съдържателна лекция, фараонът внимателно разгледа четирите вази, които щяха някога да съхраняват вътрешностите му. И четирите стояха върху по-малък каменен блок встрани. Бяха направени от млечнобял, почти прозрачен алабастър. Върху запушалките им бяха изобразени някои от боговете-животни: Анубис — чакалът, Сухос — крокодилът, Тот — ибисът и Сехмет — лъвицата. Те щяха да пазят божествените органи на фараона, докато той не възкръснеше за вечния живот.

На същата маса, върху която стояха вазите, балсаматорите бяха подредили и всичките си инструменти заедно с цял куп допълнителни гърнета и амфори, в които държаха солите, смолите и останалите вещества, необходими за мумифицирането. Фараонът беше като омагьосан от лъскавите бронзови скалпели, чието предназначение беше да му разпорят корема, и когато балсаматорът му показа и заострена метална кукичка, с която само чакаше да му бръкне в носа, за да извади мозъка му, той не можа да се сдържи и ахна, като в същото време пое зловещия инструмент в ръка с истинско благоговение.

Когато фараонът най-сетне научи всичко, което желаеше, за балсамирането, господарката Лострис насочи вниманието му към стенописите и релефите, покриващи стените на храма. Още не бяха съвсем готови, но и така можеха да възхитят зрителя с идеите си и майсторството на изпълнителя. Повечето от първоначалните скици бяха излезли изпод моята ръка, а и останалите, нарисувани от дворцовите художници, също минаваха през мен. После биваха нанасяни с въглен върху стените. Недостатъците им поправях пак аз, като правех нужните корекции на око. И сега цял екип от каменоделци се беше заел да издълбае изображенията в пясъчника, а след тях чакаха реда си онези, които трябваше да оцветят вече готовия релеф.

Основният цвят, на който бях спрял избора си, беше синият във всичките му оттенъци: в цвета на синигера, на небето, на Нил при изгрев, на цветчетата на пустинната орхидея и дори в почти сребристия отблясък на речния костур, който се мята в мрежата на рибаря. Не бях забравил и другите цветове, особено червеното и жълтото, които египтяните обичат толкова много.

Фараонът, придружен от господаря Интеф, който беше в качеството си на Пазител на царските гробници, обиколи високите стени, коментирайки на висок глас видяното. Разбира се, че бях избрал за тема на стените „Книгата на мъртвите“ 6 : бях нарисувал карта на дългия път, който сянката на фараона трябва да измине, преди да стигне до подземния свят, заедно с всички опасности и изпитания по него.

6

„Книга на мъртвите“ — един от най-забележителните документи, останали от древността. — Б. пр.

Господарят се спря задълго пред изображението на бога Тот с птичата му глава и дългия, извит клюн на ибис. Божеството държеше сърцето на фараона върху едното блюдо на своите везни, върху другото беше положено перцето на правдата. Ако сърцето се окажеше нечисто, то щеше да натежи и божественият съдия мигновено щеше да го хвърли на чудовището с глава на крокодил, което само чакаше в краката му да го разкъса. Фараонът тихичко си повтори онази молитва от „Книгата на мъртвите“, която трябваше да го предпази от подобно нещастие, и мина на следващата картина.

Стана почти пладне, когато той завърши инспекцията на погребалния храм и поведе свитата си към двора. Там, на откритото, вече го чакаше пищно угощение, подготвено от дворцовите готвачи.

— Ела и седни при мен, за да продължим разговора си за звездите! — Отново наруши протокола и покани господарката Лострис да заеме място до него, пренебрегвайки по този начин дори главните си жени. По време на обяда той почти не обръщаше внимание на околните и се прехласваше по господарката ми. От своя страна тя вече се държеше съвсем свойски и не само фараонът, но и всички останали, които я слушаха, бяха като омаяни от думите й или пък се заливаха от смях на шегите й.

Разбира се, аз нямах право да се храня на една маса с господарите, нито пък ми се предостави случай да предупредя Лострис, че не бива да прекалява с любезността си към фараона. Успях да си намеря хубаво местенце в краката на един от каменните лъвове, откъдето можех да наблюдавам всичко, което се случваше на дългата маса. Скоро открих, че господарят Интеф също не изпуска от очи фараона: беше се отдръпнал малко назад и безмилостният му поглед се беше впил в него. Приличаше ми на красив, но смъртоносен паяк, който дебне жертвата си, застинал насред паяжината си. По едно време високо над главите ни прелетя някаква жълтоклюна каня, чийто крясък ми прозвуча като подигравателен смях. Бързо нарисувах във въздуха знака срещу злите сили, защото можех ли да знам кое от божествата е приело образа на неканената птица, за да се намеси в дребните игри на смъртните…

При нас е прието следобед дворът да отпочине час-два, особено сега, когато дневната жега е най-силна. Но фараонът беше толкова развълнуван, че не искаше и да чуе.

— А сега ще обиколим съкровищниците — обяви той тържествено.

Свитата му се насочи към първата от тях и пазачите пред входа й го поздравиха, преди да разтворят широко вратите пред него.

Така бях предвидил шестте помещения, че в тях хем да се съхранява огромното съкровище, което фараонът бе започнал да трупа за своето погребение още от първия си ден на престола, хем да има къде да работят майсторите-занаятчии, чиято задача беше да увеличават още повече богатствата на господаря си.

В залата, в която влязохме, беше събрано всичкото бойно и ловно оръжие на фараона. Част от него беше пригодена за бой, а друга бе чисто церемониална, защото в Отвъдното фараонът ни щеше да има нужда и от двете. Със съдействието на господаря Интеф бях наредил така нещата, че при влизането на фараона златарите да са си по местата и той да може да се полюбува на сръчността им.

Владетелят ни бавно се разхождаше между пейките и задаваше на благородниците и жреците въпроси относно начина на изработване на оръжие. Понеже никой от тях нямаше и най-малка представа, всички те безпомощно се заоглеждаха наоколо с надеждата някой да задоволи любопитството му. И понеже не се намери друг, който да отговаря, ме избутаха напред.

— А, да — усмихна се мрачно фараонът, като ме позна. — Пак същият скромен роб, който пише пиеси и лекува болните. Явно никой друг не познава тайната на електрона, който направи лъка ми достатъчно здрав.

— Велики фараоне, този метал е смес от една част мед, пет части сребро и четири — злато. Златото е от редкия червеникав вид, който се намира само в рудниците на страната Лот, далеч на запад в пустинята. Разбира се, използваме точно него, защото никой друг не би могъл да придаде нужната еластичност на сплавта.

— Да, разбирам — съгласи се той, като ставаше все по-кисел. — Но как успяваш да направиш жицата толкова тънка? Тази тук е като косъм.

— Ваше Величество, източваме нажежения метал с помощта на специално махало. По-късно, ако Ваше Величество пожелае, ще може сам да види как го постигаме в леярната.

И така, през останалата част от обиколката имах възможността да стоя плътно до фараона и той ме удостояваше с вниманието си, което иначе беше насочено изключително към Лострис. Но пак не можех да поговоря насаме с нея.

Фараонът не пропусна да огледа огромната си колекция от оръжия и доспехи, които вече бяха изковани от майсторите и само се съхраняваха в залата. Всъщност някои от тях бяха принадлежали още на дедите му и имаха своя дял в редица паметни сражения; други пък стояха неупотребявани — а и нямаше как човек да ги използва, защото бяха съвършено непригодни за бой. Но всички оръжия имаха едно общо: изработката им беше великолепна. Всяко едно представляваше истински шедьовър на оръжейното изкуство. Имаше шлемове и нагръдници от бронз, злато и сребро, бойни мечове с дръжки от слонова кост, обковани със скъпоценни камъни; една до друга бяха подредени и униформите на всички началници на елитните полкове, а до тях стояха малки и големи щитове от хипопотамска или крокодилска кожа, всичките украсени със злато. Гледката беше зашеметяваща.