Речният бог (Книга първа)

Той се закова на място и подозрително ме изгледа. Красивото му лице се бе позачервило от алкохола, а погледът му бе мътен.

— Откъде ми знаеш името? — учуди се той и преди да си отворя устата, ме сграбчи за раменете, за да ме изтика пред един осветен вход. Свали перуката ми и на висок глас изруга:

— Кълна се в космите на Сет, ама това си ти, Таита!

— Ще ти бъда много задължен, ако не крещиш името ми. Не е необходимо всички наоколо да те чуят.

Явно това го сепна, защото веднага си възвърна сериозността.

— Да вървим! Ще отидем у нас.

Щом се настанихме удобно в жилището му, Кратас извади отнякъде кана с бира и наля и на двамата.

— Не си ли пил вече достатъчно? — попитах го.

Той само се усмихна.

— Ще разберем на сутринта. Хайде сега, Таита! Не се прави на строг с мен. Три седмици сме се бъхтили из жегата, за да се сражаваме с червения самозванец. Кълна се в милата Хапи, ама твоето чудо наистина върши страшна работа. Насякохме на трески поне двадесетина от корабите му, пращайки на дъното двеста-триста от ония главорези. Но въпреки всичко на поход се ожаднява, нали разбираш? През цялото това време сме пили само вода. Така че сега ще му сръбнем по една биричка, а ти няма да се сърдиш. Наздраве! — Вдигна той чашата си.

Аз трябваше да си призная, че и на мен също ми се пие. Поздравих го и аз и на бърза ръка обърнах своята. Треснах с опразнената чаша върху масата и попитах:

— А къде е Танус?

При този въпрос Кратас мигом изтрезня.

— Танус изчезна — отговори ми той, а аз го зяпнах с отворена уста.

— Как така изчезнал? Какво искаш да кажеш с изчезнал? Нали сте се сражавали надолу по реката? Не ви ли води той?

Младият мъж поклати глава.

— Не. Него го няма. Потъна сякаш вдън земя. С хората ми претърсихме всяка улица, всяка къща в Тива. Но никъде не открихме и следа от него. Да си кажа право, Таита, тревожа се за него. Много се тревожа.

— Кога го видя за последен път?

— Два дни след сватбата на господарката Лострис. Вечерта, след като отплавахте към Елефантина. Опитах се да му вкарам малко разум в дебелата глава, но той не щеше и да чуе.

— Какво каза?

— Ами предаде ми командването на „Дъхът на Хор“.

— Как ти го е предал? Той няма право.

— Защо да няма? Нали му е връчен печатът на ястреба.

Съгласих се.

— А след това? Какво направи той?

— Ами казах ти вече. Изчезна.

Налях си още една бира и се замислих. Кратас се разходи до прозореца и се изпика навън. Урината му заплющя по улицата и някакъв минувач възмутено му се развика:

— Внимавай къде пикаеш бе, свиньо!

Кратас само се показа през прозореца и след като намекна нещо за строшени глави, онзи млъкна и си замина по пътя. Доволен от себе си, той се върна и седна на мястото си.

— В какво настроение беше Танус, когато го видя последния път?

— Ами в по-ужасно не съм го виждал. Надявам се и да не го видя пак. Кълнеше всички богове наред, естествено начело с фараона. Не подмина дори господарката Лострис. Нарече я „царска курва“.

Не вярвах на ушите си. Това не можеше да го е казал моят Танус. Било е просто гласът на разбитата и безнадеждна любов.

— Съжалявал, че фараонът не нареди да го удушат. Не, наистина беше в ужасно настроение и не знаех какво да му отговоря. Според мен и всеки на мое място би изпаднал в подобно състояние.

— И това беше всичко? С нищо ли не намекна какво смята да прави занапред?

Кратас отново поклати глава и напълни чашата си догоре.

— А какво стана с печата на ястреба? — сетих се изведнъж.

— Остави ми го на мен. Повече нямало да му трябва. Пазя го на галерата.

— Ами с всички онези неща, които ги обсъждахме двамата с теб? Направи ли каквото ти казах?

Той погледна гузно в чашата си и промърмори:

— Започнах, но откакто Танус си замина, всичко ми се струва безсмислено. Освен това имахме много работа надолу по реката.

— Не ти прилича, Кратас. Мислех, че мога да ти се доверя — укорих го аз като приятел. Установил съм, че с него повече подхожда да се направиш на разочарован, отколкото да му се развикаш. — Господарката Лострис много разчиташе на теб. Имаше ти пълно доверие. „Кратас — говореше тя — е силен и непоклатим като скала.“ Да, точно така се изрази.

Явно хитрината ми успя. Както много други, и Кратас винаги е бил малко влюбен в господарката ми. Само да се спомене нещо за нея и той веднага ставаше друг човек.

— Мътните те взели, Таита, караш ме да се чувствам като последния идиот…

Не му отговорих, но често мълчанието е по-красноречиво от думите.

— Какво толкова очаква господарката Лострис от мен?

— Ами същото, което и аз ти заръчах, преди да замина за Елефантина.

Той удари с все сила по масата.

— Аз съм преди всичко войник. Не мога да изоставя задълженията си и да поведа половината си хора в някаква безнадеждна авантюра. Когато печатът беше у Танус, тогава беше друго…

— А сега не е ли у теб? — напомних му.

Той ме изгледа неразбиращо.

— Но аз не мога да използвам без Танус…

— Ами защо не? Сега ти го заместваш, винаги си бил най-верният му помощник… Пък и Танус лично ти е предал печата. Само ти знаеш какво да правиш с него. Е, добре, какво чакаш? Аз от своя страна ще направя всичко възможно да го открия и го върна. Но дотогава ти трябва да си готов. Задачата е тежка и много кръв има да се лее. Танус има нужда от теб. Не го изоставяй, не и втори път.

Кратас почервеня от гняв при последните ми думи.

— Ще съжаляваш за тези думи, тъй да знаеш! — закани ми се той.

— Чудесно — отвърнах му. Винаги съм обичал смелите и честни мъже. Толкова лесно се оставят да ги излъжеш.

Общо взето, нямах представа как ще изпълня обещанието си да открия Танус. Оставих Кратас да се оправя с махмурлука си и излязох из града поне да опитам. Обиколих всички места, в които навремето човек можеше да се сблъска с приятеля ми. Разпитвах къде ли не, давайки си сметка, че любопитството ми можеше да се стори някому подозрително. Колкото и умело да мислех, че съм се преобразил, винаги щеше да се намери кой да ме разпознае и издаде. Но на всяка цена трябваше да открия Танус. Нощта отдавна беше паднала, а аз продължавах да обикалям заспалите улици, докато и последните проститутки не започнаха да гонят пияните си клиенти.

Утрото ме завари на брега на реката. Борех се отчаяно със съня и се чудех къде ли съм пропуснал да проверя. Изведнъж високо над мен се разнесе птичи крясък. Вдигнах глава нагоре и на фона на златистото небе пред очите ми се откроиха силуетите на ято диви гъски. При вида им неволно си спомних за отминалите времена, когато тримата с Танус и господарката Лострис по цели дни ловувахме патици из блатата.

— Какъв съм глупак! — плеснах се по челото. — Ами, да, разбира се!

По това време на деня улиците вече се пълнеха с шумна тълпа, в която всеки с всекиго се бута и с всеки се надвиква. Тива е най-големият град в света и никой негов жител не пилее времето си току-тъй. Някои ще надуват стъкло, други ще обработват злато и сребро, трети ще тъкат ленено сукно или просто ще си изхвърлят нечистотиите. Търговецът се пазари, адвокатът лъже, жрецът пее, а проститутката се навърта из ъглите и попоглежда минувачите. Това е най-вълнуващият град и съм сигурен, че никъде другаде животът не е тъй интересен. Затова и го обичам.